Определение № 2122 от 23.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2122 гр. София, 23.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Александър Цонев Касационно гражданско дело № 20268002101024 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Ж. Д., чрез процесуалния представител адв. Е. В., решение № 1/06.01.2026 г. по в. гр. д. № 2817/2023 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 719/01.07.2025 г. по гр. д. № 336/2025 г. на Варненския окръжен съд, с което М. Ж. М. е поставен под ограничено запрещение по предявения от касатора иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС.

Касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното:

В обжалваното решение въззивният съд е установил, че Г. Ж. Д. е предявил против своя брат М. Ж. М. иск за поставяне под запрещение с твърдения, че страда от параноидна шизофрения, вследствие на което не може да се грижи за своите работи. Съобразил е, че предпоставките за поставяне на едно лице под запрещение са две: наличието на душевна болест или слабоумие /медицински критерий/ и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи /юридически критерий/. Отчел е също, че за поставянето под запрещение е необходимо наличието и на двете предпоставки, тъй като те се намират във взаимовръзка.

От събраните по делото доказателства, в това число и приетото по делото заключение на вещо лице-психиатър, въззивният съд е приел за установено, че М. Ж. М. страда от психично заболяване – параноидна шизофрения, халюцинаторно-пароноиден синдром, която диагноза е поставена през 2004 г., като до настоящия момент е бил неколкократно хоспитализиран в психиатрично заведение, последното от които в хода на на настоящия процес по реда на чл.

1

157 ЗЗ и следователно за него е налице медицинският критерий за поставяне под запрещение.

По делото е представено и решения на ТЕЛК, от които се установява, че през 2024 г. на М.

М. е призната 80% нетрудоспособност с право на чужда помощ, поради посоченото заболяване.

Изложени са събражения, че по своята същност шизофренията е психично заболяване, засягащо мисловната, емоционалната и волевата сфера, нарушено е преживяването за индивидуалност, единство и цялостност на психичните преживявания. В резултат на това поведението на болния става несъответно, променя се социалната му адаптация, придава се особен смисъл и съществено значение на несъществени страни на различни явления и събития от ежедневието, измествайки техните основни и съществени белези, в резултат на което мисленето става паралогично и неясно за околните. Клиничното протичане на заболяването показва разнообразие по отношение на симптомите, както и различни фази /светли и психотични периоди/ и степени на развитие. Именно степента на развитие и хода на протичане се явяват относими към втория релевантен критерий – дали в резултат на това заболяване болният може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи същите, което обстоятелство да обоснове извода за необходимост от защита интереса на лицето чрез ограничаване на неговата дееспособност. Според съда тези обстоятелства са относими и за преценката относно вида на запрещението - доколко в резултат на това заболяване болният е възпрепятстван да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи същите, но при отчитане и на застъпеното в константната съдебна практика разбиране по приложението на чл. 5 ЗЛС в контекста на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, ратифицирана от РБ /ДВ бр. 37/2012 г./, че ограничаването на дееспособността е адекватна и приложима мярка за защита на увреденото лице само, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на лицето, а с ограничението се цели недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение, или на трети лица, или на обществото, поради което правилата на чл. 5 ЗЛС следва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания.

От приетото по делото заключение по допуснатата съдебно-психиатрична експертиза съдът е приел за установено, че заболяването на ответника е с продължителна давност, като в резултат на болестта са настъпили промени в мисленето и афекта, което му създава затруднения за правилно възприятие и интерпретация на заобикалящата го действителност и за предприемането на подходящи действия или въздържане от такива, съответно да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, особено при влошаване на психичното му състояние или проявата на психотична симптоматика. Характерът на заболяването е с хроничен и непрекъснат ход, не може да се очаква пълноценна ремисия, поради което от значение е постоянното и редовно провеждане на предписаното му лечение.

Според съда това с категоричност сочи за необходимост от защита, т.е. в случая е налице и 2 юридическият критерий.

Посочил е, че при извършения преглед вещото лице е установило, че ответникът е психомоторно спокоен, вътрешно леко напрегнат, ориентиран авто- и алопсихично, не се установяват актуални нарушения на възприятийно представната сфера /илюзии, халюцинации/, мисловният процес протича с леко ускорен темп, разкъсан, паралогичен, с халтави асоциации, с параноидни нагласи спрямо семейния кръг, емоционално – лабилен, паметови възможности – в норма, болестно затормозено интелектуално функциониране, формално критичен към наличието на психично заболяване, заявява, че приема предписаното му медикаментозно лечение, посещава психиатър в амбулаторни изследвания, а последното се потвърждава и от представената по делото рецептурна книжка и показанията на св. Р. С..

Въззивният съд е приел, че проведеният разпит на ответника по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК, както и дадените пред втората инстанция лични обяснения, потвърждават констатациите на вещото лице, че ответникът е без нарушения в ориентацията – за личност, пространствено и времево, с реална представа за съществуващ имуществен спор с ищеца, не отрича наличието на заболяване, за което сочи, че спазва предписаното му лечение.

Въз основа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че ответникът обитава заедно със своята майка едно помещение от съсобствена с брат му къща, като двамата сами пазаруват и се грижат за прехраната си. Св. В. П., живееща в същата къща на семейна начала с ищеца, поради което е отчетена и нейната евентуална заинтересованост, споделя за чести скандали между ответника и неговата майка – св. Р. С., съпроводени и с физическа агресия. Последната обаче в показанията си отрича физическо насилие, сочи за проявявана спрямо нея само вербална агресия.

Съдът е приел за установено, че общият брой на хоспитализациите от момента на диагностицирането на ответника през 2004 г. до 2025 г., са пет, а между последната хоспитализация от м. 07.2025 г., реализирана в хода на процеса, след изготвяне на заключението на съдебно-психиатричната експертиза, и предходната от 2019 г. е изминал период от шест години. Посочил е, че поводът за принудителното му настаняване за лечение през м.07.2025 г. е подаден от брат му сигнал за нанесен на 29.06.2025 г. на майка му побой и установена в производството по чл. 157 ЗЗ актуална психотична продукция, данни за което следват от постановеното решение по ЧНД № 2807/2025 г. на Варненския районен съд, епикриза от 09.09.2025 г., изискана информация от ОД на МВР и РП - Варна, както и амбулаторните листи за извършен преглед на майката.

Независимо от горното, въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал, въззивният съд е направил извод, че към настоящия момент развитието на заболяването на ответника не е в степен, която да го поставя в пълна невъзможност да разбира и контролира действията си, както и да се грижи за своите интереси, съответно поведението му да представлява непосредствена опасност за околните. Той е ориентиран и може сам да се справя с ежедневните си нужди, има адекватна представа за здравословното си състояние и за защитата на интересите си, израз на което е ангажирането на адвокат по делото за делба и за настоящото производство, изразява 3 желание за полагане на труд, какъвто би могъл да полага, отчитайки отразеното в решението на ТЕЛК. В същото време, видно от последната епикриза, съдът е приел, че психотичната симптоматика е овладяна, с нисък риск за агресивност, потвърдена е манифестираната критичност към заболяването и осъзната необходимост от прием на лекарства. Последното се потвърждавало и от дадените пред въззивния съд обяснения от ответника, а към настоящия момент не се наблюдават налудни мисли за отношение спрямо майката, а и данни за такива да са проявявани към нея въобще няма, или към трети лица, за свръхценни идеи или друго засягане на ориентацията.

В заключение, въззивният съд е приел, че така установеното актуално психично състояние на ответника корелира на направените от вещото лице констатации за установения към датата на освидетелстването здравословен статус и степента на засягане на интелектуалните и волеви възможности на ответника в резултат на заболяването му, поради което целта на института на запрещението в случая адекватно би се постигнала чрез поставянето на ответника под ограничено запрещение. Пълното ограничаване на дееспособността му не би било в негов интерес, тъй като това би довело до значително ограничаване на възможностите му за социална интеграция и полагане на труд, както и е предпоставка за извеждане от сегашната му среда без значение на волята му и независимо от актуалното му психично състояние.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск за поставяне на М. Ж. М. под пълно запрещение, евентуално връщане на делото за разглеждане от друг съдебен състав.

В представения като приложение към касационната жалба документ, озаглавен "касационни основания", както и в представеното в изпълнение на указанията на въззивния съд, администриращ касационната жалба, допълнение от 30.01.2026 г. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противочерие с практиката на ВКС, без обаче да е формулиран конкретен правен въпрос.

Ответната страна М. Ж. М., чрез адв. Р. Д., в писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата.

От Прокуратурата на Република България не е постъпил писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, а е бил длъжен да формулира ясен и конкретен въпрос.

Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция 4 на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.