Решение № 252 от 25.11.2020, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 252 гр. С.З. , 25.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на четиринадесети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:Даниела К. Телбизова Янчева

Членове:Николай И. Уруков

Атанас Д. Атанасов

Секретар:Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Николай И. Уруков Въззивно гражданско дело № 20205500503038 по описа за 2020 година

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивната жалба на И. Д. П. от гр.С. против решение № 447 от 20.03.2020 г., постановено по гр.дело № 3278/2019г. по описа на Старозагорски районен съд.

Въззивникът обжалва изцяло постановеното първоинстанционно решение, което твърди, че е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Излага подробни съображения.

Претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение, с което с което съдът да уважи предявените искове, като основателни и доказани.

Претендира присъждане на направените съдебни разноски и пред двете съдебни инстанции.

1

Доказателствени искания не са направени.

В отговора си по чл.263, ал.1 ГПК, другата страна Я. Г. Н. , чрез пълномощника си адв.С.Р. от АК – С.З., взема становище, че депозираната въззивна жалба е неоснователна и недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена, а постановеното решение, като валидно, правилно и допустимо следва да бъде потвърдено. Излагат се съображения в тази насока.

Претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие.

Доказателствени искания не са направени.

След извършената служебна проверка по реда на чл.267, ал.1 от ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК съдът намира въззивната жалба за допустима и редовна, поради което същата следва да бъдат разгледана по съществото си относно нейната материална основателност.

Въззивникът И. Д. П. , от гр.С., редовно и своевременно призована, не се явява и не изпраща упълномощен представител по делото. По делото са представени подробни писмени бележки от 22.10.2020 год. от адв. Костя К., с които молят въззивната жалба да бъде изцяло уважена, като бъде отменено първоинстанционното Решение и въззивният съд да постанови друго такова, с което да уважи изцяло предявения от въззивницата иска.

ВЪЗЗИВАЕМИЯТ Я. Г. Н., редовно и своевременно призована, вместо нея се явява адв. С.Р. – упълномощен от по-рано, който моли съда да се остави без уважение въззивната жалба на въззивницата и да се уважи изцяло техния писмен отговор. Моли съдът да потвърди първоинстанционното решение, като осъди въззивницата да й заплати направените от нея по делото разноски.

Подробните съображения за това са изложени в депозираната по делото писмена защита на 26.10.2020 год. от адв. С.Р., като пълномощник на тази въззиваема.

Съдът, след като провери събраните по делото доказателства и обсъди становищата на страните, намира за установена следната фактическа и правна обстановка по делото:

2

Предявени са обективно съединени искове са с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД

Пред двете съдебни инстанции се установява следната фактическа обстановка:

На датата 18.06.2014 г. въззивницата е превела по банковата сметка на въззиваемата сумата от 3500 лева, видно от представеното от въззивницата и неоспорено от въззиваемата преводно нареждане (л. 3). В същото, като основание за този превод, самата ищца е посочила „заем по дог.“, с което на практика сама е признала извънсъдебно този неизгоден за нея факт, че е превела тази сума на въззиваемата не без основание, а на това посочено от нея самата в това й платежно нареждане основание - заем (л. 3). Тези обстоятелства се потвърждават и от т. IV - 1-4 на заключението на назначената по делото съдебно - икономическа експертиза, което съдът възприема поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства (л. 92-93 от първоинст. дело).

На 27.06.2014 г. въззивницата е превела по банковата сметка на въззиваемата и сумата от 2000 лева, видно от представеното от въззивницата и неоспорено от въззиваемата преводно нареждане (л. 4). В същото, като основание за този превод, самата ищца е посочила „заем“, с което сама е признала извънсъдебно и този неизгоден за нея факт, че е превела и тази сума на въззиваемата не без основание, а на това посочено от нея самата в това й платежно нареждане основание - заем (л. 4). Тези обстоятелства се потвърждават и от т. IV - 5-8 на ЗСИЕ (л. 93).

Това именно главно основание (заем) за тези два превода на въззиваемата, въззивницата е признала извънсъдебно и в сключения на 18.07.2016 г. с третото лице М.Ж.Ж. договор за цесия. В същия е уговорено, че въззивницата прехвърля на това трето лице своите вземания от въззиваемата за връщане на дадените й в заем, евентуално - без основание, суми в размер на общо 7500 лева, сред които и процесните две горепосочени искови суми. Това е видно от мотивите на представените с исковата й молба решения по гр.д. № 168/2016 г. на СлОС, по гр.д. № 68/2017 г. на БАС и по гр.д. № ********* г. на ВКС (л. 5- 22).

3

Вярно е, че в мотивите на последното ВКС е приел, че тази цесия е нищожна, поради липсата на предмет, защото не е индивидуализирано цедираното с нея вземане, тъй като в същата са посочени две евентуални основания за възникването му — договор за заем или евентуално неоснователно обогатяване (л. 20-21). Поради това са неоснователни доводите на пълномощника на въззиваемата в отговора, че въззивницата била цедирала с този договор процесните вземания на това трето лице, защото същият е нищожен, поради липса на предмет, поради което не е произвел присъщите му правни последици и не е цедирал на същото трето лице тези вземания. С подписването му обаче, въззивницата още веднъж сама е признала извънсъдебно в същия договор неизгодния за нея факт, че тези преводи е извършила на въззиваемата не без основание, както твърди неоснователно сега в исковата си молба, а на посоченото от нея самата и в този договор главно основание - заем (чл. 175 ГПК).

Вярно е също така, че в същия въззивницата е посочила евентуално и другото основание за възникването им - неоснователно обогатяване. Но също така е вярно, че последното не е неизгодно за нея. Поради това не представлява признание по смисъла на чл. 175 ГПК, а подлежи на пълно и главно доказване от нея по настоящото дело, защото е част от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на който е основала исковете си по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК, т. 1 ППВС 1/1979 г.). Поради това не опровергава признатия от нея извънсъдебно и в тази цесия и неизгоден за нея факт, че процесните суми е превела на въззиваемата не без основание, а на посоченото от нея и в тази цесия и в платежните нареждания основание - заем (чл. 175 ГПК).

Този признат извънсъдебно от въззивницата факт, не се опровергава от представените от пълномощника на въззиваемата в първото заседание под опис пред първостепенния съд, възпроизведени на хартиен носител, като препис по смисъла на чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК - електронни документи от електронната поща на въззиваемата. Тъкмо напротив. От същите е видно, че страните се познават и още преди 2014 г. са си разменяли различни електронни съобщения, заявки и молби за различни видове парични преводи и плащания (л. 67, 71, 73, 78-80). Сред тях е и отправената на датата 07.05.2014 г. от въззиваемата молба до въззивницата да й изпрати парите за 4 посочена в прикачения файл на същото съобщение сметка, указвайки й, че ще се справи с останалите посочени в същото съобщение сметки (л. 73).

Вярно е, че тези електронни съобщения/документи са подписани с обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, който в случая представлява информацията в електронна форма за името и фамилията на всяка от страните, посочени в електронните им пощи, които са добавени и логически свързани с тези документи, за установяване съответно на авторството и адресата на всеки от тях (чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ). Но също така е вярно, че въззивницата не е оспорила по делото нито съществуването, нито авторството, нито адресата на тези електронни изявления/документи, при което от същите следва да се приеме, че страните са уговорили да признаят помежду си тези си обикновени електронни подписи, с които са подписани, за саморъчни (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ). А при това положение следва да се приеме, че изявленията в тях са на съответната страна, посочена в същите, като техен автор (чл. 180 ГПК).

А след като е така и признатият от въззивницата извънсъдебно в платежните нареждания, и в договора за цесия, факт, че е извършила превода на всяка от процесните две суми на въззиваемата, не без основание, а на посоченото от нея самата в тях основание - заем, е неизгоден за нея, а по делото няма други доказателства, които да го опровергават, съдът го намери за установен именно от тези извънсъдебни признания на въззивницата по делото за неговото осъществяване (чл. 175 ГПК и Р № 3372-1959 г.-l г.о.).

Други релевантни доказателства няма представени по делото.

Съгласно Решение № 231 от 11.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 678/2012 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева, постановено по реда на чл.

290 ГПК, чл. 55, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. Последният е задължен да изложи фактите, на които основава правото си, като правната квалификация се дава от съда, въз основа на така изложените фактически обстоятелства и формулирания петитум.

Самата ищца твърди в исковата си молба, че е налице получаване от въззиваемата на нещо без основание, а именно паричната сума от 5500 лева, “но договор за заем няма сключен между страните.”. Това са твърдения в 5 исковата молба на самата ищца, с които съдът следва да се съобрази.

Според Решение с № 148 от 10.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2183/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Д.Д., постановено по реда на чл. 290 ГПК, чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД чл. 28 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД.

В хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже само предаването на вещта, съответно плащането на съответната парична сума.

Същият не е задължен да доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата, е извършено без правно основание.

Задължението да докаже, че е налице правно основание за даването или плащането, е на ответника, тъй като именно наличието на това основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде отхвърлен. В случаите по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД презумпцията на чл. 26, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД не намира приложение, тъй като урежда съвсем различен случай. Тя е свързана с предвидената в чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД нищожност на сделките, при която обаче като основание се разбира типичната и непосредствена цел, с оглед на която се сключва конкретният вид сделка. Под основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД обаче се разбира наличието на съществуващо между страните правоотношение, даващо възможност на една от страните да иска предаването на дадена вещ или плащането на определена парична сума, както и да задържи полученото.

В тази връзка именно ищецът и въззивник е доказал плащането на съответната сума, но ответникът е заявил, че същата сума е заплатена като заем, което се потвърждава и от изявлението на самата ищца в двата броя платежни нареждания, посочени като основни доказателства към исковата молба.

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове са недоказани още в своето основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), Според нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, само който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. В тази насока въззивният съд следва да отбележи още и следните аргументи и доводи.

Според оплакванията на въззивника във въззивната му жалба обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на правилата 6 на разпределение на доказателствената тежест в процеса, като се позовава на ППВС №1/28.05.1979 по гр. дело № 1 / 1979 г., където е дадено тълкуване на приложението на чл.55, ал.1 от ЗЗД. В мотивите към първоинстанционното решение съдът е посочил, че според т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 по гр. дело № 1 / 1979 г. ключов е фактическият състав, при който подлежи на връщане само полученото при наличието на липса на основание, а не правопораждащият факт. Според чл.154, ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите на които основава своите искания или възражения.