Решение № 477 от 14.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 477 гр. София, 08.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петя Шишкова

Членове:

Петя Колева

Пламен Дацов при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора И. Бл. Симов като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200593 по описа за 2024 година

Касационното производство е инициирано по жалба от адв.М.Г. от САК – служебен защитник на подсъдимия Г. А. Б. срещу Решение №77/14.03.2024 год. по описа на Софийски апелативен съд(САС), X с-в по ВНОХД№1435/23 год., с което е потвърдена Присъда №36/06.10.2023 год. по НОХД№443/2022 год. по описа на СОС.

Оплакванията в жалбата са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и признаване на подсъдимия за виновен или алтернативно за намаляване на наказанието.

В хода на съдебното производство пред ВКС адв.Г. от името на подзащитния си поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена.

Представителят на ВП предлага да бъде оставена без уважение касационната жалба, тъй като въззивната инстанция е обсъдила фактическите обстоятелства относими към предмета на доказване по делото. Счита, че в дейността на въззивния съд не могат да се намерят причини и основания за изменение или отмяна на въззивното решение, поради което моли същото да бъде оставено в сила.

В лична защита подсъдимият Б. поддържа казаното от защитника си, а в последната си дума предоставя на съда.

1

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

Софийски окръжен съд(СОС), НО - IV състав с Присъда №36/06.10.2023 г. по НОХД №443/2022г. е признал подсъдимия Г. А. Б. за виновен в извършено престъпление по чл.142, ал.3, т.1, пр.2 вр. ал.1 вр. чл.29, ал.1, б.“а“ НК и на основание чл.54, ал.1 НК го е осъдил на 10 години „лишаване от свобода“. Със същата присъда Б. е бил признат за виновен и за извършени престъпления по чл.150, ал.1 НК и чл.346, ал.5 вр. ал.1 НК като на основание чл.54, ал.1 НК за всяко едно от тях го е осъдил на по 4 години „лишаване от свобода“. На основание чл.23, ал.1 НК е определил едно общо наказание от 10 години „лишаване от свобода“ при „строг“ режим.

С Решение №77/14.03.2024 год. по ВНОХД№1435/2023 год. САС, НО-X състав е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда.

По отношение на наведените основания в касационната жалба:

Твърди се, че мотивите в обжалваното решение на САС са неясни и неточни, което представлявало липса на мотиви. Сочи се още, че не са посочени от съда установените обстоятелства и въз основа на кои доказателствени материали са констатирани, какви са правните съображения и защо едни доказателства се приемат, а други не.

Настоящият състав на ВКС не може да се съгласи с горното твърдение поради обстоятелството, че видно от мотивите към обжалвания акт е, че същият отговаря на всички законови стандарти визирани в чл.339 НПК. Факт е, че мотивирането на вътрешното съдийско убеждение е важна гаранция за правото на справедлив процес по чл.6 ЕКПЧОС, но в случая разглежданият съдебен акт се отличава с точна оценка на фактите и правилно прилагане на законовите правила в процес отговарящ на изискванията на НПК.

От друга страна, разглежданото решение е видно, че е с достатъчни, пълни и ясни мотиви, които не пречат на настоящата инстанция да изпълни своята контролна функция. В мотивите си съдът е изложил кои обстоятелства приема за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. По този начин чрез своите аргументи е дал ясна представа за констатациите си относно релевантните към предмета на доказване факти и тяхната правна квалификация. Именно поради тази причина не може да се приеме отбелязаното от служебния защитник, че съдът не е изложил съображения защо приема едни, а отхвърля други доказателства. Напротив, решението е мотивирано по начин, от който се вижда, че наистина са били надлежно обсъдени всички доказателства по делото, за да може да се провери правилността на направените въз основа 2 на тях фактически и правни изводи, което е видно от л.9 до л.15 от същото. В този смисъл се явяват и голословни твърденията в касационната жалба, че не са обсъдени гласните доказателствени средства. Именно поради тази причина се явяват и неоснователни твърденията за наличието на неясна воля, което рефлектирало върху правото на защита на подсъдимия и оттам към нарушение на материалния закон. В решението са разгледани поотделно всички въпроси по чл.339 НПК, като са изложени съображения и е даден отговор по становищата на страните относно фактите (включително и за допустимостта и достоверността на доказателствата) и правото, видно от л.12, л.14 както и в други части от съдебния акт, където при анализа на доказателствата и от правна страна е даден отговор на спорните въпроси.

По отношение на отбелязаното в жалбата от защитника, че не е налице съставомерност за повдигнатото обвинение по чл.142, ал.3, т.1, пр.2 НК и погрешен анализ на показанията на св.Б. е въпрос по обосноваността, което е обстоятелство излизащо извън компетенциите на настоящата инстанция. Въпреки това за пълнота следва да се отбележи, че за тези обстоятелства апелативната инстанция е взела становище на л.15-17 от решението и на л.11-12 по отношение на св.Б..

По отношението на възражението за наличието на предубеденост от страна на съда за това, че в съдебното заседание от 24.03.2023 год. е зададен въпрос на св.Б. – „...вие принудително пътувахте с него, така ли?“ следва да се има предвид следното, че видно от л.79-80 по НОХД №443/22 г. на СОС при разпита в съдебното заседание на св.Б. след поставянето от Председателя на състава на въпрос свързан с това дали е пътувала свидетелката доброволно или не след отговора допълнително е зададен уточняващ въпрос цитираният от защитника и който по никакъв начин не показва предубеденост нарушаваща правото на защита на подсъдимия.

Този състав не приема и възражението на защитата, че при отказа от съда на 05.06.2023 г. да допусне изменение на обвинението е осъществено съществено процесуално нарушение(СПН) и показвало предварително определена сила на окончателния съдебен акт.

Както нееднократно ВКС е имал възможност да отбележи, институтът на изменение на обвинението визиран в чл.287 НПК се реализира само в два случая: ако има основание да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление и/или ако съществува основание за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. При това положение и с оглед отбелязаното законодателно решение с аргумент за противното, изменение на обвинението не се извършва, когато следва да бъде приложен закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление без промяна в обстоятелствената част на обвинението.

Настоящата хипотеза е именно такава, а и самият представител на окръжната прокуратура заявява в съдебно заседание пред СОС, че няма промяна по фактите в обвинителния акт и моли единствено за приложението на по-леката квалификация, а именно да се премине от чл.142 НК в такава по чл.143 НК. Като допълнителен аргумент в подкрепа на последното следва да се даде и обстоятелството, че по силата на чл.337, ал.1, т.2 НПК въззивният съд разполага с правомощията сам да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо 3 престъпление, но без да изменя съществено обстоятелствената част на обвинението. В допълнение е необходимо да се каже и това, че според Тълкувателно решение №57 от 1984 г. на ОСНК на ВС, изменението на обвинението е съществено, когато събраните на съдебното следствие доказателства изменят фактическите обстоятелства на деянието описано в обвинителния акт и дават основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което подсъдимият не се е защитавал. В този смисъл е и практиката на ВКС, че „съществена" е онази промяна в първоначалното обвинение, срещу която подсъдимият не се е защитавал – Решение №542/2010 на І Н.О., Решение №334/2012 на ІІ Н.О. В случая първоинстанционният съд щеше да осъществи СПН, ако бе допуснал това изменение на обвинението, тъй като прокурорът не е конкретизирал в какво се състои същественото изменение на обстоятелствената част на обвинението като дори той сам заявява, че няма такова, тъй като фактите били както е по обвинителен акт – Решение №45/2012 на ІІІ Н.О.

Изменението на обвинението по чл.287 НПК, задължително е свързано с повдигане и предявяване на новото обвинение, но в случая представителят на държавното обвинение предлага да се допусне това изменение единствено поради обстоятелството, че същото е полеко такова. Както вече бе споменато, анализирайки нормата на чл.287, ал.1 НПК per argumentum a contrario се прави извод, че когато трябва да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, в съдебното следствие не се повдига ново обвинение, като това освен в практиката е застъпено като становище и в теорията. Последното е така поради обстоятелството, че макар и подсъдимият да се запознава за първи път с измененото обвинение с постановяването на присъдата в съдебна зала, това по никакъв начин не нарушава неговото право на защита поради факта, че има право на институционален контрол. В този смисъл е и практиката на ВКС, че съдът може да постанови осъдителна присъда по по-леко наказуем състав без да е необходимо предварително изпълнение на процедурата по чл.287, ал.1 НПК за изменение на обвинението - Решение №81/2009 на ІІ Н.О. Ще бъде допуснато СПН само тогава, когато подсъдимият би бил лишен от възможността да се защити, а това ще стане единствено при наличието на съществено изменение в обстоятелствената част на обвинението, когато се признават за установени различни съставомерни факти или се приложи по-тежко наказуем материален закон. В този смисъл, когато в съдебната фаза фактите останат същите, такива, каквито прокурорът ги е описал в обстоятелствената част на обвинителния акт, както е в процесния случай, съдът винаги може да измени правната квалификация на престъплението, като приложи закон за същото, еднакво или по-леко престъпление, без да е необходима каквато и да е активност от страна на прокурора. Като цяло преквалификацията на престъплението, без промяна на фактологията, не изисква повдигане и предявяване на обвинение по новия по-леко наказуем състав - Решение №56/2012 на ІІІ Н.О.

От друга страна, видно от „граматическото тълкуване на правилото на чл.287, ал.1 НПК следва, че в хода на съдебното следствие се има предвид изменение на

4 обстоятелствената част или на правната квалификация, но само на деянието, за което е повдигнато обвинение с обвинителния акт. Именно затова и заглавието на разпоредбата на чл.287 НПК е не „изменение на обвинение”, а „изменение на обвинението”, като думата обвинение е членувана“ (Проф.Чинова „Изменение на обвинението. Преглед на съдебната практика“). Именно по тази причина на съдебното следствие е допустимо изменение, но само на обвинението за деянието, което е инкриминирано с обвинителния акт. Когато в него е описано и е повдигнато обвинение за едно престъпно деяние, а се установят факти за друго, това не е „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението”, каквато е формулировката на чл.287, ал.1 НПК. Именно поради тази причина СОС правилно и законосъобразно е отказал искането за изменение на обвинението по чл.287, ал.1 НПК.

С оглед на всичко това се явява неоснователно искането за констатиране на СПН с отказа за допускане на изменение на обвинението - Решение № 102 от 13.12.2021 г. по н. д.

№ 236/2021 г., ІІ Н. О. на ВКС, Решение № 281 от 10.05.2024г. по н. д. № 319/2024 г., І Н.О. на ВКС. Не може да се приеме и аргумента за това, че съдът с този отказ едва ли не е дал предварително определена сила на присъдата си поради обстоятелството, че СОС с определението си за отказ отбелязва причините за същия, които са фиксирани в самия чл.287 НПК и процесуалните възможности, които са налице.