Решение № 2964 от 15.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2964 гр. София, 15.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100501314 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена:

1. от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу решение № 13223/27.07.2023г. постановено по гр.д. № 47738/2022г. по описа на Софийски районен съд, II г.о., 168 състав в частта, с което са отхвърлени предявените срещу Б. Е. Ж. искове с правно основание чл.79 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД, както и в частта, с която са осъдени да заплатят разноски по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон, при прилагане на института на погасителната давност и несъобразяване на § 13 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на последиците от него. Твърди се, че районният съд не е съобразил, че съгласно ОУ от 2016г. задълженията стават изискуеми 45 дни след периода, за който се дължат. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от Б. Е. Ж., в която изразява становище за правилност и обоснованост на съдебния акт, в обжалваната му част. Претендира разноски.

2. подадена от Б. Е. Ж. срещу решение № 14923/12.09.2023г. постановено по гр.д. № 47738/2022г. по описа на Софийски районен съд, II г.о., 168 състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка.

Във въззивната жалба се твърди, че съдът неправилно е приел, че е налице формирана воля в смисъла, в който е допуснал поправка на решението и което не може да се изведе от 1 мотивите на решение решение № 13223/27.07.2023г. Моли решението постановено по реда на чл.247 от ГПК да бъде отменено.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по жалбата страна – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД не е депозирала писмен отговор.

3. насрещна въззивна жалба депозирана от Б. Е. Ж. срещу решение № 13223/27.07.2023г. в частта, с което са уважени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите в първоинстанционното решение, както и постанояването му при съществени процесуални нарушения. Посочва, че съдът не е зачел липсата на годни СТИ, преминали през необходимата метрологична проверка, поради което и липсва установено количество на потребена топлинна енергия; твърди се, че всички вземания за погасени по давност към датата на подаването на исковата молба; прави възражение, че процесните вземания на ищеца не са били отразени в неговата система като дължими.

Претендира отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната п нея страна - „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД.

Трето лице почогач на страната на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД – „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ЕООД не изразява становище по спора.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжаваните първоинстанционни решения са валидни и допустими в обжалваната им част.

Досежно правилността им настоящият състав счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище с абонатен номер № 96065 за периода 01.05.2018г. – 30.11.2019г., както и лихва за забава за периода 15.09.2019г. – 30.03.2022г., както и за главница за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.03.2019г. -0 -30.11.2019г. и лихва върху същата за периода 01.05.2019г. – 30.03.2022г.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: вземанията от ищеца претендирани за периода 01.05.2018г. – 30.04.2019г погасени ли са по давност, правилно ли е отчетено потребеното количество топлинна енергия и съответно има ли ппогасени чрез плащане преди подаване а исковата молба суми за процесния период. Спорен между страните е и въпросът допусната ли е очевидна фактически грешка в решение № 13223/27.07.2023г. и правилно ли е поправена с решение № 14923/12.09.2023г.

Логически издържано и необходимо първо да се разгледа въззивната жалба срещу 2 решение № 14923/12.09.2023г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 13223/27.07.2023г.

Несъответствието между формираната воля на съда в мотивите и изразената в диспозитива на решението представлява очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне по реда на чл.247 от ГПК.

В настоящият случай страните спорят относно размера, до който първоинстанционният съд е счел, че вземането за главница за потребена топлинна енергия в процесния имот е погасено по давност. Няма съмнение, че волята на първоинстанционният съд досежно периода, за който счита вземанията за погасени по давност е 01.05.2018г. – 30.04.2019г. В мотивите на първоинстанционното решение, основавайки се на данните по заключението по ССчЕ, е посочено, че за счита възражението за погасяване по давност на сумите, направено от ответника за основателно „до сумата от 366,55 лв. и за която искът следва да се отхвърли по давност“ . При смисловото тълкуване на посочения израз, както и при систематичното такова с оглед изложените преди него мотиви от районния съд, включително и съпоставяйки данните от заключението по ССчЕ, настоящят състав счита, че действително е допусната фактически грешка в диспозитива на съдебното решение, но не в осъдителната, а в отхвърлителната му част, където вместо съобразно горните мотиви съдът да отхвърли иска за разликата над 92,02 лв. до предявения размер от 458,57 лв. /т.е. за сумата от 366,55 лв./ , поради грешка е посочил, че отхвърля иска за разликата над 366,55 лв. до предявения размер от 458,57 лв. , което е сумата от 92,02 лв. и за която е постановил осъдителен диспозитив. В случая допълнителен аргумент в подкрепа на горното, както правилно посочва във въззивната си жалба Б. Ж. е обстоятелството, че именно съобразно описаното – че иска е основателен само за сумата от 92,02 лв. , първоинстанционният съд е разпределил отговорността за разноски между страните.

В този смисъл неправилно с решение № 14923/12.09.2023г. първоинстанционният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в осъдителния диспозитив, като е счел, че следва да се чете правилно, че ответника дължи главница в размер на 366,55 лв.

Предвид посоченото, първоинстанционното решение постановено по реда на чмл.247 от ГПК следва да бъде отменено и допусната поправка на очевидна фактическа грешка в отхвърлителния диспозитив - относно сумата, за която е отхвърлен иска по чл.79 ал.1 от ЗЗД за цена на топлинна енергия и съобразно описаното в горното изложение.

По жалбите срещу решение № 13223/27.07.2023г.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са 3 адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

По делото не е спорно, а и от представения нотариален акт №51/21.07.2016г. – л.12 от делото на СРС се установява, че на същата дата ответника и придобил собствеността на процесния топлоснабден имот – ап.14, в гр. София, ж.к. *********. Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Не е спорно между страните, че за процесния период ответникът не се е разпоредил с правото на собственост върху процесния недвижим имот и именно в качеството си на собственик е и „потребител на топлинна енергия“.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.

Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на трето лице –„“БРУНАТА ООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Трето неучастващо по делото лице е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.

В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.