Решение № 2207 от 02.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2207 гр. София, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100513562 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Прокуратура на РБ срещу решение № 19202 от 24.10.2025 г., постановено по гр. дело № 9902/2025 г. по описа на СРС, 167 състав, в частта, с която е уважен предявеният от П. С. С. осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2, вр. с ал. 4 ЗОДОВ за сумата от 3500 лв., представляваща обезщетение за претърпени в периода от 20.02.2024 г. до 20.05.2024 г. неимуществени вреди, вследствие от неоснователно образувано досъдебно производство № 226 ЗМК330/2024 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр.пр. № 3714/2024 г. по описа на СРП, което е било прекратено с Постановление за прекратяване № 3714/09.05.2024 г. по описа на СРП, поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва за забава от 23.05.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че не е налице основание за ангажиране на отговорността му предвид липсата на повдигнато обвинение срещу ищеца в извършване на престъпление и доколкото същият не е бил уличено лице в наказателното производство. Намира, че присъденият 1 размер на обезщетението е твърде завишен и не отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, а и част от неимуществените вреди били претърпени в причинна връзка с действията на полицейските служители, които не били органи по разследването (например задържането за срок до 24 часа). Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло, евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено по размер.

Въззиваемият П. С. С. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно, поради следните съображения:

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в тежест на ищеца е да докаже кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) повдигнато срещу него обвинение в извършване на престъпление, по което производството е прекратено с влязло в сила постановление поради това, че деянието не представлява престъпление; 2) претърпени неимуществени вреди в претендирания размер в причинна връзка с проведеното наказателно преследване.

В настоящия случай се установява, че процесното досъдебно производство № 226 ЗМК-330/2024 г. по описа на 02 РУ, СДВР, пр. пр. № 3714/2024 г. по описа на СРП е било образувано на 20.02.2024 г. по реда на Бързото производство (глава 24 НПК), като ищецът П. С. С. формално не е бил привлечен като обвиняем, а с постановление от 08.05.2024 г., връчено му на 13.05.2024 г., наказателното производство е било 2 прекратено поради това, че извършеното не съставлява престъпление (чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК). Въззивният съд споделя доводите на първоинстанционния съд, че в случая предпоставките за ангажиране отговорността на държавата са налице, въпреки че ищецът не е бил формално привлечен като обвиняем по досъдебното производство, доколкото в случая П. С. С. е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние и срещу него са предприети процесуални действия, накърнили съществено правната му сфера. Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че е налице противоречива съдебна практика по този въпрос, заради която е образувано тълк. дело № 2/2025 г. по описа на ВКС, ОСГК, но по същото все още не е постановено тълкувателно решение, поради което въззивният съд не е обвързан със задължително тълкуване на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. При извършване на преценка за наличие на предпоставките на посочената разпоредба за ангажиране отговорността на държавата в случая следва да се отговори на въпроса кога едно лице е „обвинено в извършването на престъпление“ според употребеното в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ значение, в хипотезата на прекратено наказателно производство в досъдебна фаза на посочените в разпоредбата основания и поспециално дали е необходимо да бъде привлечено като обвиняем по правилата на НПК или определящо е фактически воденото срещу него разследване, въпреки формалното образуване на производството срещу неизвестен извършител.

В преобладаващо постановените решения на ВКС (Решение № 341/05.10.2012 г. по гр.д. № 1310/2011 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 397/26.11.2015 г. по гр.д. № 6047/2013 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 187/13.06.2012 г. по гр.д. № 1215/2011 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 353/06.11.2015 г. по гр.д. № 892/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 101 от 15.02.2024 г. по гр.д. № 4714/2022 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 50009 от 08.02.2023 г. по гр.д. № 932/2022 г. на ВКС, III г.о.) се изхожда от разбирането, че за начало на наказателното производство в извършване на престъпление по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се взема всяко официално уведомление до определено лице от страна на компетентен орган относно твърдение, че лицето е извършило престъпление, или друг акт, от който такова твърдение се подразбира, щом по този начин значително се засяга положението на разследвания/заподозрения от предприетите срещу него действия. Затова по изключение ищецът търпи вреди от наказателното преследване от момента, в който е узнал за започналото наказателно производство за конкретно деяние, което според предприетите процесуални действия единствено той би могъл да извърши. Това становище съответства на възприетото от ЕСПЧ тълкуване на понятието „наказателно обвинение “ при приложение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС и следва да бъде споделено.

Дадената от ЕСПЧ в множество решения (обобщени в Решение на Голямата камара от 12.05.2017 г. по дело Симеонови срещу България и др.) дефиниция на „обвинение“ за целите на защитата по чл. 6, § 1 ЕКПЧ е с по-широко съдържание и съществува от 3 момента, в който лицето официално е уведомено от компетентния орган за твърдението, че е извършило престъпление, или от момента, в който положението му е било съществено засегнато от действията, предприети от властите в резултат на подозрение срещу него. Касае се за всякакви други действия или предприети мерки, имплицитно включващи такова твърдение, които се приемат за форма на уведомяване, като например лице, арестувано по подозрение, че е извършило престъпление или заподозряно лице, разпитвано за участието си в деяния, представляващи престъпление.

С оглед на изложеното настоящият въззивен състав намира, че по начало за пораждане отговорността на държавата по деликтния състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на образувано и прекратено наказателно производство в досъдебна фаза не е задължително лицето да е привлечено в качеството на обвиняем, разбирано като формален акт (в каквато насока са съображенията в преобладаващата част от постановените решения на ВКС). В тези хипотези, когато наказателното производство формално е образувано и се води срещу неизвестен извършител, но фактически е насочено срещу определено лице по начин, че е засегнато от действията, предприети от властите в резултат на подозрение срещу него, правото на последното да получи обезщетение за причинените му вреди не може да бъде отречено.

Ето защо, следва да се приеме, че предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за обезщетяване на причинените вреди от прекратено наказателно производство са налице, когато ищецът не е имал процесуалното качество на обвиняем с привличането му по реда на НПК, но според конкретните обстоятелства разследването е било водено срещу него по подозрение за извършено престъпление и с извършването на процесуални действия, които обективно са накърнили правната му сфера, какъвто несъмнено е процесният случай. Видно е, че процесното досъдебно производство е образувано по подозрение за извършено престъпление по чл. 343Б, ал. 3 НК – управление на МПС след употреба на наркотични вещества, като именно ищецът е бил подложен на проверка за наличие на наркотични вещества в организма (първо с полеви тест при проверка от служители на СДВР, отдел Пътна полиция, след това и с кръвен тест), бил е задържан за срок до 24 часа, отнето е неговото свидетелство за управление на МПС, както и неговият автомобил е бил спрян от движение. Предприетите действия от разследващите органи недвусмислено сочат на извод, че производството е образувано за деяние, което единствено ищецът би могъл да извърши, а и от факта на образуването му по реда на Бързото производство (чл. 356, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 1 НПК) е видно, че ищецът се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за първото действие по разследването срещу него (ал. 4 на чл. 356 НПК), т.е. макар и да не е постановен изричен формален акт в тази насока, П. С. С. е имал това процесуално качество в процесното досъдебно производство.

4

Неоснователни са и възраженията във въззивната жалба, касаещи твърдението на ответника, че не носи отговорност за настъпилите в случая вреди, тъй като те са били причинени от действия на полицейски служители, а не на Прокуратурата.

Полицейските служители, когато действат като разследващи органи по досъдебното производство, осъществяват действия под ръководството и надзора на прокурора (чл.

52, ал. 3 НПК; чл. 46, ал. 2, т. 1 НПК; чл. 127, т. 1 КРБ), техните действия са част от наказателното преследване, за което Прокуратурата носи отговорност като процесуален субституент на държавата. Прокуратурата носи деликтната имуществена отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при условията на солидарност (чл. 53 ЗЗД и чл.

4, ал. 2 ЗОДОВ) и за извършените под нейния надзор действия на полицейските служители, включително за задържането на ищеца и за наложените му принудителни административни мерки (ПАМ), като изцяло от волята на ищеца зависи срещу кого от процесуалните субституенти на държавата да насочи иска си. Съобразно трайната практика на ВКС (Решение № 232/23.04.2025 г. по гр.д. № 2516/2024 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 631/27.10.2025 г. по гр.д. № 3145/2024 г. на ВКС, III г.о., Решение № 50084/30.05.2023 г. по гр.д. № 1961/2022 г. на III г.о., Решение № 43/31.01.2025 г. по гр.д. № 242/2024 г. на III г.о.), ПРБ отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за вреди, причинени от наложените принудителни мерки „задържане за 24 часа“ по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и „временно отнемане на свидетелство за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността“ по чл. 171, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗДвП, при образувано наказателно производство по чл. 343Б, ал. 3 НК, което е прекратено поради липса на доказателства за извършено престъпление, без да е повдигнато обвинение. Касае се до неоснователно упражнената принуда срещу лице, срещу което се води наказателно производство, която обхваща мерките срещу уличеното лице, за които образуваното наказателно производство е необходимо и достатъчно условие за осъществяването им, включително принудителните административни мерки, които са налагат при условията на обвързана компетентност заради образуваното наказателно производство (доколкото административният орган не действа при условията на оперативна самостоятелност, за да прецени дали да наложи ПАМ или не).