Решение № 285 от 17.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 285 гр. София, 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100503747 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 29.11.2022 год., постановено по гр.дело №36545/2022 год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, изменено в частта за разноските с определение от 24.01.2023 год., „БНН“ ООД е осъдено да заплати на „ТЛС-Транспорт Логистика и Спедиция“ ЕООД по иск с правно основание чл. 367 и сл. ТЗ сумата от 4 693.99 лв., представляваща дължимо възнаграждение по фактура №2000000858 от 02.06.2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.07.2022 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 044.70 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК възззивна жалба от ответника „БНН“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не бил кредитирал представените по делото доказателства зда наличието на щета по товара и предявената рекламация от страна на товарополучателя Фрихикол – Испания. Страните не спорели за съществуването на търговска сделка, а за реккламация по същата, поради което било отказано плащането на превоза от страна на товарополучателя, поради проявена груба небрежност от страна на превозвача. Видно било от разменената кореспонденция между страните по договора за превоз и товарополучателя, че последният бил отказал плащане на превоза поради наличието на щета по стоката – намокрене опаковки на товара, надвишаващи по стойност размера на цената на превоза.

1

СРС не бил взел предвид вината на превозвача при натоварване на стоката – хладилници, които били поели водата в товарното помещение, размразена от предишния превоз, независимо от изложеното в писмения отговор. Освен това превозвачът бил отказал да задейства застраховката CMR /застраховка за вреди, причинени на стоката по време на превоза/, което доказвало безспорно вината му за настъпилата щета. Видно било от представената по делото товарителница с отразена забележка в графа 18, че щетата била отразена – всички опаковки били намокрени от разтопената вода от предишния превоз.

Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че погасителната давност започва да тече 3 месеца от датата на сключване на превозния догоовр. Следвало да се има предвид разпоредбата на чл. 32 от CMR Конвенцията за международен автомобиле превоз на товари.

Видно било от заверката в товарителницата, че стоката била получена на 02.06.2021 год., исковата молба била подадена на 06.07.2022 год., т.е. след изтичането на едногодишния срок, установено в посочената норма. В този смисъл релевираната претенция била погасена по давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „ТЛС-Транспорт Логистика и Спедиция“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че било установено въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, че ответникът бил осчетоводил процесната фактура и бил ползвал данъчен кредит по нея по ЗДДС, от което следвало, че бил узнал за сделката по фактурата и не се бил противопоставил. Осчетоводяването на фактура и ползването на данъчен кредит по нея били доказателство за липса на претенции от страна на възложитела относно предоставената му услуга. Те представлявали извънсъдебно недвусмислено признание на длъжника за съществуването задължение. Следователно правилно СРС бил приел за установено съществуването на твърдяното облигационно правоотношение вежду страните със съдържанието, отразено в процесната фактура. Дори и получателят да имал някакви претенции да проявена груба небрежност от страна на превозвача при извършване на процесния транспорт, то очевидно ответникът нямал, нито бил предявил срещу ищеца някаква претенция по предвидения за това ред. Уведомяването, че получателят имал някакви претенции, не представлявало рекламация спрямо превозвача.

Следвало да се има предвид, че нито имало някакив твърдения за увреждане на стоката, нито било доказано, че превозвачът бил отговорен за твърдяното увреждане. Твърденията на ответника не били подкрепени с каквито и да било доказателства. Кореспонденцията, на която се позовавал ответникът, не била приложена към отговора на исковата молба, нито била представена впоследствие в хода на първоинстанционното производство. Към отговора бил приложен протокол – констатация за неустойка №1/2021 год-, изготвен едностранно от ответника, в който били отразени твърдения за щети по опаковката на товара и сума за преопаковане в размер на 80 евро за всеки хладилник, или олщо 5 760 евро /за 72 бр. хладилници/. Нямало, обаче, доказателства, че преопаковане в действителност било извършено, от кого било направено и че тази сума била заплатена от собственика на стоката на извършилия преопаковането, поради което и настъпването на твърдяната вреда се 2 явявало недоказано. Не било ясно и как била определена посочената сума за преопаковането и дали същата съответствала на пазарната цена за подобен вид преопаковане. Посоченият протокол представлявал частен свидетелстващ документ, поради което установявал единствено автора му, но не и посочените в него обстоятелства. В екземпляра на CMRтоварителницата на получателя била вписана забележка без приъствието на превозвача, в чийто екзепляр от товарителницата нямало подобна забележка. Не били доказано и увреждане на самата стока и размера на настъпила щета. Не била налице и надлежна рекламация – тя трябвало да е писмена форма, да е посочена конкретната щета на стоката, причината за настъпването й, размерът й, като следвало да бъдат приложени документи, доказващи тези обстоятелства. Към протокола-констатация за неустойка не били приложени никакви докаменти, нито била посочена конкретната претенция към превозвача – единствено било спомената каква била претеницията на собственика на стоката към ответното дружество. Освен това било видно от протокола, че прететцията от получателя към ответника била в размер на 2 000 евро, а предявеният от ищеца иск бил за сумата от 2 400 евро – дължима по процесната фактура с включен ДДС, поради което и поне остатъкът от 400 евро трябвало да бъде заплатен от ответника. В екзепляра на товарителницата на превозвача нямало възражение, поради което налице била и оборимата презумпция за доброто състояние на доставената стока. Самият ответник твърдял, че не стоката, а нейната опаковка била намокрена. Конвенцията CMR обаче не предвиждала отговорност за увредена опаковка на стоката, а само за увредена стока. Превозначът не бил получил надлежна рекламация от възложителя си, за да предявява застрахователна претенция. Освен това предявяването на такава претенция било право, а не задължение за ищеца. В този смисъл непредявяването на такава претенция не можело да се оцени като косвено доказателство за настъпването на щета по вина на превозвача. Ако се твърдяло, че е налице частична повреда на стоката или на нейната опаковка, то давностният срок за подобна претенция бил изтекъл – срокът бил една година от деня, в който стоката била доставена, съгласно чл. 32, § 1, б. „а“ от Конвенцията CMR. А според чл. 32, § 4 от Конвенцията CMR, погасен по давносх иск не можело да бъде предявен, дори и под формата на насрещен иск или възражение. Съгласно чл. 32, § 2 от Конвенцията CMR, писмената рекламация спирала давността до деня, в който превозвачът отхвърли писмено рекламацията и върне приложените към нея документи.

Установяването на обстоятелствата по получаването на рекламацията или на отговора и на връщане на приложените документи било в тежест на ответника. Следователно в частност възражението за настъпило увреждане на стоката или опаковката й, за което носи отговорност превозвача, било погасено. Във връзка с възражението за давност на ответника следвало да се има предвид нормата на ч. 32, § 1, б. „в“ от Конвенцията CMR. Процесният договор бил сключен на 20.05.2021 год. и съответно давностният срок бил започнал да тече на 20.08.2021 год. и изтичал на 20.08.2022 год. Исковата молба биа подадена на 06.07.2021 год., т.е. преди изтичането на давността, както правилно бил приел и първоинстанционният съд. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе 3 предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен e за разглеждане иск с правно основание чл. 372, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 1, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Доколкото ищецът твърди, че между страните е бил сключени договор за международен автомобилен превоз, то следва да се посочи, че съгласно чл. 1 на § 1 от Конвенция CMR , същата се прилага към всеки договор за превоз по шосе, когато мястото за приемане на стоката за превоз и мястото на нейното доставяне се намират в две различни държави, от които най-малко едната е ратифицирала конвенцията. Посочената Конвенцията е ратифицирана за България с Указ на ДС от 29.07.1977 г., в сила от 18.01.1978 г. и когато са налице условията за прилагането й, тя е източник за правно уреждане на договора за международен автомобилен транспорт на стоки. Конвенцията не дерогира нормите на вътрешното право в специалния Закон за автомобилния превоз /ЗАП/, които уреждат по аналогичен начин превозния договор. Следователно, по отношение на превозните договори се прилагат както общите правила на договорите за превоз уредени в ТЗ, така и специалните по ЗАП и Конвенция СМR, щом става въпрос за международен автомобилен превоз.

Безспорно е във възззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за международен превоз на стоки на 20.05.2021 год. – по заявка-договор №RE21168, изпратена от ответника до ищеца, по силата на който ищецът се задължил да извърши превоз на стоката – 72 кашона с хладилници и фризери, по посочената в заявката релация България – Испания, с дата на товарене 26.05.2021 год., Либхер Радиново, гр.Пловдив и дата на разтоварване 02.06.2021 год., гр.Тарагона, а ответникът да му заплати възнаграждение /навло/ в размер на 2 000 евро без ДДС или 2 400 евро /с ДДС/ в срок от 7 дни след представяне на фактура, издадена в месеца в който бил извършен транспорта. Ищецът извършил превоза в срок, като издал фактура №2000000858 от 02.06.2021 год. за сумата от 4 693.99 лв., равняващи се на 2 400 евро, съответстваща на уговореното навло.

Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че процесната фактура била осчетоводена от ищеца, включена в дневника за продажбите на ред 2, м.юни 2021 год. и 4 подадена със справка-декларация в ТД на НАП. Процесната фактура била осчетоводена и от ответника, включена в дневника на покупкитеи на ред 48, м.юни 2021 год. и подадена със справка-декларация в ТД на НАП, като бил ползван данъчен кредит по нея.