Определение № 744 от 10.07.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 744 гр. Перник, 10.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

ЛИДИЯ Л. ПЕНЕВА-СТОИЛОВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500523 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на РРС № 2783/20.04.2026 г., подадена от „Вивус.БГ“ ЕООД, гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 54, с ЕИК:202393458 срещу определение № 189/25.03.2026 г., постановено по гр. дело № 879/2025 г. по описа на Районен съд – Радомир, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 20/22.01.2026 г. в частта му относно присъдените разноски, а именно в частта, с която „Вивус.БГ“ ЕООД е осъдено да заплати на адв. Л. К. Б. от САК сумата 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно. Жалбоподателят твърди, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, тъй като било налице злоупотреба с процесуални права – ищцата, представлявана от същия адвокат, водела срещу дружеството множество сходни дела, с идентични по съдържание искови молби и становища, което според жалбоподателя водело до изкуствено мултиплициране на производства и генериране на разноски. Евентуално се поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, малкия материален интерес, еднотипния характер на защитата и обстоятелството, че правната дейност се свеждала до подаване на искова молба и кратки становища.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от адв. Л. Б., като пълномощник на Л.

К. Б., с който частната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че ищцата не е злоупотребила с право, а е упражнила процесуалното си право на защита срещу конкретен 1 нищожен договор за кредит, сключен с ответника. Сочи се, че не е налице раздробяване на едно вземане в множество производства, а спорът касае конкретно правоотношение. Излага се още, че присъденото възнаграждение е дължимо по чл. 38, ал. 2 ЗА и съответства на положения адвокатски труд.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за неоснователна, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Производството пред Районен съд – Радомир е образувано по искова молба на Л. К. Б. срещу „Вивус.БГ“ ЕООД, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С Решение № 20/22.01.2026 г. районният съд е уважил изцяло предявените искове, като е прогласил за нищожен договор за кредит № **********/*** и анекс към него от 13.02.2025 г., сключени между страните, и е осъдил ответното дружество да заплати на ищцата сумата 276.90 лв., представляваща платена без основание сума по договора за кредит.

Със същото решение „Вивус.БГ“ ЕООД е осъдено да заплати на адв. Л. К. Б. сумата от 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Районният съд е съобразил, че ищцата е била представлявана безплатно поради затруднено материално положение, удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие, поради което при уважаване на исковете насрещната страна, която носи отговорност за разноските, следва да заплати възнаграждение на адвоката.

С молба по чл. 248 ГПК ответното дружество е поискало изменение на решението в частта за разноските, като е навело възражения за недължимост на адвокатското възнаграждение поради злоупотреба с процесуални права, както и за прекомерност на определения размер. С обжалваното определение районният съд е оставил молбата без уважение.

Настоящият въззивен състав намира този извод за правилен.

Неоснователно е основното възражение на жалбоподателя, че разноски не следва да се присъждат поради злоупотреба с процесуални права.

Злоупотребата с процесуално право предполага упражняване на предоставено от закона процесуално правомощие не с оглед неговата нормална защитна функция, а с цел увреждане на насрещната страна, заобикаляне на закона или постигане на неправомерен резултат, несъвместим с принципа на добросъвестност по чл. 3 ГПК. Такава злоупотреба не може да се презумира единствено от обстоятелството, че срещу един и същ търговец са заведени повече от едно дела от потребители или от същия потребител във връзка с различни договорни отношения. Тя следва да бъде установена конкретно и пълно, въз основа на 2 данните по конкретното производство.

В случая предмет на делото е конкретно правоотношение – договор за кредит № **********/*** и анекс към него от 13.02.2025 г., сключени между Л. К. Б. и „Вивус.БГ“ ЕООД. Предявени са искове за прогласяване на нищожност на този конкретен договор и за връщане на платена по него сума над получената главница. Следователно ищцата е упражнила право на съдебна защита за конкретно твърдяно нарушено материално право.

Наличието на други дела срещу същия ответник, включително дела със сходна правна проблематика, не обосновава само по себе си недобросъвестност при предявяване на настоящите искове.

Не е налице и изкуствено раздробяване на едно вземане или на един спор с цел натрупване на разноски. Напротив, в рамките на едно производство са съединени иск за установяване нищожността на договора и обусловения от него осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума. Това процесуално поведение съответства на принципа на процесуална икономия, тъй като свързаните претенции са разгледани в едно дело.

Обстоятелството, че исковете са уважени изцяло, допълнително изключва извода, че сезирането на съда е било лишено от легитимен защитен интерес или е било насочено единствено към генериране на разноски.

Не може да се приеме и тезата, че присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.

38, ал. 2 ЗА в подобни потребителски спорове насърчава злоупотреба с право. Правото на потребителя да търси съдебна защита срещу неравноправни клаузи и недействителни договорни уговорки е признато както от националното, така и от правото на Европейския съюз. Когато търговецът е въвел в договорната си практика клаузи, които съдът приема за нищожни или противоречащи на императивни правила за защита на потребителя, възлагането на разноските върху него е нормална процесуална последица от изгубения спор.

Това не представлява санкция за упражняване на процесуални права от страна на търговеца, а приложение на общия принцип за отговорност за разноски според изхода на делото.

Неоснователно е и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

При определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е предоставена правната защита, времето и обема на извършената работа, както и квалифицирания характер на адвокатската дейност. В случая районният съд е извършил именно такава конкретна преценка, като е отчел вида на претенциите, материалния интерес, обема на доказателствения материал, приложимите национални и европейски правни норми и броя на съдебните заседания.

Макар делото да не се отличава с изключителна фактическа сложност, то не може да бъде сведено до формално или механично процесуално действие. Защитата на ищцата е изисквала анализ на договор за потребителски кредит, анекс към него, споразумение за допълнителна услуга, плащанията по договора, приложението на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и на правилата относно включването на разходите по кредита в ГПР. По делото е била 3 допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, от която районният съд е черпил изводи относно действителния размер на ГПР при включване на таксата за допълнителна услуга.

Тези обстоятелства налагат извод, че правната защита не се е ограничила до чисто бланкетно процесуално действие.

Самият факт, че правният спор е от вид, по който съществува формирана съдебна практика, не прави адвокатския труд ненужен или лишен от стойност. Всяко дело изисква конкретна преценка на релевантния договор, индивидуалните плащания, доказателствата и приложимите правни последици. Съдът не може да откаже възнаграждение или да го редуцира до символичен размер само защото адвокатът е водил и други сходни дела или защото спорът попада в позната категория потребителски спорове.

Неоснователно е и оплакването, че неправилно е отчетен броят на обективно съединените искове. В настоящото производство са предявени два самостоятелни иска – установителен иск за нищожност на договора и осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума. Макар вторият да е обусловен от първия, той има самостоятелен предмет и самостоятелни процесуални последици. Ето защо определянето на общо адвокатско възнаграждение от 600 лв. за защитата по двата иска не е неправилно и не води до несъразмерност.

Размерът от 600 лв. не е прекомерен и с оглед крайния изход на спора. Исковете са уважени изцяло, като ответното дружество е осъдено да възстанови получена без основание сума, а договорът за кредит и анексът към него са прогласени за нищожни. Присъденото възнаграждение съответства на извършената адвокатска работа, на характера на делото и на необходимостта от квалифицирана правна защита в потребителски спор, включващ анализ на императивни норми и последици от недействителност на договора.

Доводите на жалбоподателя, основани на Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C438/22, не налагат различен извод. Това решение изключва автоматичното и безусловно обвързване на съда с минималните размери по Наредба № 1/2004 г., но не води до извод, че адвокатското възнаграждение следва да бъде отречено или редуцирано винаги когато спорът е с нисък материален интерес или е от сравнително често срещан вид. Напротив, съдът дължи конкретна преценка за разумност и пропорционалност, каквато в случая е извършена.

По така изложените съображения, молбата на ответника по чл. 248 ГПК се явява неоснователна и не следва да бъде уважена, както правилно и законосъобразно е постановил районният съд, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Перник ОПРЕДЕЛИ:

Потвърждава Определение № 189/25.03.2026 г., постановено по гр. дело № 879/2025 г. по описа на Районен съд – Радомир.

Настоящото определение не подлежи на обжалване.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5