Решение № 1642 от 11.12.2019, Районен съд - Пазарджик

Р

Е Ш Е

Н И Е № гр.

Пазарджик,11.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПАЗАРДЖИШКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНИ ХАРИЗАНОВА при секретаря Наталия Д., като разгледа докладваното от районен съдия Харизанова гр.д.№2654 по описа на съда за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

В исковата си молба срещу МБАЛ“Е.“ООД с ЕИК .... със седалище и адрес на управление град Пазарджик, ул.“Св.А.“№19А, представлявано от управителя К. Н. Н. ищцата Г.Д. И. с ЕГН ********** *** твърди, че е работела в ответната болница за периода от 17.03.2010г до 08.04.2019г като е заемала длъжността „санитар“. Твърди, че от месец ноември 2018г не е получавала дължимите и се трудови възнаграждения, поради което на основание чл.327, ал.1т.2 от КТ трудовото и правоотношение е прекратено.Твърди, че към датата на подаване на исковата молба не са изплатени следните трудови възнаграждения: за месец ноември 2018г в размер на 480 лв., за месец декември 2018г в размер на 480 лв. за месец януари 2019г в размер на 510 лв., за месец февруари 2019г в размер на 510 лв. , за месец март 2019г в размер на 510 лв. и за месец април в размер на 204лв. Твърди , че и се дължи и обезщетение в размер на 127.50 лв. за 5 дни неползван платен годишен отпуск за 2019г., като и че и се дължи обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие в размер на 510 лв. Моли се съда да бъде осъден ответника да заплати на ищцата горните суми. Претендират се сторените по делото разноски.В подкрепа на твърденията си ангажира доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК от ответника, чрез пълномощника му, е подаден писмен отговор, с който исковете не се оспорват по основание, а само по размер.Цитира се решение №166 от 25.02.2010г. по гр.д.№220/2009г на ВКС, според което може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като в решението следва да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и осигурителни вноски. Въпреки посочената съдебна практика прави възражение, че работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължими от него данък върху общия доход и осигурителни вноски.

Според ответника ищецът претендира брутния размер на трудовото възнаграждение за времето от месец ноември 2018г до месец април 2019г., но дължимите данъчни и осигурителни вноски са направен от работодателя. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

В съдебно заседание ищцата, чрез пълномощника си, поддържа предявените искове.Прави уточнение, че претендираните суми за трудови възнаграждения са в брутен размер.

В съдебно заседание ответникът не изпраща представител и не изразява становище по исковете.

Пазарджишкият районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба фактически твърдения, след като обсъди и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при съблюдаване разпоредбата на чл.235 от ГПК по вътрешно убеждение прие за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, а се установява и от представените по делото писмени доказателства/ трудов договор от 17.03.2010г./, че за периода от 17.03.2010г. до 09.04.2019г.. ищцата е работила при ответника като е заемала длъжността „санитар“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 240 лв., платимо на 30-то число на съответния месец при пълно работно време

-8 часов работен ден, с основен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни.

Със Заповед№15/08.04.2019г на управителя на ответната болница трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл.327, ал.1,т.2 от КТ , считано от 09.04.2019г.

За изясняване на спора от фактическа страна по делото е изслушана съдебно- икономическа експертиза като съдът е приел основно заключение, входирано в съда на 11.10.2019г и допълнително заключение , входирано в съда на 08.11.2019г. За нуждите на настоящия правен спор съдът ще обсъди допълнителното заключение като обосновано и базиращо се на писмени данни, получени от ТД на НАП относно осигуреното лице Г. И. / ищец по делото / за исковия период -месец ноември 2018г –месец април 2019г. Не следва да се обсъжда основното заключение, тъй като за изготвянето му вещото лице не е разполагало с необходимата и относима писмена информация поради неосигурен от ответника достъп до счетоводството му. Съгласно допълнителното заключение дължимото на ищцата брутно трудово възнаграждение за процесните месеци е както следва : 1/ месец ноември 2018г. в размер на 622.19лв.,2/ за месец декември 2018г. в размер на 418.26лв., 3/ за месец януари 2019г в размер на 683.22лв.,4/ за месец февруари 2019г в размер на 683.20лв., 5/ за месец март 2019г в размер на 413.33лв. и 6/ за месец април 2019г в размер на 170.80лв.Вещото лице заключава, че дължимото на ищцата обезщетение за 5 дни неизползван платен годишен отпуск за 2019г е в размер на 141.12лв.

Дължимото на ищцата обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ е в размер на 549.36лв.

Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна съдът прави следните изводи:

Предявени са обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл.128,т.2 от КТ във вр. с чл.242 от КТ , по чл.224 от КТ и по чл.221 от КТ.

По обективно съединените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ във вр.с чл.242 от КТ за неизплатени брутни трудови възнаграждения за исковия период – месеците ноември и декември 2018г и месеците януари, февруари , март и април 2019г. съдът намира следното:

Безспорно се установи по делото, че страните по спора са били във валидно учредена трудово правна връзка през процесния период, като трудовото правоотношение между тях е прекратено, считано от 09.04.2019г на основание чл.327, ал.1,т.2 от КТ – поради забава от страна на работодателя на изплащането на трудовото възнаграждение. Установи се, а и този факт не бе спорен между страните, че ищцата е престирала работната си сила при ответника, т.е. полагала е труд, който труд съгласно разпоредбата на чл.242 от КТ е следвало да бъде възмезден от ответника. Според разпоредбата на чл.128,т.2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената от работника работа, стига същият да е престирал добросъвестно своя труд- да не се е отклонявал от параметрите на уговорените в трудовия договор условия. Не се наведоха по делото възражения, нито доказателства от ответната страна при престация на своя труд ищцата да се е отклонявала от параметрите на уговорените с трудовия договор условия, тоест по смисъла на чл.75, ал.1 от КТ ищцата е изпълнявала добросъвестно задълженията си по трудовото правоотношение. Поради това за работодателят е възникнало насрещното задължение по чл.124 и чл.128 от КТ да заплаща уговореното трудово възнаграждение в установените срокове.

Безспорно се установи от изслушаната съдебно-икономическа експертиза, че дължимите на ищеца трудови възнаграждения като брутна сума са както следва: за месец ноември 2018г в размер на 622.19лв., декември 2018г в размер на 418.26 лв., януари 2019г в размер на 683.22лв., месец февруари 2019г. в размер на 683.20лв., месец март 2019г в размер на 413.33лв. и месец април 2019 в размер на 170.80лв.Ответникът, носещ доказателствената тежест, не ангажира доказателства за плащане на процесните суми, представляващи трудови възнаграждения за процесния период.

В контекста изложеното съдът счита, че исковете с правно основание чл.128,т.2 от КТ във вр. с чл.242 от КТ са частично основателни.

Тук е момента да се обсъди основното възражение на ответника, което е фокусът спора по делото.По силата на чл.272, ал.1т.3 и 4 от КТ работодателят има задължение, предвидено в чл.42, ал.4 от ЗДДФЛ и задължение, предвидено в чл.6 от КСО да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласие на работника или служителя, поради което е прието задължението му към последния да е в размер на остатъка от чистата сума за получаване. Работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски.

Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания / чл.162 ал.2, т.2 от ДОПК/, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите от длъжника публични вземания съгласно чл.458 от ГПК. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения.

Установената съдебна практика, намерила отражение в решение №166 от 25.02.2010г по гр.д.№220/2009г на ВКС , докладчик съдия Жива Декова, постановено по реда на чл.290 от ГПК приема, че при иск с правно основание чл.128т.2 от КТ може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки. Когато е присъдено брутното трудово възнаграждение , дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. В цитираното съдебна практика изрично е посочено, че в съдебното решение следва да е ясно и недвусмислено да е посочено какво точно се присъжда – брутно трудово възнаграждение или чиста сума за получаване.

Предвид изложеното следва да се осъди ответника да заплати на ищцата следните суми:1/сумата от 480лв., дължимо, но не изплатено брутно трудово възнаграждение за месец ноември 2018г,ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба-27.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата,2/ сумата от 418.26лв., дължимо, но неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец декември

2018г,ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба-27.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата като за разликата от 418.26лв. до претендираните 480лв. искът следва да бъде отхвърлен, 3/ сумата от 510лв., дължимо, но неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец януари

2019г,ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба-27.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата, 4/ сумата от 510лв., дължимо, но неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец февруари 2019г,ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба-27.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата, 5/ сумата от 413.33лв., дължимо, но неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец март 2019г,ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба-27.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата като за разликата от 413.33лв. до претендираните 510 лв. искът следва да бъде отхвърлен и 6/ сумата от 170.80лв. дължимо, но неплатено трудово възнаграждение за месец април 2019г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба -27.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата като за разликата от 170.80лв. до претендираните 204лв. искът следва да бъде отхвърлен.

По иска с правно основание чл.221, ал.1 от КТ съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл.221, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие в хипотезата на чл.327, ал.1, т.2 от КТ/ работодателят забави плащането на заплатите/, какъвто е настоящия случай работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестие

– при безсрочно трудово правоотношение .Срокът на предизвестието / съгласно чл.326 от КТ/ при прекратяване на безсрочен трудов договор/ какъвто е този между страните по спора/ е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца. Липсват данни, а и твърдения страните да са се възползвали от дадената им правна възможност, поради което съдът приема , че в конкретния случай е приложим законовия регламент от 30 дни.