Определение № 998 от 23.10.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 998 гр. София, 20.10.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вера Цветкова

Членове:

Маргаритка Шербанова

Петър Гунчев като разгледа докладваното от Маргаритка Шербанова Въззивно частно наказателно дело № 20231000601238 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.341, ал.2, вр. чл.249, ал.3 от НПК.

Образувано е по частна жалба на упълномощения защитник на подсъдимия М. П.

А., срещу определение, постановено в разпоредително съдебно заседание от 27.09.2023 г., по Протокол № 4250 от същата дата, на съдията-докладчик по НОХД № 3455/2023 г., по описа на Софийски градски съд, 25 – ти състав, с което е оставено без уважение искането на защитника за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, поради допуснати във фазата на досъдебното производство, отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, ограничаващи правото на защита на подсъдимия А..

В жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Защитникът твърди, наличие на съществени противоречия между обстоятелствената и заключителната част на приложения по делото обвинителен акт. На страница 3 от обвинителния акт, Софийска градска прокуратура употребила термина „движими археологически културни ценности“, а в заключителната част на акта, на стр. 19 бил ползван термина „археологически обекти“, като не било посочено, дали са движими, или недвижими. Тъй като това били различни понятия, според ЗКН, налице било и съществено противоречие между двете части на обвинителния акт.

Определение за културна ценност се съдържало в чл.7, ал.1 от ЗКН, а на археологически обект в чл.146, ал.1 от ЗКН, като двете определения касаели различни обекти, тъй като културните ценности били както материални, така и нематериални свидетелства за човешко присъствие. Различните законови определения възприети в ОА от СГП заблуждавали и обърквали подсъдимия А. и затруднявали неговата защита. В подкрепа на тези си доводи, защитникът е посочил, че на стр.16 от ОА, Софийска градска прокуратура посочила и двете законови определения по чл.7, ал.1 и по чл.146, ал.1 от ЗКН, макар и да е 1 видяла разликата между тях, но въпреки това ги е ползвала в двете части на акта. Поради това, защитникът възразява срещу становището на Софийски градски съд, че тези разлики в ОА са въпроси по същество, тъй като обвинението трябва да е ясно и разбираемо за подсъдимия, за да може той да разбере в извършването на какво престъпно деяние е обвинен.

Следващото съществено нарушение, допуснато в диспозитива на обвинителният акт, според защитника, било посочването, че подсъдимият А. държал на 03.11.2021 г. повече от три археологически обекта, които не били идентифицирани и регистрирани по съответния ред, съобразно разпоредбите на чл.7, ал.1 и ал.3, чл.53, т.1, чл.146, ал.1, чл.97, ал.3 и § 5, ал.1 от ПЗР на ЗКН. Този начин на формулиране на диспозитива на ОА също водил до объркване и неясноти, тъй като от цитираните текстове на ЗКН само чл.97, ал.3 и § 5, ал.1 от ПЗР на ЗКН уреждали реда за регистрация на някои културни ценности и археологически обекти. Останалите текстове от ЗКН, които според обвинителния акт били нарушени във връзка с липсата на регистрация и идентификация нямали никакво отношение към тази дейност. Затова подсъдимият не можел да разбере, защо според СГП, той е нарушил чл.7, ал.1 и ал.3, чл.53, т.1, чл.146, ал.1 от ЗКН във връзка с неизвършена идентификация и регистрация на иззетите обекти. Не било ясно и защо прокуратурата приела, че е нарушена разпоредбата на чл.97, ал.3 от ЗКН, тъй като тази разпоредба не била императивна и не задължавала физическите лица, притежаващи колекция, или вещи, представляващи културни ценности да извършат идентификация и регистрация. В разпоредбата на чл.97, ал.3 била посочена тази възможност, но тя не била задължителна за физически лица.

С разпоредбата на § 5, ал.1 от ПЗР на ЗКН, според защитника, бил предвиден срок за идентификация и регистрация на притежаваните археологически обекти. Затова не било изяснено, след като подсъдимия А. държал според прокуратурата в рамките на един ден, повече от три археологически обекта, как на практика е можел да извърши идентификацията и регистрацията предвидена в § 5, ал.1 от ЗКН в рамките на този ден.

Освен това в § 5, ал.1 било посочено, че идентификацията и регистрацията се извършва по реда на чл.95, ал.5 от ЗКН, но към момента на получаване на ОА, този законов текст бил променен и актуалната редакция касаела различна материя, а именно идентификация и регистрация на българското изобразително и приложно културно наследство.

В заключение, с твърдението, че описаните по горе нарушения в ОА съставлявали съществени и отстраними нарушения на процесуалните правила, ограничаващи правото на защита на подсъдимия А., моли за отмяна на определението на СГС, като неправилно и незаконосъобразно и постановяване прекратяване на съдебното производство по делото и връщане на същото на прокурора с конкретни указания по приложението на закона.

Въззивният съд, след като се запозна с материалните по делото, доводите, изложени в жалбата и с оспореният съдебен акт, намери следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.342, ал.1 от НПК, срещу подлежащ на 2 въззивна проверка съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, а обжалваното определение – правилно.

На 20.06.2023 г., в Софийски градски съд, е бил внесен обвинителен акт, послужил като основание за образуване на НОХД № 3455/2023 г., по описа на този съд, срещу Л. Б. Б. и М. П. А., за извършени от тях престъпления по чл.278, ал.6 от НК.

В проведеното на 27.09.2023 г., разпоредително заседание, съдът е намерил направените от защитника на подсъдимия М. П. А. искания за прекратяване на съдебното производство и връщане делото на Софийска градска прокуратура за неоснователни, приемайки липса на допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза на производството, изразяващи се в противоречие между обстоятелствената част на обвинителния акт и диспозитива му, относно вида на археологическите находки и правната квалификация на обвинението, което да наложи прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурора.

Първоинстанционният съд е споделил становището на прокурора за липсата на допуснати на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила, което да е довело до ограничаване правата на обвиняемия и като последица – липса на основания за връщане делото на прокурора.

Софийски градски съд е отхвърлил изложените в разпоредителното заседание възражения на защитника на подсъдимия А., защото е приел, че макар и в обвинителният акт – на стр.3 да е записано, че обвиняемият А. е предал 1185 броя обекти, впоследствие същите били описани като археологически културни ценности. Съдът е приел, че в този абзац е посочено, че се касае за обекти. В диспозитива на обвинителния акт било уточнено, че същият е държал повече от три археологически обекта, поради което съдът е намерил, че не са налице съществени противоречия между обстоятелствената част и диспозитива на обвинението, както и, че същият изцяло кореспондирал с разпоредбата на чл.278, ал.6 от НК. В допълнение, в подкрепа на становището си съдът е посочил, че и в диспозитива, и в обстоятелствената част на обвинителния акт конкретно са изброени всичките инкриминирани 1185 археологически обекта, които били индивидуализирани по възможния и позволим начин, така че същите да бъдат разпознати в достатъчна степен.

На следващо място, съдът не е препречил волята на прокуратурата, като изрично е посочил, че дали прокурорът ще повдигне обвинение за „придобил и държал“ или само за „държал“, е въпрос на преценка при упражняване на правомощията на прокурора.

Съдът е обърнал внимание на защитника, че поставените от него въпроси относно твърдяното противоречие между обстоятелствена части и диспозитивна на обвинителния акт дали се касае за движими археологически културни ценности или археологически обекти, са въпроси по съществото на делото, като по този въпрос съдът дължи произнасяне с окончателния си съдебен акт, който да съдържа и становището на съда по отношение възраженията на защитата. Въпрос на доказване били и въпросите дали подсъдимият е живял единствен в процесното жилище, в чие държане са били тези археологически обекти, както и нарушени ли са разпоредбите, конкретно посочени в 3 обвинителния акт.

Номерирането на археологическите обекти, изброени в обвинителния акт, според съда, също не е основание за прекратяване на съдебното производство, поради прецизното им описание, както и достатъчното време и възможност подсъдимият и защитникът му да сравнят посочените в обвинителният акт обекти, с тези, описани в експертизите, изготвени на досъдебното производство.

При анализа на съдържащите се в делото доказателства, САС намира, че контролираният съд правилно е приел, че възраженията на защитника на подсъдимия /изложени и в частната жалба/ са неоснователни, поради което и правилно не са били уважени.

С оглед прецизност и изчерпателност на дължимите от контролиращата инстанция отговори на поставените пред нея въпроси, намира за необходимо да отбележи, че те са формулирани вследствие на некоректен коментар на обвинителния акт от страна на защитника.

Противно на твърдението в жалбата на защитника, за съществено противоречие между двете части на ОА, тъй като в обстоятелствената част на обвинителния акт СГП употребила термин „движими археологически културни ценности“, а в заключителната му част бил използван термина „археологически обекти“ без да е било посочено дали са движими или недвижими, защото според ЗКН това били различни понятия, този състав на САС намира, че такова противоречие не е налице.

Действително на страница 3–та в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че „на 03.11.2021 г. с протокол за доброволно предаване, обвиняемият М. А. предал общо 1 185 броя обекта. На тях била назначена и извършена археологическа и нумизматична експертиза, от заключението на която се установява, че движими археологически културни ценности са следните: …“

В заключителната част на обвинителният акт, на стр.19, е записано, че обвиняемият М. П. А. „на 03.11.2021 г. в гр.***, кв. „***“, ул. „***“, № 2, държал повече от три археологически обекта, които не са идентифицирани и регистрирани…“ При внимателния прочит на двата цитата от ОА, е ясно и напълно разбираемо е обяснено, че от доброволно предадените от обвиняемия А. общо 1 185 броя обекта, заключението на назначената и извършена археологическа и нумизматична експертиза е установило, че част от тези 1 185 обекти представляват движими археологически културни ценности, като са подробно изброени и описани, а не, че СГП употребила термин „движими археологически културни ценности“, както се твърди в жалбата.

Освен това, след като в обстоятелствената част на обвинителният акт ясно и подробно са изброени кои изследвани от експертизата обекти /а те са много повече от три обекта/ представляват движими археологически културни ценности, съвсем не е съществено противоречие, нито неяснота, изписаното в диспозитива на ОА, че М. П. А. е държал повече от три археологически обекта, още повече, че изначално е ясно, че няма как, 4 нелогично е А. да държи в дома си недвижими археологически обекти.

Не е налице и „заблуждаващо или объркващо действие спрямо подс. А.“ цитираните в обстоятелствената част на ОА, нормативни текстове от Закона за културното наследство. Тъй като и двете понятия – „археологически обект“ и „археологически културни ценности“ са цитирани в изготвената на досъдебното производство археологическа и нумизматична експертиза /а не както защитникът твърди в жалбата си, че тези определения са възприети в ОА от СГП/, то напълно коректно прокурорът, изготвил обвинителният акт, е цитирал както цифровото изражение на нормите в закона, съдържащи определяния за тези понятия, така и пълния им текст.

Дословното цитиране на двете понятия, съвсем не означава, че държавния обвинител ги е използвал, още по-малко пък, че така е заблудил или объркал подсъдимия А. и е затруднил защитата му. Тези въпроси, както правилно е изложил в мотивите си първоинстанционният съд, касаят същността на спора и следва да намерят отговори в мотивите на крайния му съдебен акт.

Разпечатката съдържа 33 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cb1fbd4a-55ef-4071-a308-8c3adc05391f