Определение № 5210 от 13.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5210 гр. София, 13.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20258002100005 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. Д., чрез адв. Г. Г. против въззивно решение № 436/14.08.2024 г., постановено по гр.д.№ 387/2024 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 185/09.01.2020 г., постановено по гр.д. № 173/2013 г. по описа на РС – Разлог. С последното е прогласено обезсилване по право на основание чл. 349, ал.6 ГПК на влязлото в сила решение № 4471 от 13.07.2016 г. по гр.д. № 173/2013 г. на РС-Разлог, в частта с която е възложен на основание чл. 349, ал.2 ГПК на В. В. Д. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес, [улица], с площ 504 кв.м., ведно с построената в него стопанска сграда с идентификатор *** с площ 29 кв.м. и жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 181 кв.м. с обща пазарна цена 357436 лв. и В. В. Д. е осъден да плати на останалите съделители следните суми: на Й. А. Д. – сумата 238290,72 лв., на А. В. Л. – сумата 59572,68 лв., на Й. В. Д. – сумата 14893,17 лв., на В. В. Д. - сумата 14893,17 лв. и на М. В. Д. - сумата 14893,17 лв., всички суми, дължими ведно със законната лихва. Имота е изнесен на публична продан, като е посочено при какви квоти да се разпредели реализираната цена между съделителите.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 104, ал.2 ЗЗД и 1 задължителната съдебната практика - ТР 1/9.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно това, че изявлението за прихващане е заявено своевременно в процеса и ТР № 2/2020 г. по т.д.№ 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, относно това, че погасителния ефект на по-малкото от двете насрещни вземания настъпва с обратна сила от момента, когато е било възможно прихващането, тъй като двете насрещни вземания са ликвидни и изискуеми.

Твърди, че в шестмесечния срок са били налице предпоставките за прихващане и съдът следвало да съобрази настъпилият ефект на погасяване на вземането му към молителите, като вземе предвид и цесията, сключена с част от съделителите, при което негово вземане към молителите е по-малко от тяхното към него. Затова е заявено оплакване и за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доказателствата и за необоснованост на решението. Позовава се и на това, че молителите не са се противопоставили на изявлението за прихващане и дори е имало преговори за спогодба, за сключването на която делото е отлагано няколко пъти, но такава не е сключена.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. По първите два въпроса се твърди противоречие с цитираната съдебна практика, а евентуално се навежда и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по всички формулирани въпроси:

1.Съставлява ли съществено процесуално нарушение неправилното установяване и обсъждане на доводите на страна в процеса? 2.Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба за допуснати в този смисъл процесуани нарушения? 3.Допустимо ли е извършване на компенсация между задълженията на страните в производството по чл. 349, ал.5 ГПК? 4.При направено възражение за прихващане в производство по чл. 349, ал.5 ГПК с безспорно установено вземане следва ли съдът да го разгледа и уважи?

5.Следва ли съдът да зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, тъй като чл. 298, ал.3 ГПК не разграничава двете хипотези? 6.Допустимо ли е извършване на прихващане от съделител, в чийто дял е поставен имота в образувано съдебно 2 производство по чл. 349, ал.6 ГПК, с искане за прихващане с дължими суми от другия съделител или съделители по решението за възлагане на имота, както и със задължение на съделител или съделители, възникнало, изискуемо и ликвидно на друго правно основание?

Ответниците по касация В. В. Д. и М. В. Д. оспорват допускането до касация, защото по първите въпроси решението не е постановено в противоречие със съдебната практика, а останалите се твърди, че са неотносими, защото съдът е приел, че е заявено в процеса възражение за прихващане, но, че то не е направено в преклузивния шестмесечен срок. Затова по същество считат, че решението е законосъобразно.

Останалите съделители не вземат становище.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено:

С решение № 4471/13.7.2016 г. по гр.д. № 173 / 2013 г. на РС-Разлог е възложен на основание чл. 349, ал. 2 ГПК в дял на В. В. Д. поземлен имот с идентификатор № *** с адрес, [улица], с площ 504 кв.м., ведно с построената в него стопанска сграда с идентификатор *** с площ 29 кв.м. и жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 181 кв.м. с обща пазарна цена 357436 лв.

С решението е осъден В. В. Д. да плати на останалите съделители следните суми: на Й. А. Д. – сумата 238290,72 лв., на А. В. Р. – сумата 59572,68 лв., на Й. В. Д. – сумата 14893,17 лв., на В. В. Д. - сумата 14893,17 лв. и на М. В. Д. сумата 14893,17 лв. Всички суми са дължими ведно със законната лихва.

Решението е влязло в сила на 25.4.2017 г., т.е. шестмесечният срок по чл. 349, ал.5 ГПК е изтекъл на 25.10.2017 г. и до тази дата не са плащани суми.

Молба за обезсилване на решението на основание чл. 349, ал.6 ГПК е подадена от В. В. Д. и М. В. Д.. В съдебно заседание на 20.02.2019 г., пълномощник на В. Д. е оспорил молбата, като е заявил, че задължението му към молителите за сумата от общо 338598, 59 лв. е погасено чрез прихващане с тяхно насрещно задължение към него до този размер, като е представено удостоверение изх. № 02277/20.2.2019 г. на ЧСИ Б. Велинов, от което е видно, че по образуваното изп.д. 33/2017 г. В. В. Д. и М. В. Д. дължат на В. Д. суми в размери, както следва: на 13 824 лв.; на 2650 лв.; на 1985 лв.; на 6 550 лв.,; на 5 286 лв; на 15 875 лв., ведно със законова лихва от 10.9.2015 г., която лихва към 3 момента на издаване на удостоверението е в размер на 5567,30 лв.; на сумата от 13 015, 54 лв., ведно със законна лихва от 11.6.2014 г., която до момента е в размер на 6 216, 41 лв.; и на сума в размер на 1722 лв. Установено е че вземанията на останалите двама кредитори - П. Р. и Й. Д. са цедирани на В. Д. с договор за цесия от 27.1.2017 г., за което ищците са изрично уведомени.

РС приел молбата за обезсилване за основателна, защото изявлението за прихващане е направено след изтичане на шестмесечния срок и независимо от обратното действие на прихващането, предвидено в чл. 104, ал.2 ЗЗД. Приел е, че поради неплащане В. Д. не е придобил собствеността, и е възстановена висящността на делбеното производство.

Въззивният съд е приел, че липсва плащане в шестмесечния срок, изтекъл на 25.10.2017 г. Изявлението за прихващане е елемент от фактическия състав на този погасителен способ и щом не е осъществен изцяло в рамките на преклузивния 6-месечен срок, а почти две години по-късно, не е настъпил погасителния ефект за вземането на молителите. Съобразил е, че законово установната последица при неплащане е настъпилото по право обезсилване, което не може да бъде заличено с обратна сила с извършеното в последствие изявление за прихващане, като е допълнил, че дори плащането на дължимите суми след изтичане на срока не може да заличи последиците на неизпълнението. За неоснователно е прието позоваването на В. Д. на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, визиращ обратното действие на прихващането. Затова е потвърдено решението на РС.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

Към казуса е относимо приетото в мотивите по т.10 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. То е постановено по отменения ГПК, но е приложимо и към действащия ГПК предвид аналогичната уредба в чл. чл. 288, ал. 2 или ал. 3 и 4 ал.7 ГПК (отм.), в редакция след влизането в сила на 19.07.1999 г. на ЗИДГПК (ДВ, бр. 64 от 1999 г.) и нормите на чл. 349, ал.2, ал.3 и ал. 5 и ал.6 от действащия ГПК. При тази нормативна уредба, на обезсилване по право подлежат решенията по възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК (отм.), постановени след влизането в сила на 19.07.1999 г. на ЗИДГПК (ДВ, бр. 64 от 1999 г.), респективно чл. 349, ал.2 и ал.3 ГПК. Конститутивният вещноправен ефект, т.е. придобиването на собствеността настъпва при реализиране на отлагателното условие - плащане на парично уравнение, ведно с лихвите в рамките на 6-месечния срок от датата на влизане в сила на възлагателното решение. В тълкувателният акт обаче изрично е посочено, че погасяването на вземането за уравнение на дял може да стане и чрез друго надлежно изпълнение чрез общите способи на ЗЗД: прихващане - доколкото компенсаторният ефект настъпва в рамките на 6-месечния срок от влизане в сила на възлагателното решение; новация; опрощаване; сливане и др. погасителни способи. Следователно задължителната съдебна практика не изключва прихващането като способ за погасяване на вземането за уравнение на дял „доколкото компенсаторния ефект настъпва в рамките на 6-месечния срок от влизане в сила на възлагателното решение“

Тъй като нито съдебната практика, нито възивния съд в мотивите е изключил възможността чрез прихващане да се погаси вземане за уравнение на дял при възлагане по чл. 349, ал.2 ГПК, въпроси № 3 и 4 са неотносими.

Въдно от изложеното относно мотивите на вззивното решение, съдът е уважил молбата за прогласяване на обезсилването с правни аргументи, за които е без значение договора за цесия и обсъждане наличието на насрещни вземания. Поради това по първите два въпроса не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по обобщен и преформулиран въпрос от останалите два въпроса, както следва:

Погасява ли се задължение за уравнение на дял от съсобствен недвижим имот, допуснат до делба, при възлагане на същия по чл. 349, ал.2 ГПК, ако в шестмесечния срок са налице всички предпоставки за прихващане – съществуват насрещни, ликвидни и изискуеми парични вземания, по-малкото от които покрива стойността на сумата за уравнение на дела и законната лихва, но изявлението за възлагане е направено след изтичане на шестмесечния срок по чл. 349, ал.5 ГПК? Обжалването следва да се допусне 5 на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като съдебна практика не разглежда този въпрос, а само възможността чрез прихващане да се погаси вземането за уравнение, като се съобрази, дали ретроактивния компенсаторен ефект на прихващането, установен в нормата на чл. 104, ал.2 ЗЗД настъпва в шестмесечния срок и разясненията че в производството по искането за обезсилване по чл. 349, ал.6 ГПК се установяват фактите относно това дали е погасено в срок задължението за уравнение на дела и за прилагане на правните последици, предвидени в закона. До постановяване на изричен диспозитив за обезсилване, ако са налице предпоставките за това, в правния мир съществува влязло в сила решение, което се ползва със силата на пресъдено нещо и има действие по отношение на всички по арг. чл. 220 ГПК. /виж мотивите по т. 10 и т.11 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 301 от 21.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1040/2008 г., I г. о. и Решение № 60294 от 22.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 970/2021 г., III г. о./ Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение