Решение № 511 от 03.10.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 511 гр. К., 03.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: НЕЙКО Г. НЕЙКОВ при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело № 20235510100813 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано от

М. С. З. против

„************" ЕООД.

Цена на иска: 1272,88 лв.

Правно основание: чл.26, ал.1, предл.второ вр. с чл.26, ал.4 от ЗЗД вр. с чл.146 вр. с чл.143, т.9 от ЗЗП вр. с чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4 и чл.19 от ЗПК и чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД.

Ищцата чрез процесуалния си представител сочи, че на *********. сключила договор за паричен заем № ******** с „**************" АД.

Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 1000,00 лева, видът на вноската - месечна, а размерът на месечния лихвен процент не бил посочен.

В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на определени условия.

На датата на сключване на договора, между „**************" АД, ищцата и ответното дружество бил сключен договор за предоставяне на гаранция №********, по силата на който „************" ЕООД поело задълженията да обезпечи пред „**************" АД задълженията на ищцата.

Съгласно договора за поръчителство, ищцата следвало да предоставя дължимите парични думи на „**************" АД, което пък от своя страна, съгласно договора, било упълномощено от „************" ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на поръчителя 1

„************" ЕООД като „**************" АД единствено било овластено да приеме плащането.

М. З. погасила изцяло процесния кредит.

Счита, че с характеристики на потребителски договор бил и Договорът за предоставяне на поръчителство №********, сключен между ищцата и ответника „************" ЕООД. Доколкото договорът за поръчителство бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, било обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл.4 и следвало да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „**************" АД бил едноличен собственик на капитала на „************" ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били свързани лица, което е видно от Търговски регистър към АВ.

Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпването на тази недействителност.

Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители или одобрено от заемодателя дружество - поръчител. Изискванията, които посочената клауза от договора въвеждала за потребителя били на практика неосъществими за него.

Кредиторът не включвал възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР. Счита, че съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Счита, че самият Договор за предоставяне на поръчителство № ******** изначално бил лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга.

Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „**************" АД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. В случай, че поръчителят „************" ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника, то имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство).

Сочи, че правната уредба на договора за поръчителство се съдържа в разпоредбите на чл. 138 - чл. 148 ЗЗД.

Собственик на капитала на поръчителя „************" ЕООД бил заемодателят по договора за заем - „**************" АД. Основен предмет на дейност на ответника „************" ЕООД били гаранционни сделки, каквато била и процесната. Сочи, че печалбата на „************" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „**************" АД.

Сочи, че договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен 2 поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение, била в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия заем. Счита за безспорно, че така бил нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и били накърнени добрите нрави - Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК .

Моли съда да се счита за надлежно сезиран с възражение за нищожност на договора за паричен заем, алтернативно на клаузата на чл.4 от него и да се позове на тази нищожност в мотивите на постановения съдебен акт.

Моли съда постановите решение, с което:

Да признае за установено в отношенията между страните М. С. З., с ЕГН ********** и „************" ЕООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление; гр. С., бул."**********************, представлявано от П.Б.Д., че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № ******** е нищожен.

Да осъди на основание чл. 55, ал. 1 , предл. първо ЗЗД ответникът „************" ЕООД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул."**********************, представлявано от П.Б.Д. да заплати на М. С. З., с ЕГН ********** сума в размер на 50,00 лева, като частичен иск от общо 400,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство № ********, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.

На основание чл. 127, ал. 4 от ГПК указва банкова сметка на ищеца:

****************.

Претендира съдебни разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния представител на ответното дружество.

Счита, че предявеният установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес на ищеца.

Константна била съдебната практика, че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато можело да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които били от значение. Посочва съдебна практика.

Счита, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно производство и предявявайки два иска, като осъдителното искане съдържало в себе си и установително такова, представлявало злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното му натоварване с разноски.

Злоупотребата с право представлявала съзнателно превратно упражняване на субективно право, което било свързано не само с увреждането на чужди блага, но и с извличането на полза от превратното упражняване на права - какъвто именно бил настоящия случай.

Моли съда да прекрати настоящото производство по отношение на установителния иск като недопустим. По основателността на иска сочи, че в исковата молба са изложени твърдения за отношенията между „**************“ АД и ищеца, твърдения за правната характеристика и 3 условията за действителност на договор за потребителски кредит, сключен между тях, тълкувания от страна на адвоката на ищеца на клаузи от този договор за потребителски кредит, както и на закона за потребителския кредит.

Тези твърдения нямали отношение към ответника. Сочи, че „************“ ЕООД било самостоятелно юридическо лице, „************“ ЕООД не било правоприемник на посоченото по-горе дружество, „************“ ЕООД не предоставяло потребителски кредити. „************“ ЕООД е търговско дружество с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.

В случая не следвало да се смесват възникналите правоотношения и дори Съдът да приеме, че Договорът за заем е нищожен (което категорично не било предмет на настоящото дело), то на „************“ ЕООД, изпълнявайки задължението си по Договора за предоставяне на поръчителство, се дължало възнаграждение в пълен размер.

Обявяването на основния договор за недействителен по принцип водило до погасяване на поръчителството, но в случая дори и да се установило, че договорът за потребителски кредит бил недействителен, потребителят, съгласно Закона за потребителския кредит, оставал задължен за чистата стойност на кредита. Ето защо, доколкото има главен дълг, то договорът за поръчителство не можел да бъде нищожен.

Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство „е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се предоставя услуга“ било неоснователно. По силата на договора за поръчителство, „************“ ЕООД се задължавало да отговаря солидарно с кредотополучателя пред кредитната институция за изпълнение на задълженията му по договор за паричен заем, както и да търпи последиците от неизпълнението на тези задължения. И като поръчител по кредит, изпълнил задълженията на длъжника имал, предвидено в закона, право на иск срещу него.

Именно в това си качество - на търговец, Дружеството сключвало гаранционни сделки (поръчителство) - обезпечавало изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение. Счита за неоснователно твърдението, че Договорът между ищцовата страна и „************“ ЕООД бил лишен от правно основание.

Следващият довод за нищожност на договора за поръчителство, бил че съгласно разпоредбите на чл. 138 - 148 ЗЗД, договорът трябвало да се сключи между поръчител и кредитор, а не между длъжник и поръчител. В случая ставало ясно, че ищецът изказвал подобни твърдения, тъй като очевидно не можел да направи разлика между правоотношенията длъжник/поръчител и поръчител/кредитор.

Разпоредбите на чл. 138 - 148 ЗЗД били относими към отношенията между „************“ ЕООД и „**************4 АД, това правоотношение е акцесорно на главното - между ищеца и „**************“ АД по повод кредита.

„************“ ЕООД и „**************“ АД имали сключен писмен договор, който уреждал отношенията между тях като поръчител и кредитор.

Правоотношението между ищеца и „************“ ЕООД било 4 самостоятелно, то влизало в действие под условие, че заемателят не предостави обещаните обезпечения на заемодателя.

Твърдението, че договорът за поръчителство бил сключен в противоречие на добрите нрави били неоснователни поради това, че в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД).

Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Доколкото понятието за добри нрави било субективно и относително, то подлежало на изследване и доказване от страната, която желаела да се позове на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не били ангажирани.

Не счита, че престациите са явно нееквивалентни, тъй като с Договора за предоставяне на поръчителство поели задължение, което изпълнявали сключвайки Рамковия договор за поръчителство. Ответното дружество, задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който е много над уговореното възнаграждение по Договора), не получавало нещо в повече, от това което предоставяло. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към Заемателя, последният щял да ангажира отговорността на Поръчителя. От своя страна поръчителството се простирало върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите можело да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в полза на Поръчителя, чиято отговорност можело да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Дължимото се възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство било определено след извършена преценка на риска. Сочи, че ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора.