Решение № 42 от 06.03.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Първомай, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100683 по описа за 2025 година

Предявени са при условията на евентуалност искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Я. Й. А. срещу „Сити кеш“ ООД за установяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *** от 30.03.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищцата Я. Й. А. твърди, че на 30.03.2023 г. сключила с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 1000 лв. при фиксиран лихвен процент от 44,5 % и годишен процент на разходите от 54,16 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 11, ал. 1 от съглашението се дължала неустойка на кредитора в размер на 870,81 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски. Счита обаче, че не дължи заплащане на неустойка, тъй като клаузата била нищожна. Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 870,81 лв. била близо 100 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това 1 водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Процесната клауза грубо нарушавала договорното равноправие между страните, тъй като неустойката била изначално включена в изготвения погасителен план. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му, да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. По този начин се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове, както и за злоупотреба с права. Счита, че предявеният иск е недопустим, тъй като договорът бил погасен изцяло. Поддържа се, че били изпълнени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Също така били спазени всички изисквания по отношение на формирането на годишния процент на разходите (ГПР), закрепени в чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. Последната била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т. е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Оспорва твърдението на ищцата, че неустойката следвало да се включи към фиксирания лихвен процент. Излага съображения, че от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора, при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Счита, че оспорената неустойка е действителна, тъй като била уговорена като санкция за неизпълнение – в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия.

Твърди, че не било налице и твърдяното противоречие с добрите нрави. Ищцата разполагала с правото да се откаже от договора, както и да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечението, но не се възползвала от никоя от законовите и договорните си възможности. Вместо това сключила множество идентични съглашения с ответното дружество. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се установява, че между ищцата Я.

Й. А. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 30.03.2023 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на 2 ищцата сумата от 1000 лв. Уговорен е фиксиран лихвен процент в размер на 44,5 % и годишен процент на разходите в размер на 54,16 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора за потребителски кредит той трябва да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или с поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от процесното съглашение предвижда, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължи на заемодателя неустойка в размер на 870,81 лв., която според ал. 2 на чл. 11 се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, следва да се посочи, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата за заплащане на неустойка е процесуално допустим. В тази връзка правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка, респективно – клауза, е винаги налице, когато сделката/клаузата смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от завеждане на иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред (така Определение № 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д.

1046/2017 г., I т. о.). Следователно съдът дължи произнасяне по исковата претенция, с която е сезиран.

Отделно от това, допустимостта на предявения иск се извежда и от задължителното Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № С-321/22, според което чл.

7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза (така Определение № 675 от 11.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 297/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 534 от 24.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 154/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 3050 от 07.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2925/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1714 от 25.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1366/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1697 от 24.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1631/2024 г. по описа на ОС Пловдив и др.).

В настоящия казус не се спори, че между „Сити Кеш“ ООД в качеството на заемодател и Я. Й. А. в качеството на заемател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на 1000 лв.

Същевременно кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 870,81 лв., ако не предостави поисканото обезпечение. С оглед размера на неустоечната сума – близо 100 % от отпуснатия кредит, и условията, при които се дължи, съдът намира, че тя няма присъщите на неустойката функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, а съставлява скрита печалба за кредитора. Този извод се налага при съобразяване постановките на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според това решение нищожна поради накърняване на 3 добрите нрави е клаузата за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка съдът счита, че в разглеждания казус клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *** от 30.03.2023 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като води до значителна нееквивалентност на насрещните престации. В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита съгласно условията на заемодателя, посочени в чл. 5, ал. 1 от договора. Това задължение обаче е вторично по своята същност, тъй като основното е погасяване на отпуснатия паричен заем. Непредставянето на обезпечение всъщност не води до преки вреди за кредитора, който има задължението по чл. 16 ЗПК да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди да сключи договор с него, за да прецени дали изобщо да му предостави потребителски кредит без обезпечение. Със задължаването на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита реално се стига до прехвърляне на отговорността на кредитора върху потребителя. Това води до значително нарушаване на баланса между правата и задълженията на страните, както и на добросъвестното договаряне, тъй като поставя икономически по-слабата страна в още по-неизгодна позиция. Ето защо съдът счита, че с уговорката за неустойка всъщност се цели заемодателят да получи допълнително плащане в размер почти колкото стойността на кредита. Същата сума представлява сигурна печалба за заемодателя, без да е налице престация от негова страна, което грубо нарушава договорното равноправие между страните и принципа за спазване на добрите нрави.

Отделно от това, критериите, които кредиторът поставя към исканото обезпечение, практически са неизпълними от потребителя, който търси бързо получаване на финанси. Нелогично е да се приеме, че заемателят би разполагал с възможността да осигури безусловна банкова гаранция в двоен размер на искания кредит (което съответната институция би извършила само възмездно), или поръчител/и, отговарящ/-и на силно завишените изисквания на заемодателя. Тези условия са несъразмерни спрямо главницата по кредита от 1000 лева и очевидно целят да поставят потребителя в състояние на неизпълнение още към момента на сключване на договора. Т. е. може да се направи заключение, че единствената цел на клаузата за неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на заемополучателя. Този извод се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, а именно – да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва. Следователно неустойката следва да се приеме за нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като е уговорена с цел, която излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Доколкото това противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД тази уговорка изобщо не е породила правно действие, т. е. не е възникнало и задължение за плащане по чл. 11, ал. 1 от контракта.