Решение № 1552 от 14.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1552 гр. София, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Цветелина Ал. Костова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100502030 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника

„СТОЛИЧЕН

АВТОТРАНСПОРТ“ ЕАД, ЕИК 121683408, срещу решение № 20367/10.12.2023 г., постановено по гр. д. № 10586/2023 г. по описа на СРС, 170 състав, с което са уважени предявените от И. Е. М., ЕГН **********, срещу „СТОЛИЧЕН АВТОТРАНСПОРТ“ ЕАД, ЕИК 121683408, осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245 КТ за заплащане на сумата от 215,00 лв., представляваща трудово възнаграждение за м. декември 2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 28.02.2023 г. до окончателното плащане на сумата, както и на сумата от 2,15 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 25.01.2023 г. до 28.02.2023 г.

Въззивникът излага доводи, че решението е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано и неправилно. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е необходимо да бъде осъществен фактическия състав на ограничената имуществена отговорност по чл. 210 от КТ и да бъде издадена нарочна заповед, определяща основанието за размера и за отговорността, за да възникне право за работодателя да направи удръжка от трудовото възнаграждение. Отбелязва, че доколкото в трудовия договор на служителя било 1 налице изрично писмено съгласие трудовото му възнаграждение да бъде намалено в случаите на преразход на гориво, не е необходимо да бъде издавана заповед по чл. 210 от КТ за осъществяване на ограничена имуществена отговорност. Навежда твърдения, че неправилно СРС е достигнал до извода, че не може да бъде споделен довода на ответника по отношение на обстоятелството, че с подписване на трудовия договор ищецът е дал съгласие да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение. Твърди още, че изводът на първоинстанционният съд, че на И. М. не му е било обезпечено правото на защита при несъгласие с решение на комисията, е необосновано, тъй като още в исковата молба било отбелязано обстоятелството, че ищецът е подал молба с вх.

№ 147/18.01.2023 г. до ответника, с която е изразил несъгласието си с извършената удръжка на трудовото му възнаграждение. На следващо място решението на СРС било постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не били обсъдени наведените от „СТОЛИЧЕН АВТОТРАНСПОРТ“ ЕАД твърдения за причините за вземане на решение И. М. да заплати 80 литра гориво. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено и исковете на ищеца да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

Ответникът по въззивната жалба – И. Е. М., ЕГН **********, в срока по чл. 263 от ГПК е депозирал отговор на въззивна жалба, в който излага доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение. Моли за потвърждаване на решението.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивните жалби, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд въззивният съд се произнася служебно повалидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно, нито първоинстанционният съд е допуснал сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. По доводите за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от И. Е. М. срещу „СТОЛИЧЕН АВТОТРАНСПОРТ“ ЕАД, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 245, ал. 2 от КТ за заплащане на сумата от 215 лв., представляваща неправомерно направени удръжки от трудовото възнаграждение за м. декември 2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 28.02.2023 г. до окончателното 2 плащане на сумата и сумата от 2,15 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 25.01.2023 г. до 28.02.2023 г.

Не е спорно между страните, че между тях е възникнало трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 34/04.05.2020 г., по силата на който ищецът по делото заемал длъжността „шофьор, автобус сл. № 836“, че размерът на основното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 1530,65 лв., а допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит е в размер на 16% от основното трудово възнаграждение, както и обстоятелството, че ищецът е полагал труд през м. декември 2022 г. съгласно уговореното, както и че работодателят не е изплатил в пълен размер полагащото се за този месец трудово възнаграждение, тъй като е направил удръжка в размер на 215 лв. във връзка с „преразход на гориво“.

Спорът между страните се състои в това има ли право работодателят да прави такива удръжки, без да е осъществен фактическият състав на ограничената имуществена отговорност по реда на чл. 210 КТ. За отговор на този въпрос, въззивният съд съобрази следното:

Първоинстанционният съд е изложил подробни фактически констатации и правни изводи в тази насока, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

В допълнение и по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на решението, следва да се посочи, че неоснователно във въззивната жалба се поддържа, че неправилно било прието, че за осъществяване на фактическия състав на ограничената имуществена отговорност по чл. 210 от КТ било необходимо издаването на нарочна заповед, определяща основанието за размера и за отговорността, за да възникне правото за работодателя да направи удръжки от трудовото възнаграждение.

Действително, като от страна на служителя е било налице изрично писмено съгласие за това обстоятелство, доколкото се съдържа в подписания от него трудов договор. Удръжката от трудовото възнаграждение обаче представлява имуществена санкция за причинени на работодателя вреди, като редът за реализиране отговорността на работника е установен в чл. 210 от КТ /осъществяване на ограничена имуществена отговорност/. Този ред включва два етапа - извънсъдебен и съдебен. Извънсъдебната фаза на процедурата по реализиране на ограничената имуществена отговорност започва с издаването на писмена заповед от работодателя, като в нея следва да се опишат точно основанието и размерът на отговорността на работника или служителя.

Заповедта се издава в едномесечен срок от откриването на вредата или от плащането на сумата на третото лице, но не по-късно от една година от причиняването й.

Работникът или служителят има право в едномесечен срок от връчването на заповедта 3 да я оспори писмено и ако тя бъде оспорена в този срок, работодателят не може да събере вземането си чрез удръжка от трудовото възнаграждение, а чл. 358, ал. 1, т. 1 от КТ определя едномесечен давностен срок, в който следва да се предяви иск срещу работника или служителя за размера на дължимата от него сума съгласно заповедта. В този случай работодателят трябва да докаже пред съда основанието и размера на отговорността на работника, като тази отговорност ще може да се реализира само ако съдът уважи иска на работодателя. Само ако заповедта не бъде оспорена в определения едномесечен срок, работодателят може да удържи дължимата сума от трудовото възнаграждение съгласно чл. 272, ал. 1, т. 6 от КТ. В конкретния случай обаче, след установяване на вредата от нарочно определената за това комисия, заповед не е издавана от работодателя или от упълномощено от него лице, въпреки, че съгласно разпоредбата на чл. 16 от Инструкцията за стимулиране на водачите на МПС, на сервизните работници и др., е предвидено, че за вреди /преразход на гориво/, по вина на конкретно лице, материалната отговорност се търси по реда на Кодекса на труда.

При това положение правилен се явява и изводът на СРС, че работодателят не е спазил предвидената процедура по чл. 210 от КТ и направените удръжки за причинени от ищеца вреди по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, са направени незаконосъобразно. Неспазването на императивните правила за реда за реализиране на ограничената имуществена отговорност от страна на работодателя, обуславя извод за незаконосъобразно удържане на сумите от трудовото възнаграждение на ищеца по чл. 272, ал. 1, т. 6 от КТ. Установеният в дружеството начин за осъществяване на имуществената отговорност на ищеца при констатиран преразход на гориво, а именно без издаване на нарочна заповед, определяща основанието и размера на отговорността на работника или служителя, противоречи на императивните разпоредби на чл. 203, ал. 1 и чл. 210 от КТ.

С оглед на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е необходимо да бъде осъществен фактическият състав по чл. 210 от КТ и да бъде издадена нарочна заповед, определящ размера на отговорността, за да възникне правото за работодателя да направи удръжка от трудовото възнаграждение на служителя И. Е. М..

Предвид изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено, като правилно и законосъобразно, без да е необходимо да бъдат обсъждани останалите възражения, свързани с причините, поради които е взето решение да бъде направена удръжка от трудовото възнаграждение на работника, както и с обстоятелството дали в конкретния случай на работника е осигурено право на защита при несъгласие с това обстоятелство.

По разноските:

4

При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се дължат на въззиваемата страна, но доколкото такива не са направени, то не следва да бъдат и присъждани.

Въззивникът (ответник в първоинстанционното производство) също е направил искане за присъждане на разноски на основание чл. 80 ГПК, но с оглед изхода на делото, такива не следва да му бъдат присъждани.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20367/10.12.2023 г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5