Решение № 2248 от 02.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2248 гр. С., 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100509516 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6627/12.04.2024 г., постановено по гр.д. № 50260/2023 г. по описа на СРС, 69 състав, са частично уважени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника Н. Т. К., ЕГН **********, да заплати на ищеца „Топлофикация С.“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. С., ул. ****, абонатен № 011790, суми, както следва:

943,39 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от м. 07.2020 г. до м. 07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;

123,17 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2021 г. до 29.12.2022 г.;

10,09 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от м. 07.2020 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2023 г., до окончателното изплащане 1 на вземането.

Исковете са отхвърлени за горниците над 943,39 лв. до пълния предявен размер от 1469,88 лв. и за периода от 01.05.2019 г. до 30.06.2020 г. вкл.; за горницата над 123,17 лв. до пълния предявен размер от 253,62 лв., за горницата над 10,09 лв. до пълния предявен размер от 33,42 лв. и за периода от м. 12.2019 г. до м. 06.2020 г. вкл., както и изцяло иска за мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение в размер на 3,91 лв. за периода от 31.01.2020 г. до 29.12.2022 г.

С решението са частично уважени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника А. Г. З., ЕГН **********, да заплати на ищеца „Топлофикация С.“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. С., ул. ****, абонатен № 011790, суми, както следва:

314,45 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от м. 07.2020 г. до м. 07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;

41,05 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2021 г. до 29.12.2022 г.;

3,36 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от м.

07.2020 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.

Исковете са отхвърлени за горниците над 314,45 лв. до пълния предявен размер от 489,96 лв. и за периода от 01.05.2019 г. до 30.06.2020 г. вкл.; за горницата над 41,05 лв. до пълния предявен размер от 84,54 лв., за горницата над 3,36 лв. до пълния предявен размер от 5,57 лв. и за периода от м. 12.2019 г. до м. 06.2020 г. вкл., както и изцяло иска за мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение в размер на 1,30 лв. за периода от 31.01.2020 г. до 29.12.2022 г.

С решението съдът се е произнесъл и по обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу Г. Б. З. и С. Г. З.. В тази част 2 решението е влязло в сила като необжалвано.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н. К. е осъдена да заплати на ищеца 55,34 лв., а А. З. – 18,44 лв. Ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да заплати на адв. Е.К. К. сумата от 248,38 лв. и на адв. Н.И.И. сумата от 248,38 лв. Разпределени са и разноските по отношение на останалите ответници.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Нелбо“ АД.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени частично претенциите на ищеца срещу А. З., е депозирана въззивна жалба от последната. Срещу решението в частта, с която е уважена частично претенцията на ищеца срещу Н. К. за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, също е депозирана въззивна жалба от последната.

Въззивникът Н. К. поддържа, че е представил доказателства за отказ от наследство, които неправилно не са взети предвид от съда. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковете срещу него – отхвърлени.

Въззивникът А. З. поддържа, че ответникът изпада в забава след покана за плащане на задължението за топлинна енергия, каквато покана не е представена по делото. Така мотивиран, моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а искът – отхвърлен изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивните жалби, с който ги оспорва като неоснователни. Счита решението на районния съд за правилно в обжалваната част и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Нелбо“ АД не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба на Н. К. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което 3 същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Въззивната жалба на А. З. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която са уважени частично претенциите срещу А. З., както и в частта, с която е уважен частично искът за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия срещу Н. К.. В останалата част и по отношение на останалите ответници решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Съдът е сезиран с искова молба от 11.09.2023 г., с която са предявени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния 4 период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да установи обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на давността.

По въззивната жалба на А. З.:

В настоящия случай единственият довод във въззивната жалба е свързан с обстоятелството, че въззивникът се е отказал от наследството на Т.Т. З..

Други конкретни оплаквания срещу изводите на районния съд не са посочени. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен до посоченото в жалбата, когато проверява правилността на обжалваното решение, освен ако не следва да приложи императивна материалноправна норма, каквато в случая не следва да се прилага.

Ако се установи, че доводът на въззивника за извършен отказ от наследство е основателен, решението на районния съд следва да бъде отменено в обжалваната част.

Ако се установи, че доводът за извършен отказ от наследство е недоказан, решението на районния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

В отговора на исковата молба А. З. е посочила изрично, че е депозирала отказ от наследство, поради което не е универсален правоприемник на лицето Т.Т. З..

В първото и единствено проведено открито съдебно заседание от 27.02.2024 г. пред първата инстанция е представено писмено доказателство – Заявление за отказ от наследство с вх. № 45926/12.02.2024 г. От него се установява, че А. З. е направила искане за вписване на отказ от наследството на Т. З.. Следователно не отговаря на истината, че към датата на подаване на отговора на исковата молба – 01.12.2023 г., ответникът е депозирал заявление 5 за отказ от наследство. Същото е депозирано повече от два месеца по-късно.

Следва да бъде изрично посочено, че съгласно чл. 52 ЗН отказът от наследството става по реда, указан в чл. 49, ал. 1 ЗН, като се вписва по същия ред – с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството, в който случай приемането се вписва в особена за това книга.

Отказът от наследство е изричен формален акт на разпореждане с откритото наследство като съвкупност от имуществени права и задължения, принадлежащи на наследодателя. По своето правно естество то представлява едностранна формална сделка, която е неотменима и поражда конститутивното действие, към което волеизявлението на призованото към наследяване лице е насочено – с вписването на отказа в особената книга по чл. 49 ЗН, в предписаната от правната норма на чл. 52 ЗН форма за действителност – така Решение № 95 от 09.07.2024 г. по т. д. № 1515/2023 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение.

Безспорно се приема в правната доктрина и в съдебната практика, че вписването на отказа в особената книга по чл. 49 ЗД е конститутивен елемент от фактическия състав на отказа от наследство. До вписването заявлението за отказ е просто изявление на страната, която иска да се откаже от наследството на своя наследодател. Възможно е заявлението да бъде оставено без уважение, като се установи, че наследникът вече е приел наследството било то чрез изрично заявление, вписано в книгата по чл. 49, ал.

1 ЗН, било то с конклудентни действия по чл. 49, ал. 2 ЗН. Следователно представянето единствено на заявлението за отказ не може да докаже извършен такъв, тъй като вписване не извършено, респ. не е доказано. В подкрепа на този извод е и изявлението във въззивната жалба, че към датата на провеждане на откритото съдебно заседание пред първата инстанция заявлението все още не е било вписано и съдебно удостоверение не е било издадено. Следователно към датата на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, към която съдът на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да вземе предвид всички новонастъпили и доказани факти по делото при постановяване на крайния съдебен акт, отказ от наследство, извършен от А.