Решение № 484 от 18.04.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 484 гр. София, 18.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Радиана Д. Андреева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000503212 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 80/11.07.2022 г., постановено по т. д. № 175/2021 г. по описа на СОС, ТО, I с-в, частично са уважени предявените от Х. Ц. Р. срещу ЗАД „Далл Богг: Живот и здраве” АД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 30000 лв. (искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 120000 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди при настъпило на 11.11.2020 г. застрахователно събитие и за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените от същото застрахователно събитие имуществени вреди в размер на сумата от 3729,02 лв. (искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 7458,03 лв.), изразяваща се в разходи за проведеното лечение.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 60000 лв., като то следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 1/2, тъй като пострадалата чрез своето противоправно поведение (нарушение на диспозицията на правната норма, уредена в по чл. 97, ал. 4 ЗДвП – не е обозначила със светлоотразителен триъгълник, че на пътното платно е възникнала опасност за движението) е допринесла в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на вредоносния резултат. Поради приетия обем съпричиняване е уважен и искът за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди в размер на сумата от 3729,02 лв. (половината от претендираната 7458,03 лв.), представляваща сборът от заплатените разходи за лечението след настъпване на процесните травматични увреждания.

1

Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ищцата в частта, в която предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал.

1 ЗЗД са отхвърлени, както следва: 1) иска за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди – над присъдената сума от 30000 лв. до пълния му предявен размер от 120000 лв. и 2) иска за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди – над присъдената сума от 3729,02 лв. до пълния му предявен размер от 7458,03 лв. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е необосновано, тъй като при определяне размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият първоинстанционен съд не е съобразил в достатъчна степен високия интензитет на претърпените травматични увреждания. Счита, че при настъпване на процесното ПТП нейното поведение не е допринесло за пораждане на вредоносния резултат, тъй като водачът на другия лек автомобил не е възприел правилно пътната обстановка, движил се е с несъобразена скорост и не е реагирал навреме, при което настъпилият удар е бил непредотвратим. Твърди, че съобразно събраните по делото доказателства необоснован се явява фактическият извод на СОС, че ищцата не е обозначила мястото на ПТП със светлоотразителен триъгълник, като поддържа, че дори и тя да е извършила това противоправно поведение, то не е в причинно-следствена връзка с настъпване на процесните телесни увреждания (закрито, разместено, диафизарно счупване в горната част на двете кости на лява предраменница; закрито, разместено счупване в дисталната (към глезена) част на костите на лява подбедрица; травма с контузия на лъчевия нерв на лява ръка; частично счупване на коронките на горните леви резци.). Счита, че поради недоказаност на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат и предявеният иск за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените й имуществени вреди е изцяло основателен.

Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че от приетата от СОС като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ се установява обстоятелството, че ако пострадалата е била поставила светлоотразителен триъгълник, не би настъпил този тежък пътен инцидент, поради което законосъобразен се явява правният извод на първоинстанционния съд, че приносът на ищцата за настъпване на процесното застрахователно събитие е висок.

Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивна жалба от ответника в частта, в която предявените осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД са уважени, както следва – 1) по иска за заплащане на заместващо обезщетение – над сумата от 15000 лв. до присъдения размер от 30000 лв. и 2) по иска за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди - над сумата от 1846,51 лв. до присъдения размер от 3729,02 лв. Въззивникът счита, че присъденото заместващо обезщетение за настъпилите от процесната транспортна злополука неимуществени вреди не отговоря на изискванията за справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, както и че приносът на увредения за настъпване на тежкия вредоносен резултат надвишава този на застрахования делинквент, като съотношението е 80/20, поради което при тази степен на съпричиняване трябва да се уважи и предявеният иск за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди.

Въззиваемият-ищец е подал в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност.

Макар и ищецът да поддържа във въззивната жалба релевираното в писмената защита пред СОС искане за присъждане на законна лихва върху претендираните обезщетения „считано от датата на настъпване на застрахователното събитие до окончателното изплащане на сумата”, въззивният съд не притежава правомощие да се произнесе, тъй като с 2 влязло в сила Решение № 122/16.11.2022 г., постановено по т. д. № 175/2021 г. по описа на СОС, ТО, I с-в, първоинстанционният съд е оставил без уважение съдържащото се във въззивна жалба искане за допълване на първоначалното решение в тази част. Ищцата би могла да поиска присъждане на това акцесорно вземане в друг процес.

САС следва обаче да изясни на първостепенния съд, че само разпоредителната част (диспозитива) на решението формира сила на пресъдено нещо, поради което в гражданския процес (при пораждането на СПН) не е налице „единство на мотиви и диспозитив”, до какъвто незаконосъобразен извод е достигнал СОС в допълнителното решение – в този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени още в т. 18 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, което в тази част не е загубило своето тълкувателно действие: „Със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 189, б. „г” ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него… Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението”.

Но тъй като първоинстанционният съд е отказал да упражни своето правомощие (съвкупност от процесуални права и правни задължения) и да допусне поправка констатираната от въззивния съд с Разпореждането по чл. 267, ал. 1 ГПК очевидна фактическа грешка, следва САС да я отстрани – в своя диспозитив (арг. чл. 247, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК).

Ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди е уважен до сумата от 15000 лв., респ. в частта, в който искът за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди е уважен за сумата от 1864,51 лв., поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт.

СОС, ТО, I първоинстанционен търговски с-в, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл.

45, ал. 1 ЗЗД.

Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената 3 отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника - застраховател.

Тъй като обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие на 11.11.2020 г. – до сумата от 15000 лв. (в частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявения осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо, като спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение, както и дали пострадалият е допринесъл чрез своето противоправно поведение (нарушение на диспозицията на правната норма, уредена в по чл. 97, ал. 4 ЗДвП – не е обозначила със светлоотразителен триъгълник, че на пътното платно е възникнало опасност за движението) в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на вредоносните последици. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по второто уточнено в проведеното на 13.05.2022 г. с. з. възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (непредприемане на необходимите мерки след настъпване на първото ПТП да не се излага на опасност, заставайки зад спрелия лек автомобил), но в отговора на въззивната жалба, подадена от ищцата, ответникът го поддържа, поради което въззивният съд трябва да го разгледа.

Понеже неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.