Решение № 4719 от 28.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4719 гр. Пловдив, 28.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330104744 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. И. Н. срещу „Сити Кеш” ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ................................., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 822, 18 лева. при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключване на договора, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В срока за отговор за исковата молба, ответникът „Сити Кеш” ООД е предявил срещу ищеца насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира М. И. Н. да бъде осъдена да заплати на „Сити Кеш“ ООД сумата о т 438 лева, частично предявена от обща претенция в размер от 1200 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит № ................................., сключен между страните, в е д н о със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда / 22.04.2024г. / до окончателното й заплащане.

Ищецът по първоначално предявения иск поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ................................., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 1200 лева.

Поддържа се, че в клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчители, които следва да отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии в чл. 5 от договора. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка в размер от 822, 18 лева не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този разход в ГПР по договора, като по този 1 начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД.

Излага се становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

С насрещната искова молба, „Сити Кеш“ ООД поддържа, че ищецът по първоначалния иск не е върнал цялата предоставена му сума. Поддържа се, че всички вземания по договора за кредит са падежирали, като до момента длъжникът е заплатил по договора сума в общ размер от 762 лв. С така заплатената сума не е погасена дължимата главница, а само акцесорните вземания по договора. Предвид това, главницата в размер от 1200 лв. остава дължима. Моли се ответникът по насрещния иск да бъде осъден да заплати на „Сити Кеш“ ООД сумата от 438 лв., частично от претенция в общ размер от 1200 лв. Претендират се сторените разноски.

В срок е постъпил отговор на насрещната искова молба. Претенцията се оспорва по основание и размер. Ответникът по насрещния иск поддържа, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като кредиторът не разписва ясна методика, по която се формира ГПР по договора. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, която въвежда потребителя в заблуждение досежно действителния размер на всички суми, които следва да заплати по заемното правоотношение. Сочи се, че при недействителен договор за потребителски кредит, на основание чл. 23 ЗПК, потребителят следва да върне единствено чистата стойност на предоставения финансов ресурс. Сочи се, че потребителят е заплатил суми без основание по недействителния договор за кредит, които следва да бъдат взети предвид, в случай че претенцията за главница е основателна. Моли се насрещният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Сити Кеш” ООД като заемодател и М. И. Н. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ................................., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1200 лв. ( л. 20- 24 от делото ). Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 40%, годишният процент на разходите е 47, 91%, а задължението следва да се погаси на девет месечни вноски.

Съобразно чл. 5, ал. 1, вр. ал. 2 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора две обезпечения, както следва: 1) 2 безусловна банкова гаранция, за периода от сключването на договора за кредит до изтичането на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и която банкова гаранция следва да бъде в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит или 2) поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на следните изисквания: при един поръчител – да удостовери осигурителен доход в размер на не по- малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата; при двама поръчители – всеки един от тях да удостовери осигурителен доход в размер на не по- малко от 4 пъти размера на минималната работна заплата; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени със „Сити Кеш“ ООД; да не са кредитополучатели по други договори за кредит, сключени с със „Сити Кеш“ ООД, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ получавания от тях доход. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 822, 18 лева, която кредиторът е разсрочил в погасителния план, приложим към Договора ( л. 23 гръб от делото ).

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Н. е предаден погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към договора за кредит.

Между страните не съществува спор, поради което и с доклада по делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР не се включва вземането по чл. 11, ал. 1 от договора за сумата от 822, 18 лева- неустойка при непредоставяне от страна на потребителя на обезпечение на вземанията на кредитора по договора за кредит, както и че по процесния договор за кредит ищцата е заплатила на ответника по първоначално предявения иск сума в общ размер от 762 лева.

По правните аспекти на спора:

По първоначално предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. вр. чл.

19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и М. И. Н. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, т. 5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на 11, ал. 1, вр. чл. 5 от Договора, възлагат в тежест за заемателя, в тридневен срок от сключване на договора за кредит да осигури действието на едно от посочените обезпечения: банкова гаранция ( в двоен размер на общо дължимата от потребителя по договора сума- съобразно чл. 5, ал. 1, т. 1 от 3 договора ) или едно или две физически лица- поръчители, които следва да отговарят на поставените многобройни изисквания така, както е описано по- горе. При неизпълнение на това задължение, потребителят - ищец дължи отразената в чл. 11, ал.

1 от договора неустойка в размер на 822, 18 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11, ал. 1, вр. чл. 5 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1200лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури обезпечение под формата на банкова гаранция (за което съответната банкова институция ще изисква заплащане) или едно или две физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Следва да се посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да изпълни това задължение в тридневен срок от подписване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ( както вече бе посочено, обстоятелството, че „неустойката“ не е включена в ГПР по договора е факт, за който не съществува спор между страните по делото и е отделен като ненуждаещ се от доказване с доклада по делото).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на годишния процент на разходите.