Решение № 59 от 10.02.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело № 20251800501041 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 219 от 09.09.2025 г., постановено по гр. д. № 219/2023 г. по описа на РС – Сливница, са отхвърлени предявените от В. Г. Г. срещу „ЮСК БУЛ“ ЕООД положителни установителни искове за признаване за установено, че „ЮСК БУЛ“ ЕООД дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 6 от 03.01.2023 г. по ч. гр. д.

№ 853/2022 г. по описа на РС - Сливница: сумата от 1626,96 лв., представляваща неизплатено увеличение на основното трудово възнаграждение за периода от м. 09.2021 г. до м. 08.2022 г. /вкл./, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 23.12.2022 г., до окончателното плащане; сумата от 834,36 лв., представляваща неизплатено увеличение на трудовото възнаграждение за периода от м. септември 2022 год. до м. ноември 2022 год., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 23.12.2022 г., до окончателното плащане. С решението са присъдени и разноски на ответника.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат уважени.

1

Въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения:

Ищецът твърди, че му се дължат исковите суми, представляващи увеличение на основното трудово възнаграждение, тъй като не е получил същото поради проявена по отношение на него от страна на работодател дискриминация по смисъла на чл. 9 от ЗЗДискр. на основание личен признак – болест. При така изложените твърдения ищецът смесва защитата от дискриминация, предвидена в ЗЗДискр., с общата искова защита, по реда на която се търси изпълнение на парично задължение, произтичащо в случая от трудово правоотношение /фактът, че предявените искове са установителни не води до различен извод, доколкото с оглед спецификата на производствата по чл. 422 ГПК при уважаването на исковете би влязла в сила заповедта за изпълнение и съответно би било проведено принудително изпълнение на паричното задължение/. ЗЗДискр. предвижда административен и съдебен ред за защита от дискриминация, като защитата по административен ред се осъществява пред Комисията за защита от дискриминация и цели установяване на извършеното нарушение, на нарушителя и на засегнатото лице и налагане на санкция и прилагане на принудителни административни мерки, а защитата по съдебен ред /приложима независимо от развила се по административен ред защита/ се осъществява пред съответния районен съд чрез предявяване на иск за установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и присъждане на обезщетение за вреди. Защита от дискриминация по административен ред не се твърди да е осъществена в случая, а от петитума на исковата молба е видно, че /макар ищецът да излага твърдения, че по отношение на него е проявена дискриминация от работодателя/ не се предявяват искове по глава IV, раздел II от ЗЗДискр. за установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и присъждане на обезщетение за вреди, а се предявяват по общия исков ред искове за установяване съществуване на вземане, произтичащо от трудово правоотношение. Тъй като ЗЗДискр. е специален закон, уреждащ последиците при установяване на дискриминационно отношение и защитата на дискриминираното лице, то в случаите, в които ищецът навежда твърдение, че е дискриминиран, той следва да осъществи защитата на правата си именно по реда на ЗЗДискр. В случая това не е сторено, а опитът на ищеца да обоснове дължимост от страна на работодателя на претендираните суми чрез позоваване на защитните норми на ЗЗДискр. не е основание в настоящото производство да бъде разглеждано 2 обстоятелството проявена ли е по отношение на ищеца дискриминация или не.

Съответно ирелевантни са оплакванията във въззивната жалба и позоваването на цитираната съдебна практика в тази връзка и във връзка с приложението на ЗЗДискр.

Следва в тази връзка да се отбележи, че първоинстанционният съд от една страна е анализирал нормите на ЗЗДискр. във връзка с доводите на страните и е направил преценка относно това доказано ли е твърдението на ищеца за проявено по отношение на него дискриминационно отношение, но същевременно въз основа на практиката на ВКС /цитирана в решението/ е направил извод, че в случая не следва да се преценява дали предвидените от работодателя критерии са дискриминационни, като за пълнота на изложението си е отбелязал, че те не са такива, доколкото са поставени спрямо всички работници и служители. Както се посочи по-горе, предвид избраната от ищеца защита в настоящото производство не следва да бъде разглеждано обстоятелството проявена ли е по отношение на ищеца дискриминация или не.

Това обаче не води до извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск /по-скоро мотивите във връзка с твърдяното дискриминационно отношение са неотносими към действителния предмет на делото, очертан от вида на търсената от ищеца защита/, тъй като решаващите му мотиви за неоснователност на исковете, основани на приетото в константната практика на ВКС, че правомощие на работодателя е при определяне на допълнително трудово възнаграждение с незадължителен характер или при едностранно увеличаване на заплатата да определя условия и критерии за това, като съдът не може да въздейства върху тази негова преценка - какви условия да поставя пред работниците си, за да им увеличи заплатата, респективно да им предоставя допълнително трудово възнаграждение, като съдът не дължи преценка и за това дали са настъпили условията, предвидени от работодателя за увеличаване на работната заплата и за допълнително трудово възнаграждение, са именно относимите към действителния предмет на делото, очертан, както се посочи, от вида на търсената от ищеца защита. Тези изводи са правилни /макар не в резултат на тях да се извежда изводът, че в случая не следва да се преценява дали предвидените от работодателя критерии са дискриминационни/ и се споделят от въззивния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част.

В случая е безспорно, че увеличението на основното трудово възнаграждение при изпълнение на определените от работодателя критерии представлява допълнително трудово възнаграждение с незадължителен характер, а не постоянен елемент от трудовото възнаграждение. Поради това съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определеното с вътрешните правила допълнително премиално възнаграждение, както и дали да увеличи работната заплата на работника/служителя или не. В този смисъл, както се посочи, съдебната практика е константна, именно възприетото в нея е приел и първоинстанционният съд.

С оглед гореизложеното решението следва да бъде потвърдено.

3

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски.

Въззиваемият претендира разноски само за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, което въззивният съд намира за основателно с оглед материалния интерес по делото. Съответно възнаграждението следва да бъде намалено до размера от 400 лв. в съответствие с чл. 7, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Макар посочените в тази наредба възнаграждения да не обвързват съда съобразно актуалната практика на СЕС, те безспорно са ориентир за остойностяване на адвокатския труд, като в случая въззивният съд намира този размер за справедлив.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 219 от 09.09.2025 г., постановено по гр. д.

№ 219/2023 г. по описа на РС – Сливница.

ОСЪЖДА В. Г. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „Т.“ № 25, ет. 3, ап. 3 да плати на „ЮСК БУЛ“ ЕООД с ЕИК 131470112, със седалище и адрес на управление: гр. Божурище, ул. „Ларс Ларсен“ № 1 сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело № 20251800501041 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 219 от 09.09.2025 г., постановено по гр. д. № 219/2023 г. по описа на РС – Сливница, са отхвърлени предявените от В. Г. Г. срещу „ЮСК БУЛ“ ЕООД положителни установителни искове за признаване за установено, че „ЮСК БУЛ“ ЕООД дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 6 от 03.01.2023 г. по ч. гр. д.

№ 853/2022 г. по описа на РС - Сливница: сумата от 1626,96 лв., представляваща неизплатено увеличение на основното трудово възнаграждение за периода от м. 09.2021 г. до м. 08.2022 г. /вкл./, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 23.12.2022 г., до окончателното плащане; сумата от 834,36 лв., представляваща неизплатено увеличение на трудовото възнаграждение за периода от м. септември 2022 год. до м. ноември 2022 год., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 23.12.2022 г., до окончателното плащане. С решението са присъдени и разноски на ответника.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат уважени.

1

Въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения:

Ищецът твърди, че му се дължат исковите суми, представляващи увеличение на основното трудово възнаграждение, тъй като не е получил същото поради проявена по отношение на него от страна на работодател дискриминация по смисъла на чл. 9 от ЗЗДискр. на основание личен признак – болест. При така изложените твърдения ищецът смесва защитата от дискриминация, предвидена в ЗЗДискр., с общата искова защита, по реда на която се търси изпълнение на парично задължение, произтичащо в случая от трудово правоотношение /фактът, че предявените искове са установителни не води до различен извод, доколкото с оглед спецификата на производствата по чл. 422 ГПК при уважаването на исковете би влязла в сила заповедта за изпълнение и съответно би било проведено принудително изпълнение на паричното задължение/. ЗЗДискр. предвижда административен и съдебен ред за защита от дискриминация, като защитата по административен ред се осъществява пред Комисията за защита от дискриминация и цели установяване на извършеното нарушение, на нарушителя и на засегнатото лице и налагане на санкция и прилагане на принудителни административни мерки, а защитата по съдебен ред /приложима независимо от развила се по административен ред защита/ се осъществява пред съответния районен съд чрез предявяване на иск за установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и присъждане на обезщетение за вреди. Защита от дискриминация по административен ред не се твърди да е осъществена в случая, а от петитума на исковата молба е видно, че /макар ищецът да излага твърдения, че по отношение на него е проявена дискриминация от работодателя/ не се предявяват искове по глава IV, раздел II от ЗЗДискр. за установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и присъждане на обезщетение за вреди, а се предявяват по общия исков ред искове за установяване съществуване на вземане, произтичащо от трудово правоотношение. Тъй като ЗЗДискр. е специален закон, уреждащ последиците при установяване на дискриминационно отношение и защитата на дискриминираното лице, то в случаите, в които ищецът навежда твърдение, че е дискриминиран, той следва да осъществи защитата на правата си именно по реда на ЗЗДискр. В случая това не е сторено, а опитът на ищеца да обоснове дължимост от страна на работодателя на претендираните суми чрез позоваване на защитните норми на ЗЗДискр. не е основание в настоящото производство да бъде разглеждано 2 обстоятелството проявена ли е по отношение на ищеца дискриминация или не.