Решение № 6174 от 01.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6174 гр. София, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. Д. при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. Д. Гражданско дело № 20261110100815 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Е. В. К. срещу „Вива кредит“ АД.

Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за потребителски паричен заем № *********/10.05.2025г., съгласно който на ищеца следвало да бъде отпусната сумата от 2250лв. при срок за погасяване от 15 месеца. Размерът на ГЛП бил 48,50%, а на ГПР 61,94%.

Посочва, че й е такса за допълнителни услуги на обща стойност 2421лв., с която общо дължимата сума възлиза на 5465,40лв., а на месечната вноска 364,36лв. вместо 202,96лв.

Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от съдържанието му, а именно ГПР. Същият бил посочен единствено като процент, като не било изпълнено изискването за посочване на компонентите, които го формират, за яснота и прозрачност. Отделно, същият бил посочен погрешно, тъй като действителният бил в по-висок размер, тъй като таксата трябвало да бъде включена в него. Евентуално посочва, че клаузите за дължимост на възнаградителна лихва и за заплащане на такса за експресно разглеждане са нищожни като неравноправни и противоречащи на добрите нрави. Счита, че е платила недължима сума в размер на 2591,45лв., която подлежи на връщане поради недействителността на договора.

С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен съгласно чл.

22 ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 5 и клаузата за дължимост на такса за допълнителни услуги са нищожни, както и кумулативно ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 2591,45лв. (1324,99 евро) – платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Посочва, че исковете били недопустими поради липсва на правен интерес, а исковата молба била нередовна. Признава, че между страните е сключен описания договор за кредит, но отрича същият да е недействителен. Посочва, че същият отговаря на всички изисквания по ЗПК, като отрича и оспорваните клаузи да са нищожни. Излага допълнителни съображения за неоснователност.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

1

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на 10.05.2025г. между страните „Вива Кредит“ АД и Е. В. К. е сключен договор за паричен заем № *********-10.05.2025г., по силата на който ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството на заемател, сумата от 2250лв. В чл. 2, ал. 1 от договора е предвидено, че срокът на заема е 15 месеца, като същият следва да бъде върнат на 15 погасителни вноски от по 202,96лв. Предвиден е фиксиран годишен лихвен процент по заема от 48,50% и ГПР от 61,94%. В т. 7 е посочено, че общият размер на всички плащания излиза 3044,40лв., като същият е сбор от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита.

В приложение № 1 към договора за кредит, представляващ погасителен план, е посочено, че ако заемателят е избрал да се възползва от допълнителни услуги при кандидатстването и не ги е заплатил преди сключване на договора, по негово искане и възлагане същите се разсрочват на равни части и се дължат на падежните дати на погасителните вноски. В този случай, на всеки падеж на погасителна вноска заемателят заплаща сума в общ размер на 364,36лв. Така общо дължимата сума от потребителя става 5465,40лв., която обаче не е посочена никъде като такава, а се разбира единствено при умножаване на сумата по броя на вноските.

Според изслушаното и прието по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза, заемната сума от 2250лв. е усвоена от ищеца чрез „Изипей“ АД. Потребителят е заплатил по договора суми в общ размер от 4691,39лв. или 2398,67 евро, с които са погасени 1150,41 евро главница, 300,69 евро лихва и 947,57 евро допълнителни услуги. Вещото лице разяснява, че при включване в ГПР на главницата, договорната лихва и допълнителните услуги, реалният му размер възлиза на 391,37%.

При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:

Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 61,94%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни 2 посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Процесните допълнителни услуги, които са абсолютно неясни какво включват, представляват разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР, като същите са били изначално известни на кредитора. Видно е, че тези суми са били начислени още при сключване на договора и са включени в погасителните вноски. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита.

При добавянето им, действителният размер на ГПР става значително по-висок. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан цЕ.сочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.

В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—6 3 и цитираната съдебна практика).

3

Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси за неясни и незначителни услуги и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.

От изложеното се налага изводът, че ГПР не е посочен правилно и при прибавяне на начислената стойност на т. нар. допълнителни услуги към разходите по кредита, което е абсолютно необходимо, неговият размер надхвърля значително максимално допустимия такъв. Налице е съществено нарушение на императивните законови изисквания на ЗПК, водещо до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.