Решение № 202 от 14.06.2022, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 202 гр. П., 13.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Николинка Попова при участието на секретаря Галина Г. Младенова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20225200500241 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК с Решение № 156/14.02.2022 г., постановено по гр.д. № 20215220100924 Пазарджишкият районен съд е осъдил „Стик-Кредит“АД с ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление град Ш., пл. “О.“ № 13Б, представлявано от Х.М.Т., да заплати на Р. ИВ. Й. с ЕГН **********, от град П., ул. “Р.А.“ № 11 ет.5, ап.50 на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр.с чл.23 и чл.22 от ЗПК сумата от 173 лв.,представляваща заплатена без основание сума по договор за потребителски кредит № 528609 от 18.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 10.03.2021 г до окончателното изплащане на сумата.

Осъдил е „Стик-Кредит“АД с ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление град Ш., пл. “О.“ № 13Б, представлявано от Х.М.Т., да заплати на Р. ИВ. Й. с ЕГН ********** от град П., ул. “Р.А.“ № 11 ет.5, ап.50, сумата от 600 лв. разноски по делото.

Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от „Стик-Кредит“АД с изложени оплаквания за незаконосъобразност. Чрез своя процесуален представител жалбоподателят твърди, че съдът се бил произнесъл по нередовна искова молба, тъй като от нея не ставало ясно дали процесната сума представлявала заплатена главница 1 или била заплатена възнаградителна лихва или неустойка. Ако пък с нея били заплатени няколко вземания, това разграничение следвало да се посочи изрично. При нередовна искова молба не можело да се направи и изменение на иска по чл.214 от ГПК и дори да е направено такова и съдът да го е допуснал с изрично определение, това процесуално действие следвало да се счита за неизвършено. Най-после такова изменение относно размера на исковата претенция можело да стане само чрез увеличаване или намаляване на сумата, като ищецът бил длъжен да заяви дали оттегля частично иска или се отказва от него. Въпреки указанията на районния съд изявление в този смисъл не било направено. По изложените съображения жалбоподателят счита решението за недопустимо и моли то да бъде обезсилено.

Наред с това се твърди, че решението било неправилно, тъй като районният съд неправилно бил приел, че липсва ясно разписана методика, указваща на начина на формиране на лихвения процент и ГПР. Според жалбоподателя съдът бил смесил понятията ГПР и ГЛП, като изискването за такава методика се отнасяло за договори с референтен лихвен процент, а процесният договор не бил такъв.

Неправилно било прието от районния съд, че договорената неустойка се отклонявала от функциите си да служи като обезпечение и обезщетение за изправната страна по договора, а само осигурявала сигурна печалба за кредитора. Жалбоподателят твърди, че непредставянето на обезпечение на договора за кредит водело до санкциониране на кредитополучателя само за времето, в което такова обезпечение не е представено, което не можело да даде основание за извод за осигуряване на сигурна печалба. Твърди, че в чл.20 от договора била допусната техническа грешка, като вместо размера на неустойката бил посочен целият дължим размер по договора в хипотезата, в която не е представено обезпечение. Освен това погрешното изчисляване на ГПР не било сред хипотезите на чл.22 от ЗПК, съгласно които целият договор бил нищожен, а в този случай следвало служебно да се приеме, че ГПР е 50% - чл.19, ал.6 от ЗПК.

Неправилно също така съдът бил приел, че клаузата, уреждаща ГЛП, била нищожна, тъй като размерът на договорения годишен лихвен процент надвишавал трикратния размер на законната лихва при необезпечени заеми, а при обезпечени – двукратния размер. Съдебната практика, на която се бил позовал съда, била стара и касаела необезпечи кредити, отпуснати до 2014 г., а за този период договорената лихва била и в пъти по-висока от тази по настоящия договор.

Искането е решението на районния съд да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни с присъждане на разноските.

2

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Р. ИВ. Й. чрез нейния процесуален пълномощник с искане обжалваното решение да бъде потвърдено. В отговора се изложени доводи в подкрепа на решаващите изводи на районния съд за уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.

Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против „Стик-Кредит“АД ищцата Р. ИВ. Й. е твърдяла, че на 18.07.2018 г. е сключила с ответника договор за потребителски кредит № 528609 за сумата от 500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36.00%, при годишен процент на разходите в размер на 47.92% и общ размер на дължимата сума 559.61 лв. В чл.17 от договора било уговорено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по договора да осигури трето физическо лице, което да поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или да осигури банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „Стик-Кредит“АД всички задължения на заемателя в срок от един работен ден, считано от датата , на която банката е получила писмено искане от страна на ищцовото дружество за заплащане на тези задължения. В чл.19 от договора било уговорено, че третото лице/поръчител следвало да отговаря кумулативно на следните условия: да е навършило 21 години, минимален осигурителен брутен доход 1500 лв., валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца, да не е поръчител по друг кредит, в която и да е банкова или небанкова институция. Твърдяла е, че между страните било уговорено, че при неизпълнение от страна на заемополучателя на задължението по чл.17 от договора, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 857.76 лв., която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план, неразделна част от договора. Заемателят поел задължението да заплати тази неустойка на равни части, договорени между страните и платими с всяка погасителна вноска. Твърдяла е, че на ищцата е начислена неустойка в размер на 298.15 лв., тъй като същата не била представила в срок обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Ищцата е поддържала, че е погасила изцяло сумата по договора, а именно 857.76 лв.

Твърдяла е, че процесния договор за кредит е нищожен /недействителен/ на основание чл.22 от ЗПК във вр.с чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие със закона. Поддържала е нищожност на договора на 3 основание чл.10, ал.1 във вр.с чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената в закона форма, а именно процедурата, уредена в чл.8 и сл. от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги/, тъй като договорът бил сключен чрез използване на средства за комуникация от разстояние. Твърдяла е, че доставчикът „Стик-Кредит“АД не бил предоставил на потребителя преддоговорна информация, не било получено валидно съгласие на потребителя за сключване и изпълнение на договора и за условията, при които последният можел да се откаже от тях. Твърдяла е, че всички разменени между доставчика и потребителя електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ, тъй като представлявали неподписани електронни документи. Твърдяла е, че било нарушено изискването договорът да е написан по ясен и разбираем начин като всички елементи от договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от стрините по договора. Твърдяла е, че договорът е нищожен на основание чл.11, ал.1,т.10 във вр.с чл.22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно - годишен процент на разходите по кредита /ГПР/. В нарушение на императивните правила ГПР бил посочен единствено като процент, без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване и липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което противоречало на императивните изисквания на чл.19, ал.1 във вр.с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК.

Твърдяла е, че посоченият в договора размер на ГПР бил погрешен, а действителният такъв бил в размер на 143.10% и надвишавал максимално установения праг съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК.

Твърдяла е, че уговорката за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение противоречала на изискването на чл.16 от ЗПК за извършване на проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора. Уговорената неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди /нямало данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставяне на обезпечение/ накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване. На следващо място счита, че уговорката заобикаля закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като води до кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, а съгласно чл.33, ал.1 от ЗПК при забава на потребител, кредиторът имал право само на 4 лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърдяла е, че неустоечната клауза била неравноправна и нищожна по смисъла на чл.143, ал.2т.5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Клаузата също така не била индивидуално уговорена съгласно чл.146 от ЗЗП.

Твърдяла е още, че бил нарушен чл.19, ал.1 във вр.с чл.11, ал.1т.10 от ЗПК, тъй като в ГПР не били включени разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което следвало да е част от ГЛП и ГПР. По този начин ГПР би бил 143.10 %, а не както бил посочен в договора - 47.92%, което било нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, водещо до нищожност на договора като цяло. Погрешното посочване на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Договорът бил нищожен и на основание чл.11, ал.1т.9 във вр.с чл.22 от ЗПК във вр.с чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави, понеже надвишавала трикратния размер на законната лихва за необезпечените заеми, респективно двукратния размер на законната лихва за обезпечените заеми.

Договорът бил нищожен и на основание чл.11, ал.1т.20 във вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличие или липса на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право можело да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК, както и размера на лихвения процент на ден.

Клаузите на договора не били формулирани по ясен и разбираем начин съгласно изискванията на чл.147, ал.1 от ЗЗП и не позволявали на потребителя на прецени икономическите последици от сключване на договора съгласно чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.

Ищцата е твърдяла, че била налице унищожаемост на договора на основание чл.33, ал.1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Към момента на сключване на договора ищцата не разполагала с достатъчно финансови средства да задоволи основните си потребности, което оказало влияние върху формиране на вътрешната й воля да сключи договора, както и че били налице явно неизгодни условия по този договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации.