Решение № 4073 от 09.08.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4073 гр. Пловдив, 09.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20265330101559 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от П. Г. Г., чрез пълномощник – мл. адв. Т. Д., срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 20,45 евро, представляваща заплатена възнаградителна лихва по недействителен договор за паричен заем № ******/*******г., сключен между страните, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 13.01.2026 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № ******/*******г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 30/2026 г. на Районен съд – Генерал Тошево.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ******/*******г., по силата на който ищецът получил сумата в размер на 500 лева, при уговорена възнаградителна лихва в размер на 34,66 % и ГПР в размер на 39,35 %. В договора било предвидено задължение на ищеца в тридневен срок да представи обезпечение измежду двама поръчители, банкова гаранция или договор за гарантиране на задълженията с дружество – гарант. В изпълнение на посоченото задължение и на същата дата ищецът сключил с „********“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № ******/*******г., по който дължал възнаграждение за предоставената гаранция в размер на 210 лева, платимо разсрочено с погасителните вноски по кредита. Сочи се, че ищецът е изпълнил задълженията си по двата договора.

От правна страна са изложени съображения за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушение на 1 изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК. Изтъква се, че възнаграждението на поръчителя представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР по заема. В случая това не било сторено, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се достигало до оскъпяване на кредита. Твърди се, че уговорената лихва надхвърляла двукратния и трикратния размер на законната лихва, което представлявало нарушение на добрите нрави. Досежно договорът за предоставяне на гаранция, сключен с „*******“ ЕООД, се посочва, че същият е нищожен поради липса на основание, както и противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. Претендира се, че по процесния договор за паричен заем ищецът е заплатил сумата от 276,10 евро, от която 255,65 евро за погасяване на главницата и 20,45 евро за възнаградителна лихва. С оглед изложеното се поддържа, че съобразно чл. 23 ЗПК заплатените над главницата сума са недължимо платени и подлежат на връщане. За събиране на сумите било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 30/2026 г. на Районен съд – *****. По делото била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която длъжникът възразил. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Моли се за присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Наведени са доводи, че процесният договор за паричен заем не е недействителен по смисъла на ЗПК и били спазени неговите изисквания. Твърди се, че в договора ясно и недвусмислено били посочени всички разходи, които следва да заплати потребителят, както и годишният процент на разходите, който съответствал на посочения от заемодателя. В ГПР не следвало да се включва възнаграждение за поръчителство, доколкото не представлява общ разход по кредита. Размерът на ГПР следвало да се изчислява към момента на сключване на договора, а вземането по договора за поръчителство възниквало впоследствие и единствено при условие, че потребителят е в невъзможност да представи останалите обезпечения. Наред с това сключването на договор за предоставяне на поръчителство не било задължително условие за потребителския кредит, а единствено за обезпечаване изпълнението на задълженията по него. Сочи се, че размерът на лихвения процент бил ясно посочен в договор и отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По наведените доводи се моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От служебно извършена справка по ч. гр. д. № 30/2026 г. по описа на Районен съд – *******, се установява, че е образувано по заявление за 2 издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е издадена заповед за сумата, предмет на настоящото дело. Срещу издадената заповед е подадено възражение от длъжника, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК. В законоустановения едномесечен срок е предявен настоящият иск, като е налице пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното предявения иск се явява допустим.

По делото е представен Договор за паричен заем № ******/*******г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, която последният следвало да върне на 10 двуседмични погасителни вноски в размер на 54 лева, при договорен лихвен процент от 34,66 % и ГПР в размер на 39,35 %.

В чл. 4, ал. 1 от договора било уговорено, че в тридневен срок от сключване на договора ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, и 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на гаранция № ******/*******г. с „********“ ЕООД, по силата на който посоченото дружество се задължавала да издаде гаранция за плащане в полза на ответника – „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране за изпълнение на задълженията по договора за паричен заем, сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което ищеца следвало да заплати възнаграждение в размер на 210 лева, разсрочено на вноски.

От приложената по делото справка за извършени плащания по Договор за паричен заем *****/****** г., се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД общо сумата в размер на 276,05 евро, от която 255,65 евро – главница и 20,40 евро – лихва.

С определение № 6750/01.06.2026 г., постановено по делото, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че 3 възнаграждение, дължимо по Договор за предоставяне на гаранция № ******/*******г., сключен между ищеца и „*******” ЕООД, не е включено в размера на ГПР по договора за заем.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от договора за кредит. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция за сумата в размер по чл. 2, т. 7 от договора, а именно от 540 лева, или одобрено от заемодателя дружество - гарант (което обезпечение е предоставеното от потребителя по договора за кредит).

Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 4 от договора за кредит и съпоставянето й с естеството на сключения договор, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси кредитно финансиране от кредитна институция. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще 4 разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 540 лева (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го “насочи” към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество. Това дружество е „********“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид изложеното, разходът за потребителя по договора за предоставяне на гаранция с „*******“ ЕООД е сигурен - от една страна предоставянето на гаранцията (поръчителство) е необходимо условие да се усвои финансовият ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.

Наред с това, кредиторът не включва възнаграждението по договора за гаранция към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи установения максимален размер на ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.