Решение № 870 от 26.09.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 870 гр. Стара Загора, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър Георгиев при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Георгиев Гражданско дело № 20245530102041 по описа за 2024 година

Делото е образувано по обективно съединени искове от Г. К. Г. от гр.Стара Загора против „Ти Би Ай Банк“ЕАД - гр.София, с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. трето ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, чл.10а, чл.11, чл.19 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП и чл.55 ЗЗД за прогласяване на договора за недействителен и за нищожността на клаузите за възнаградителна лихва /чл.9.1/ и ГПР /чл.10/ от Договора за потребителски кредит № 7053287354/05.05.2022г., с който били рефинансирани два предходни договора, сключени между страните, като бъде осъден ответника да му заплати недължимо платените суми за възнаградителна лихва и главница по договора в общо размер на 1000лева, от които 50лева били главница и 950 лева възнаградителна лихва. Претендира заплащане на направените по делото разноски.

Ответното дружество в срока по чл.131 от ГПК представят подробен писмен отговор на исковата молба. Твърдят, че предявените искове са допустими, но изцяло неоснователни. Молят да бъдат отхвърлени изцяло като такива, като молят да им бъдат заплатени направените от тях разноски, както и юрисконсултско възнаграждение и правят възражение за прекомерност на разноските, направени от ищеца.

1

В исковата си молба ищецът твърди, че страните по делото били сключили на дата 05.05.2022г. Договор за потребителски кредит №7053287354, според който ответникът се бил задължил да предостави на ищеца кредит в размер на 8 500 лева, разсрочени на 48 плащания, вносими до 5-то число на текущия месец, при ГПР 49,7%, ГЛП 41,12%, с месечна погасителна вноска от 363,40 лева. При тези условия общата дължимата сума по кредита станала 17 443,21 лева. Видно и от приложеното към договора заявление с процесния кредит били рефинансирани два предходни договора, сключени с ответника „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, а именно: Договор за потребителски кредит №720031107715; Договор за потребителски кредит №720031107731. Настоящият договор се явявал потребителски такъв, поради което за него били приложими разпоредбите на ЗПК. „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД представлявали финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което можел да отпуска заеми със средства, които не били набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което било налице в случая. Това определяло ответното дружество като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Ищецът имал качеството потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, според който потребител бил всяко физическо лице, което придобива стока или ползвал услуги, които не били предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на 8 500 лева в полза на ищеца като физическо лице му била предоставена „финансова услуга“ по смисъла на §13, т.12 от ДР от ЗЗП.

Процесният договор за кредит бил сключен на 05.05.2022г., поради което спрямо него били приложими разпоредбите на ЗПК (обн. ДВ, бр.18 от 05.03.2010г., в редакцията си от ДВ, бр.61 от 25.07.2014г.). Съгласно чл.11, ал.1 от ЗПК, който бил приложим в отношенията между страните, договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържал изрично изброени реквизити, сред които - общият размер на кредита и условията за усвояването му (т.7); лихвения процент по кредита (т.9); годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Предвид съдържанието на сключения договор за потребителски кредит 2 между ответната страна „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД и ищеца, намира, че по отношение на него не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7, 8, 10 и 11 от ЗПК, а именно: В процесния договор била посочена абсолютна стойност на лихвения процент - 41,12 %, като липсвали каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвения процент бил фиксиран за целия срок на кредита или променлив. Липсвало уточнение за базата, върху която се начислявал лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. В процесния договор не бил посочен общ размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посочения лихвен процент отговарял на действително прилагания от кредитодателя. Следователно в договора не бил посочен размер на възнаградителната лихва в лева, както и начинът на изчислението й, което води до извод за недействителност на договора. В процесния договор била посочена абсолютна стойност на ГПР, без да било посочено кои били компонентите, включени в него и каква била стойността им. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора било посочено, че годишният процент на разходите бил 49,7%.

Липсвало обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включвали в посочения процент. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Посочването единствено с цифрово изражение на ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да била спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да 3 бъдат посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.

В ЗПК било посочено изчерпателно какво следвало да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22 във вр. с чл.10, ал.1 и чл.11 от ЗПК реквизити на договора за кредит водили до недействителност на същия, като в закона не била предвидена възможност тези реквизити да били определяеми. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите били изискуеми при самото му сключване. Съгласно разпоредбата на чл.24 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Договор за потребителски кредит №7053287354/05.05.2012г. бил нищожен в частта относно така определената лихва, поради противоречието му със закона и накърняването на добрите нрави. Уговореният лихвен процент надвишавал над 3 пъти размера на най-високата законна лихва, действала за периода на договора. В този смисъл са и решение № 503/06.11.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1364/2019 г., както и решение № 899/28.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1157/2019 г., решение № 896/28.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в. гр. д. № 1185/2019 г. Същото е прието и в решение № 338/06.11.2019 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 479/2019 г,. решение № 144/13.05.2019 г. на Врачански окръжен съд по в. гр. д. № 138/2019 г., решение № 247/25.07.2019 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д.

№ 348/2019 г.

Уговарянето на възнаградителна лихва в размер трикратно над законната значително надхвърляло размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга /предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните/, следвало да се приеме, че процесните уговорки не съответствали на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. В тези случаи законодателят бил категоричен, че се дължи 4 само главницата. Уговорката за възнаградителна лихва била нищожна и платеното по нея следвало да се върне като платено поради начална липса на основание.

Възнаградителната лихва по договора била нищожна, тъй като противоречала на добрите нрави и била уговорена в размер над три пъти над законовата лихва. По действащото българско право максималният размер на възнаградителната лихва бил ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., ГК „добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. ” В своята практика ВКС трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва (в този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ГК;

Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение №1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК, Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г.).

Уговорките, определящи размер на възнаградителната лихва, който накърнявал добрите нрави, били нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на целия договор, когато те могат да бъдат заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. В случая обаче тази нищожна клауза за възнаградителната лихва не можела да бъде заместена от друга разпоредба на закона, тъй като липсва такава и по-конкретно акт по смисъла на чл.10, ал.2 от ЗЗД, който да определя горния размер на договорната лихва. Ето защо, счита, че платеното от ищцовата страна за възнаградителна лихва, било дадено без основание и подлежи на връщане от банката.

5

Клаузите на договора, с които бил уговорен лихвен процент в размер на 41,12 %, накърнявали договорното равноправие между страните, противоречат на добрите нрави, поради което се явявали нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД. А нищожните уговорки, както било ноторно известно, нямали правно действие. В договора за кредит неправилно и погрешно била посочена стойността на ГПР. Това било нарушение на изискването по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и водило до недействителност на договора по чл.23 от ЗПК.

Съгласно §1 от ДР на ЗПК в общия разход по кредита за потребителя (или т. нар. ГПР) задължително трябвало да бъдат включени всички разходи по кредита, в т.ч. и застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита.

Разпечатката съдържа 22 от 124 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cb52b19a-ca0e-46d7-b00c-37d6b5564797