Определение № 5761 от 11.12.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5761 гр. София, 11.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20248002100018 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 1004 от 16.08.2023 г. по гр.д.№ 584/2023 г. на Варненски окръжен съд е:

1/.оставена без разглеждане въззивната жалба, подадена от третото лице- помагач С. М. С. срещу решение № 2832/20.09.2022г по гр.д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/18.10.2022г, в частта му, с която е прието за установено по отношение на Община Варна, че ищците В. А. С. и В. М. С. са собственици на реална част с площ от 9 кв.м. от ПИ с идентиф.№ ***по КККР от 2008г, целият с площ от 543кв.м., попадаща между синята линия /граница по КП от 1985г/ и кафявата линия /граница по заснетата на място ограда между процесните имоти/, която площ се заключва между т.44, Г5 и Б5, обозначени върху изготвената от вещото лице комб.скица № 3, находяща се на л.242 от делото, която, приподписана от съда, представлява неразделна част от решението, като собствеността е придобита по наследяване от А. К. С., поч.8.09.2016г и в тази част е прекратено въззивното производство;

2/отменено е частично решение № 2832/20.09.2022г по гр.д.№ 12996/2021г на Варненски РС и вместо това искът по чл. 108 ЗС е уважен и в осъдителната му част, като ответникът Община Варна е осъдена да предаде на ищците В. А. С. и В. М. С. владението върху реална част с площ от 13кв.м. от ПИ с идентиф.№ ***по КККР от 2008г, целият с площ от 543кв.м., попадаща между синята линия /граница по РП от 1985г/, съвпадаща с черната линия /граница по КК от 2008г/, и кафявата линия /заснета на място ограда/, която площ е заключена между точките т.44, т.Г5, т.Б5, обозначени върху изготвената от в.л. комб.скица № 1

3 на л.242 от първоинстанционното дело, съответстващи на същите точки, обозначени на графичното изображение на комб.скица № 4 от първонист.дело, които приподписани от въззивния съд, съставляват неразделна част от решението;

3/ потвърдено решение № 2832/20.09.2022г по гр.д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/18.10.2022г, в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл.45, във вр. 49 ЗЗД от ищците В. А. С. и В. М. С. срещу Община Варна за заплащането на сумата от 1000лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в дискомфорт, несигурност и стрес, вследствие на бездействието на ответника, като собственик на ПИ с идентиф.№ ***да възпира ползвателите на същия имот да подават неоснователни жалби, липсата на взето отношение от страна на ответника по тях и даваните напразни обещания, че ще бъде решен проблемът по трасирането и разчистването на границата на имота, без реално да има резултати за това, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 7.09.2021г до окончателното изплащане на сумата; както и иска за заплащане на сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с отговори и защита по подаваните от ползвателите на общинския имот неоснователни жалби и молби и сигнали до Община Варна като собственик на имота за оказване на съдействие и доброволно уреждане на проблемите, свързани с границата между двата съседни имота, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 07.09.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските;

4/ потвърдено решение № 2832/20.09.2022г по гр.д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/ 18.10.2022г по реда на чл.247 ГПК, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците В. А. С. и В. М. С. срещу Община Варна иск по чл. 109 ЗС ответникът да премахне съществуващата ограда от телена мрежа с бетонни колчета между собствения на ищците ПИ с идентиф. № ***и собствения на ответника ПИ с идентиф.

№ ***, с дължина от 30м и височина от 1,50м, и да разчисти границата между имотите като премахне натрупаните стари вещи и предмети, дърва, насипни стари строителни материали и битови отпадъци, обрасли с растителност.

Касационни жалби против това решение са подали ищците В. А. С. и В. М. С. и третото лица-помагач С. М. С..

Ответникът Община Варна не е обжалвала решението на РС и въззивното решение.

Третото лице И. В. В. не е обжалвал възивното решение

Ищците В. А. С. и В. М. С. обжалват решението в частта, с която са отхвърлени предявените от тях искове по чл. 49 ЗЗД за имуществени и неимуществени вреди от по 1000 лв. и в частта, с която е потвърдено решението на РС, с което е отхвърлен иска по чл. 109 ЗС за премахване на оградата и измикгнате та спорната процесна площ. В тази касационна жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на решението поради необсъждане на събраните доказателства, определяне на неправилна квалификация по иска за обезщетение за вреди, но въпреки това необезсилване на решението.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, 2 в частта, с която се атакува решението на ОС по исковете по чл. 49 ЗЗД. Твърди се и противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС поради нарушение на правомощията на възивната инстанция, защото не е обсъдила събраните по делото доказателства и не е формулирала изводи от тях. Като необсъдени се сочат писма от комуникацията между страните по повод искането на ищците за предприемане на мерки от Общината за изчистване на процеснта площ от дървета и строителни отпадъци. В частта по иска по чл. 109 ЗС за премахване на оградата, твърденията са за необсъждане на събраните доказателства – писмени и свидетелските показания, които доказват преченето. Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, но то свързват с това, че щом съдът е приел, че исковете за вреди следва да се квалифицират по чл. 45 ЗЗД, а РС ги е квалифицирал по чл. 49 ЗЗД, възивната инстанция е следвало да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане, както и с общо позоваване за задължението на съда да спазва принципите, залегнали в чл. 5,чл.6 и чл.7 ГПК.

Отговор на тази касационна жалба е подал само С. М. С., който я оспорва като недопустима и по същество и иска да не се допуска до касация. Счита, че възивният съд е обсъдил относимите към претенциите на ищците доказателства и е постановил правилно решение, вкл. и по иска по чл. 45 ЗЗД.

Касационна жалба против въззивното решение е подадена и от третото лице – помагач на ответната община - С. М. С., който обжалва решението в частта, в която е оставена без разглеждане подаденета от него възивна жалба и в частта, с която е уважен иска по чл. 108 ЗС в осъдителната част против подпомаганата от него страна – Община Варна. Прави оплакване за противоречие с материалния закон и необоснованост на фактическите и правни изводи. Счита, че за него е налице правен интерес от обжалване на решението, тъй като по отношение на подпомаганата от него страна е постановено неблагоприятно решение, изпълнението на което ще засегне правото му да ползва незастроената част от имота в сегашния му обхват. Доводите са свързани с това, че въззивният съд не е обсъдил, че не е отстъпено право на строеж на други лица, че има разминавания в площите, че Общината не е доказала че е станала собственик на осн. пар. 42 ЗОС. Не било ясно и дали регулационния план е приложен и дали действащия сега регулационен план от 1985 г.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Третото лице-помагач, в полза на което е учредено право на строеж върху държавен имот, който в последствие придобива качеството на общински и ползва същия, има ли правен интерес да обжалва съдебно решение, с което съдът осъжда общината да предаде владението върху реална част от ползвания имот от третото лице помагач; 2.Ползвател на държавен имот следва ли да бъде уведомен при промяната на собствеността върху имота - че същият от държавен става общински? В случай, че не е спазена процедурата по чл. 58, ал.1 ЗОС, последващите разпоредителни сделки с имота нищожни ли са? 3. В случай на влязъл в сила и приложен и непроменен повече от 19 години регулационен план, счита ли се, че същият е последният действащ за територията и границите на имота следва ли да се съобразят с него? Този касатор се позовава и на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК.

3

Ответниците по тази касационна жалба В. А. С. и В. М. С. я оспорват. Посочват, че фактическите твърдения в нея не кореспондират изцяло на събраните доказателства и молят да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба, подадена от С. М. С., конституиран като третото лице-помагач на ответника Община Варна по нейно искане е постъпила в срок, но изхожда от лице, което няма правен интерес да обжалва въззивното решение в частта, в която е уважен иска против подпомаганата страна поради следното:

Предявеният против община Варна иск по чл. 108 ЗС е уважен в установителната част от първата инстанция и в осъдителната – от втората инстанция. Общината не е обжалвала решението на РС, не обжалва и решението на възивната инстанция, т.е. по отношение на нея то е влязло в сила. Третото лице-помагач на общината е суперфициарен собственик, придобил 1/2 ид.ч. от правото на строеж върху парцел ***от кв. ***по плана от 1966 г. от държавата със заповед на министъра на земеделието № 1406 от 14.06.1968 г. и е признат за собственик на първия етаж от построената в държавното дворно място сграда с н.а. № 192/22.07.1977 г. Съгласно чл.15, ал.3 ЗС, чл.105, ал.1 от Наредбата за държавните имоти / отм./ и в чл.130, ал.4 от ЗТСУ / отм./ правото на строеж, отстъпено от държавата върху урегулиран държавен парцел за жилищно застрояване включва правото на ползване върху площта на целия парцел, т.е. в по-широк обхват от предвиденото в чл. 64 ЗС. Когато след учредяване на правото на строеж е настъпило изменение на регулацията и имотът е увеличил или намалил размерите си, това рефлектира върху обема на правото, което суперфициарът има относно ползването на терена. Това е така защото правото на ползване е акцесорно /производно/ от правото на строеж и се ограничава в рамките на имота, за който то е учредено. От акцесорния характер на правото на ползване следва и извода, че когато парцелът /съответно УПИ/ променят границите си чрез изменение на регулацията, или когато се установи грешка в кадастралния план или кадастралната карта, това води съответно до увеличаване или намаляване на терена, който собственикът на сградата може да ползва с цел нейното обслужване и използване по предназначение. Следователно правата на суперфициарният собственик, придобил права от държавата или общината да ползва незастроената част от парцел, респективно УПИ, върху който му е отстъпено право на строеж, са във вида по действащия план. В случая това е регулациония план, одобрен 1985 г., като е без значение за настоящия спор колко време е действал предишния план. /Кога да се приеме нов регулационен план е решение на органите на местно самоуправление по целесъобразност/ Тъй като правата на суперфициарният собственик са производни на тези на собственика на терена, той не може да има в по-голям обхват право на ползване отколкото собственика на същия имот - в случая държавата, респективно сега общината, която е придобила правото на собственост по силата на закона - на осн. пар.42 ЗОС / ДВ бр.

96/05.12.1999 г. в сила от 01.07.2006 г./, тъй като е безспорно, че имота е отреден за жилищно строителство по действащия план. Носителят на ограниченото вещно право на строеж не може да има права и извън очертанията на парцела, респективно УПИ. Дори при придаваеми по регулация места /какъвто не е настоящия случай, защото и двата плана – този от 1966 г. и сега действащият от 1985 г. не предвижда придаване по регулация/, на суперфициарните 4 собственици, придобили право на строеж от държавата, респ. общината, не се дължи уреждане на сметки при промяна на регулацията, тъй като това право принадлежало само на собственика. /В този смисъл - Решение № 461 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 1316/2010 г. I г. о./ Действително носителят на ограниченото вещно право на строеж може да защитава самостоятелно правото си от трето лице, отделно от собственика на терена по аргумент от чл. 111 ЗС /Решение № 16/18.03.2015г. по гр.д.№ 5579/2014г. на ВКС, ІІ гр.о., Определение № 371/17.07.2015г. по ч. гр.д.№ 2922/2015г. на ВКС, І гр.о., Решение № 25/31.10.2018 г. по гр.д.№ 5014/2016 г. на ВКС, ІІ гр.о./ Тъй като обаче правата на суперфициарния собственик са производни на тези на собственика на терена, той не може да има повече права от него, поради което няма правен интерес да предяви иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /бивш чл. 53, ал.2 ЗКИР/ срещу собственика. Подобен иск не кореспондира на целта и характера на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /В този смисъл е опр. № 684/23.10.2013 г. по ч. гр. д. № 3487/2013 г. ІV гр. о. /