Решение № 123 от 05.03.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 123 гр. София, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове:

Борис Р. Илиев

Димитър Димитров при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002102177 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1322/20.02.2023 година, подадена по пощата на 17.02.2023 година, от „ЗАД Даллбогг живот и здраве“ АД гр. София, против решение № 21/16.01.2023 година на Апелативен съд Варна, ІІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 453/2022 година.

С постановеното от него решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 15/15.04.2022 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 72/2021 година с което „ЗАД Даллбогг живот и здраве“ АД гр.

София на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 51, ал. 1 и чл. 52 от ЗЗД е осъдено да заплати на Н. Н. В. сумата от 50 000.00 лева, представляваща допълнително застрахователно обезщетение за претърпени от него вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 24.09.2017 година в с. Здравец, община Търговище от водача на лек автомобил марка „Рено“, модел „Клио“, с рег. [рег.номер на МПС] , нови неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на иска-25.08.2021 година до окончателното плащане.

В подадената от „ЗАД Даллбогг живот и здраве“ АД гр. София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено 1 друго, с което предявеният от Н. Н. В. против дружеството иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 51, ал. 1 и чл. 52 от ЗЗД да бъде отхвърлен.

Ответникът по касационната жалба Н. Н. В. е подал отговор с вх. № 3547/11.05.2023 година, изпратен по пощата на 10.05.2023 година, с който е изразил становище, че същата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

„ЗАД Даллбогг живот и здраве“ АД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 17.02.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1322/20.02.2023 година, като е подадена по пощата на 17.02.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл.

62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 2835/10.06.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това кои са елементите на фактическия състав, при който за увредения възниква вземане срещу делинквента за обезщетение за вреди от ексцес при непозволено увреждане, по който съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:

Ексцес при непозволено увреждане е налице когато впоследствие, след увреждането, настъпят нови вреди (имуществени и/или неимуществени) или съществено влошаване на състоянието на пострадалия, които обстоятелства не са били налице към момента на увреждането, поради което не са могли да бъдат взети предвид при определяне на обезщетението. Съгласно т. 10 от ППВС № 4/30.10.1975 година при това положение за увреденото лице възниква ново право на обезщетение за новите вреди, но само ако те се намират в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение тези вреди не са били взети предвид или съобразени. Правото на обезщетение за вреди от ексцес от непозволено увреждане възниква само, ако са налице останалите предпоставки за реализиране на отговорността на делинквента. Когато се претендират такова обезщетение, то на доказване подлежат новите вреди и дължимото се за тях обезщетение.

При това отговорността на делинквента за новите вреди е в същите рамки, в които той носи отговорност за първоначалните вреди, настъпили в резултат на увреждането. В случаите, когато отношенията между страните по повод на първоначалните вреди са разрешени с влязло в сила решение, въпросът за наличието на основанието за реализиране на отговорността на делинквента и обема, в който той е задължен да обезщети вредите е разрешен със сила на присъдено нещо. Различно е положението в случаите когато вредите от ексцеса се претендират без между страните да е налице предшестващо производство за обезщетение на първоначалните вреди от непозволеното увреждане. В тези случаи отношенията между страните или част от тях не са установени със сила на присъдено нещо, поради което работникът ще трябва да докаже не само новите вреди и дължимото се за тях обезщетение, но и всички предпоставки за ангажиране на отговорността на делинквента за същите. От своя страна последният може да прави всички възражения, които могат да доведат до отпадане или ограничаване на отговорността му, включително и това по чл. 51, 2 ал. 2 от ЗЗД, за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника, при самото реализиране на увреждането, а не само за последващо такова свързано единствено с новите вреди. Касае се до възражение, а не до право, поради което същото не може да се погаси по давност. Новите вреди, за които може да се претендира обезщетение за ексцес трябва да се различават от бъдещите такива. Последните са вреди, които не са били настъпили към момента на увреждането и/или определянето на първоначалното обезщетение за него, но с оглед обичайното развитие на нещата и последиците от увреждането последващото им настъпване може да бъде предвидено със сигурност и те могат да бъдат и са взети предвид при определяне на първоначалното обезщетение. Поради това вземането за обезщетение от вреди за ексцес възниква когато тези вреди не са били съществували към момента на увреждането и/или пък настъпването им не е било сигурно и предвидимо, поради което не са били взети предвид при определяне на първоначалното обезщетение, в който смисъл е посочената по-горе т. 10 от ППВС № 4/30.10.1975 година.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Варна е неправилно по следните съображения:

Съставът на Апелативен съд Варна е изложил мотиви, че предмет на въззивното производство било решение по уважен осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявен от Н. Н. В. срещу „ЗАД Даллбогг живот и здраве“ АД гр. София за сумата 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от влошаване на получените вследствие на ПТП, реализирано на 24.09.2017 година увреждания (ексцес), заедно със законната лихва от датата на завеждане на иска. С влязло в сила решение № 3513/15.05.2019 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 23-ти състав, постановено по гр.дело № 3480/2019 година „ЗАД Даллбогг живот и здраве“ АД гр. София било осъдено да заплати на Н. Н. В. сумата 65 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, реализирано на 24.09.2017 година, причинено от виновно от водача на лек автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Отчетено било от съда и изплатено застрахователно обезщетение преди предявяване на иска в размер на 15 000.00 лева. В мотивите на съда изрично били посочени получените от В. увреждания, сред които и посттравматично усложнение от увреждането на лява подбедрица–флеботромбоза на ляв долен крайник, изразяваща се във възпаление на вена и тромбоза на дълбоки венозни съдове, което се проявявало с оток на засегнатия долен крайник, който започвал от глезена и обхващал крака нагоре до нивото на запушване на съда, който оток се увеличавал в изправено положение и намалявал в легнало.

Посочено било в мотивите на първоинстанционното решение, че към 11.09.2018 година лявата подбедрица била силно увредена от напреднала флеботромбоза, което водело до ограничения в движенията и болезненост. Прието било от съда че при съвременните методи на лечение на флеботромбозата било малко вероятно да настъпи подобряване на състоянието на В.. От приетата от въззивната инстанция съдебно-медицинска експертиза, обективно и компетентно дадена, неоспорена от страните и кредитирана от въззивния съд изцяло и от обясненията на експерта, дадени в съдебно заседание при изслушването му, 3 въззивният съд приемал за установено, че към момента на прегледа на В. на 16.02.2022 година били установени късни последици от получената травма при пътния инцидентхронична периферна венозна инсуфициенция-постфлебитен синдром и тромбофлебит на други дълбоки съдове на долните крайници, които били в причинно-следствена връзка с първоначално получените от В. увреждания-счупване на костите на лява подбедрица.

Посочено било от вещото лице, че острата исхемия на крайниците била свързана с артериален проблем-резултат от внезапното намаляване на перфузията (оросяването) на долните крайници, което застрашавало жизненоспособноста им и често изисквало спешна реваскуларизация. Също така недостатъчния приток на кръв към долните крайници водел до бърза умора и поява на болки в мускулите, а в напреднали случай и до възможност за развитие на гангрена. Установената от вещото лице венозна съдова патология била свързана със субективни оплаквания-болка, тежест, парене, сърбеж, мускулни крампи и има обективни признаци-оток, варикозни вени, кожни промени, които с напредването на стадия на заболяването влошавали качеството на живот на пострадалия. Диагнозите били констатирани, съответно както следва: флебит и тромбофлебит на други дълбоки съдове на долни крайници през февруари 2018 година; емболия и тромбоза на артериите на долните крайници била поставена при хоспитализацията на В. в УМБАЛ „Медика Русе“ за периода 27–29.11.2019 година, а диагнозата артериит и хронична венозна недостатъчност през февруари 2022 година. Вещото лице–специалист обща хирургия и съдов хирург в съдебно заседание на 17.03.2022 година пред първоинстанционния съд било посочило, че заболяването на В. към момента-хронична венозна недостатъчност било непосредствено свързано с травмата от ПТП и било в последен шести стадий, което влошавало качеството на живот и водело до инвалидизация. Заболяването водело до рани, които в момента на прегледа били активни. Същото имало шест стадия, които преминавали един след друг със съответната клиника, като Н. Н. В. бил преминал през всички и към момента бил в последен стадий с незарастваща активна рана. Установено било от вещото лице, че В. постоянно бил лекуван и консултиран, но въпреки, лечението, което било проведено, тази недостатъчност се била развила. От показанията на разпитаните от първата инстанция свидетели Г. Н. В., съпруга на В., преки и непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително и кредитирано от съда при условията на чл.172 от ГПК, въззивният съд приемал, за установено че след приключване на първото дело, кракът на В. бил започнал да става все позле, посещавали били различни специалисти, които го лекували и са му казвали различни неща, включително и че била възможна ампутация. Постоянно се оплакнал от болки в крака, не можел да стъпва на него, не можел да спи, бил изнервен и избухлив. Също така не можел да върви сам, а се придвижвал само с помощта на патерици. Съобразно разрешението, дадено в т. 10 на ППВС № 4/30.10.1975 година ако здравословното състояние на пострадалия бъдело влошено в сравнение със състоянието, при което било присъдено обезщетението, нему се дължало ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намирало в причинна връзка с увреждането, а не се дължало на други фактори и причини.

Обезщетението за неимуществени вреди се определяло по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублирало с вече присъденото за 4 първоначалното страдание. С оглед на установеното по делото, съставът на въззивния съд намирал, че след влизане в сила на постановяване на решение № 3513/15.05.2019 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 23-ти състав, постановено по гр.дело № 3480/2019 година състоянието на В. се било влошило. Към момента били установени късни последици от получената травма при пътния инцидент-хронична периферна венозна инсуфициенция-постфлебитен синдром и тромбофлебит на други дълбоки съдове на долните крайници, които били в причинно-следствена връзка с първоначално получените от В. увреждания-счупване на костите на лява подбедрица. Установената към момента венозна съдова патология била свързана с болка, тежест, парене, сърбеж, мускулни крампи, оток, варикозни вени, кожни промени, наличие на активни незарастващи рани. Предвид на това въззивният съд намирал, че по делото било доказано настъпването на влошаване на състоянието на В., непредвидено от съда, присъдил обезщетението за неимуществени вреди и необхванато от определения тогава размер на същото. Поради това предявеният иск бил доказан. При определяне по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД на размера на неимуществените вреди от установения по делото ексцес, въззивният съд отчитал характера и тежестта на новите уврежданията, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. Взимайки предвид тези критерии и събраните по делото доказателства, въззивният съд определял сумата от 50 0000.00 лева, като паричен еквивалент на новите болки и страдания, понесени от В., в резултат на влошаването на състоянието му. За да определи този размер въззивният съд изхождал на първо място от обстоятелството, че се касаело за необратимо заболяване в неговия последен шести стадий-с незарастваща активна рана. Това състояние влошавало качеството на живот, налагало постоянни превръзки, медикаменти и определен режим, затруднявало придвижването, водело до негативна промяна в начина на живот. Въззивният съд съобразявал и възрастта на пострадалия, който към момента бил на 55 години, възраст, която предполагала сила, активност и жизненост. С оглед това, съставът на Апелативен съд Варна намирал, предявеният иск за доказан и основателен изцяло, поради което той следвало да бъде уважен, а обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде потвърдено.