Решение № 1261 от 20.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1261 гр. Пловдив, 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330116634 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Предявени са кумулативно съединени искове от В. П. срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Файненшъл България” ЕООД. Иска се прогласяване нищожността на сключения договор за паричен заем от 10.02.2022 г. с първия ответник и да се прогласи нищожността на договор за предоставяне на гаранция от същата дата с втория ответник. Твърди се, че сумите по оспорваните договори не са изцяло платени. Ищецът счита, че договореният фиксиран ГЛП накърнява добрите нрави, както и че в договора не е посочен действителният размер на ГПР. Счита възнаграждението за фирмата гарант именно за такъв разход и поради невключването му в ГПР, същият не отговарял на действително прилагания между страните процент на разходите.

Счита, че е налице заблуждаваща търговска практика и цитира решения на СЕС в тази връзка. Счита, че е налице неравнопоставеност в кредитното правоотношение, основана на заблуждаваща информация. Счита за нищожен и договорът да предоставяне на гаранция, като длъжникът нямал защитен от закона интерес да сключва такъв договор, който типично се сключвал между кредитора и поръчителя, като по този договор длъжникът не получавал никаква престация. Счита, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредиторът, с което той не би се съгласил, ако кредиторът действаше добросъвестно, изпълнява фактическия състав на чл. 143 ЗПК. Кредиторът е договарял в полза на гаранта, освен това договорът за гаранция имал акцесорен характер, поради което не е породил правно действие, обезпечавайки нищожна сделка. Ето защо иска от съда да прогласи за недействителен договора за заем на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и да се прогласи нищожност на договора с „Файненшъл 1

България” ЕООД като лишен от правно основание,накърняващ добрите нрави, създаващ неравноправие между страните и обслужващ нищожна кредитна сделка. В условията на алтернативност се иска прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция поради противоречието й със закона.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Първият ответник намира договора за действителен, счита, че размерът на договорната лихва е в съответствие с изискванията на чл. 19 ЗПК, счита, че договорът е в съответствие и с чл. 11, ал.1, т. 9 и 10 ЗПК, счита, че сключването договора за заем при посочените условия и избора на обезпечение са зависими изцяло от волята на ищеца. Счита, че сключването на обезпечителната сделка е, за да подготви удовлетворяване вземането на кредитора, а не да замести оценката за кредитоспособност. Твърди, че в ГПР не следва да се включват разходите за възнаграждение на поръчителя, тъй като същото не съставлява разход по кредита, нито разход за допълнителна услуга. Изрично признава, че в ГПР е включена само лихвата по кредита. Моли за отхвърляне на предявените искове, претендира за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендира разноски, моли да се задължи ищецът представи банкова сметка.

Ответникът „Файненшъл България” ЕООД също е подал отговор, с който възразява срещу твърдението, че договорът за гаранция е лишен от правно основание. Твърди, че ответникът изпълнява гаранционни сделки по занятие и няма интерес да сключва безвъзмездни такива. В същото време договорът бил сключен по възлагане именно от ищеца. Счита, че отношенията не са свързани с чл. 138 ЗЗД, възразява срещу констатациите за неравноправни клаузи, като подчертава, че потребителят може да избира между няколко обезпечения. Цитира се съдебна практика, според която не е неравноправна клауза, която е ясна и разбираема. Възразява срещу накърняване на добрите нрави, счита, че престациите не са нееквивалентни, а отговарят на преценката на риска, а дори и да бяха нееквивалентни, това не би довело до нищожност, а евентуално до унищожаемост. Възразява и срещу последния довод на ищеца, като счита, че дори договорът за потребителски кредит да е недействителен, ищецът остава задължен за чистата стойност на кредита, поради което договорът за гаранция не може да бъде нищожен.

Моли за отхвърляне на исковете, присъждане на разноски, възразява за прекомерност на адвокатския хонорар.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са кумулативно и субективно съединени искове: срещу първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД с правно основание чл. 22, вр.чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК и срещу втория ответник „Файненшъл България” ЕООД на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД; чл. 143 ЗЗП, чл. 138, ал. 2 ЗЗД, а при алтернативност иск за нищожност на клаузата на чл.3, ал.1 от договора за предоставяне на гаранция с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Предявените основания за нищожност по договора за гаранция и на 2 неговата клауза в чл.3, ал.1 от договора, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите и наличието на такива пороци, водещи до тяхната недействителност.

За безспорни по делото бяха обявени следните обстоятелства: сключването на процесните договори, както и обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за гаранта. Установява се от самия договор за заем (чл.2, т.7 и т.8 от Договора), че в общо дължимата сума са включени само главница и възнаградителна лихва, като общо дължимата сума е изчислена при същите допускания, както и ГПР. Следователно, и в него не се включват други разходи освен възнаградителната лихва.

По недействителността на двата договора, съдът намира следното. В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на гаранта по договора за предоставяне на гаранция. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да се включи в ГПР по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори – Договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД. Двата договора са с един и същи номер и сключени на една и съща дата, въпреки че е предвиден 3-дневен срок за изпълнение задължението за предоставяне на обезпечение. В договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни в срок задължението си за предоставяне на поръчител – физическо лице или банкова гаранция.

Последните обстоятелства водят до извод, че двата договора са сключени в рамките на единно правоотношение, при което договорът за предоставяне на гаранция е продължение на договора за заем.

Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател, е едноличен собственик на капитала на втория ответника – гарант. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на гаранция, имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен 3 собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки неизпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за гаранта икономически се дължи на същото лице, което дава заема, и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за гаранта преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение.

Този извод се потвърждава и от характера на престациите по договора за предоставяне на гаранция. С него „Файненшъл България” ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора по договора за заем, с цел да гарантира изпълнение на всички задължения на потребителя.

Кредиторът обаче с нищо не е задължен да търси вземането от гаранта. В същото време към задължението по договора за заем се добавя и възнаграждението за гаранта, което съгласно договора за предоставянето му, е платимо на вноски, по начините, установени в договора за паричен заем, като „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластено да приема изпълнението на това задължение вместо гаранта. Всичко изложено води до извод, че възнаграждението за гаранта е разход по договора за заем и с него се преследва допълнителна печалба за икономически свързаните субекти.

Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК.

Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и искът подлежи на уважаване на това основание.

Нищожен поради накърняване на добрите нрави е и договорът за предоставяне на гаранция. Независимо че такова основание за нищожност липсва в ЗПК, на общо основание приложение намират правилата на ЗЗД. С този договор и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността. Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът гарантира на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. „Файненшъл България” ЕООД може изобщо да не изпълни задълженията на длъжника, нито да се задължи към кредитора, 4 защото това зависи и от волята на първоначалния кредитор. В случай че поръчителство възникне или ответникът плати задълженията, той встъпва в правата на кредитора (чл.5 от договора), и платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника. Дори да се стигне до плащане от гаранта, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта.

Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Като накърняващ добрите нрави, този договор също следва да се прогласи за нищожен.