Решение № 2769 от 24.04.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2769 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20251100513215 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 13393/09.07.2025 г., постановено по гр. дело № 8847/2025 г. по описа на СРС, ГО, 179 състав, е признато за установено по предявените от искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД., че Ц. А. И., ЕГН **********, дължи на Р. С. К., ЕГН **********, сумата от 17000 лева – непогасена главница по Договор за паричен заем, сключен под формата на Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, вписан под акт №60, том VIII, рег.18769, нот.дело №1208/2019г. на нотариус И.Д. №039 в НК, с район на действие СРС, ведно със законната лихва от 25.06.2024г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата от 5880,56 лв. – лихва за забава за периода от 25.06.2021г. до 25.06.2024г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№38507/2024г. по описа на СРС, 179 състав.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Ц. А. И., в която се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че представеният нотариален акт има само обезпечителна функция – обезпечава евентуален договор за заем и неговото връщане от заемателя. Сочи се, че договор за заем не е предоставен, като липсват и доказателства сумата да е платена. Поддържа се, че съгласно 1 чл.3,ал.1 ЗОПБ е недопустимо предоставянето в брой на физически лица на суми над 10 000 лв. освен с банков превод или внасяне по платежна сметка.

Въззивникът твърди, че договорът за учредяване на ипотека няма облигационен ефект и не замества или предполага договор за заем. Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Въззиваемият Р. С. К. оспорва подадената въззивна жалба, като излага доводи за правилност на постановеното решение. Поддържа, че в ипотечния акт е използван изразът „отпуснатият“ заем, поради което и същият доказва реалното предаване на сумата. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Производството по делото е образувано по предявени от Р. С. К. срещу Ц. А. И. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД, за признаване установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:

17000 лева непогасена главница по Договор за паричен заем, сключен под формата на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, вписан под акт №60, том VIII, рег.18769, нот.дело №1208/2019г. на нотариус И.Д. №039 в НК, с район на действие СРС, ведно със законната лихва от 25.06.2024г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 5880,56 лв. – лихва за забава за периода от 25.06.2021г. до 25.06.2024г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.

№38507/2024г. по описа на СРС, 179 състав.

В исковата молба се твърди, че ищецът в изпълнение на сключен 2 неформален договор за заем е предоставил на ответника сумата от 17 000 лв., като за обезпечение на същата е учредена ипотека върху 1/2 идеална част от дворно място с идентификатор ***. Посочва се, че в т. 1 от подписания договор е уговорено заемът да бъде върнат на равни месечни вноски от по 1700 лв., платими до 30-то число на месеца по сметка на ищеца.

Уговорено е, че при забава в плащането на сумата в частта главница с повече от три дни, ответникът дължи обезщетение за забава в размер на 0,1 процент от дължимата сума месечно за времето на забавата. Твърди се, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК ответникът не е заплатил нито една от месечните вноски. Ищецът сочи, че независимо, че е уговорено, че ответникът дължи сумата от 0,1% от дължимата сума месечно като обезщетение на забава представляващо по същността си неустойка, не се дерогира възможността да се претендира обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва, вместо договорната неустойка. С оглед това си твърдение ищецът претендира лихва за забава за посочения период в твърдения размер, вместо уговорената по договора неустойка, доколкото същата не е предявена в настоящия процес. Посочва, че след образуването на изпълнително дело №3502/2024г. по описа на ЧСИ Виолета Матова ответникът е изплатил 20% от дълга по изпълнителното дело В срока по чл.131 ГПК ответникът Ц. А. И. сочи, че сумата не е предадена на заемателя, като действително получената такава е в размер на 9 750 лв. Твърди, че сумите са предавани спорадично, но цялото вземане не е предадено наведнъж. Посочва, че към настоящия момент е върната сума в размер на 4 100 лв. Твърди се, че претендираната лихва е в завишен размер, а същевременно заемополучателят не е уведомен, че заемът е обявен за предсрочно изискуем.

По делото е представен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 04.07.2019 г., Акт № 60, том VIII, регистров номер 18769, дело № 1208 от 2019 г., съгласно описа на нотариус И.Д., вписан под № 039 в НК с район на действие РС-София, в който в т.1 е удостоверено, че Р. С. К. отпуска на Ц. А. И. заем в размер от 17 000 евро, която заемополучателят ще изплати в срок от девет месеца на вноски по 1700 евро, платими до 30-то число на месеца по сметка на ищеца В т.2 е посочено, че за обезпечаване на отпуснатия заем, Ц. А. И. учредява в полза на Р. С. К. договорна ипотека върху собствената си 1/2 идеална част от дворно място с идентификатор 3

***.

В нотариалния акт на практика е материализиран писмен договор между страните за предаване в заем на сумата от 17 000 евро, както и учредяване на договорна ипотека от заемателя за обезпечаване на вземането. Договорът за заем за потребление е реален и за да възникне договорна връзка не е достатъчно страните да постигнат съгласие за сключване му, а заемодателят следва реално да предаде заетата сума на заемателя. Същинското съдържание на договора за заем следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, от значение е скрепеното с подпис свидетелстващо изявление, че "заемодателят отпуска на заемателя сумата", както и „отпуснатия заем“/в този смисъл и Решение № 123 от 2.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 959/2011 г., III г. о., ГК./. В случая са използвани и двата израза, което кореспондира с извода, че заемът е бил предаден при подписването на нотариалния акт. Действително, ипотечният договор принципно би могъл да обезпечи и бъдещ заем, но в случая е използвано сегашно и минало глаголно време, а не бъдеще /например „ще отпусне“, „ще предостави“ и прочие/. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението "да изплати", а не "да даде" нещо.

Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото /въззивникът/ е да установи отрицателния факт на неполучаването. Въпреки липсата на разписка за получаването на сумата по заема, тълкуването на волеизявленията на страните по договора за учредяване на ипотека води до несъмнен извод, че предоставянето на сумата, както е записано в договора, подписването на същия от заемополучателя, както и поетото задължение за връщане на сумата, е осъществило състава на договора за заем, с оглед неговия реален характер, т. е. заемополучателят е получил сумата от 17 000 евро /в този смисъл решение № 291 от 17.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2176/2018 г., IV г. о., ГК, решения № 235/2016 г. по гр. д. № 1362/2016 г. на ІV гр. отд. на ВКС, решение № 379/2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ІV гр. отд. на ВКС. С оглед факта, че всички вноски по договора са с настъпил падеж, а ответникът нито твърди, нито представя доказателства за извършени погасешения по дълга преди 4 образуване на изп. дело въз основа на издадената заповед по чл.417, то в полза на ищеца съществува вземане в размер от 17000 евро. По отношение на извършените погашения в изпълнителното производство, образувано въз основа на допуснатото предварително изпълнение на заповедта по чл.417 ГПК, въззивният съд намира следното: съгласно т. 9 от ТР 4/2013 г. по т.д.

4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.. Ето защо и събраните по изпълнителното дело суми не следва да се съобразяват по реда на чл.235,ал.3 ГПК.. Неоснователен е доводът на въззивника за нарушаване на чл.3,ал.1 ЗОПБ като основание за недължимост на сумата – евентуално извършено нарушение на закона има за последица ангажиране на административно-наказателната отговорност, но няма касателство с действителността на сключения договор за заем, с оглед на което и предявеният иск за сумата от 17 000 лева се явява изцяло основателен.

По отношение претенцията за лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД, въззивният съд намира следното: към началната дата на претенцията /25.06.2021 г./ всички уговорени вноски са били с настъпил падеж. При уговорен падеж изискуемостта настъпва с изтичането на срок без да е нужно кредиторът да изпраща покана /чл.84,ал.1 ЗЗД/. Ето защо и искът се явява основателен за целия период – 25.06.2021 г. – 25.06.2024 г. Дължимата мораторна лихва за периода е 5889,51 лв., като доколкото ищецът претендира по-малка сума – 5880,56 лв., искът се явява изцяло основателен.

С оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.

По разноските:

5

С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски. Въззиваемият претендира адвокатско възнаграждение в размер от 766,94 евро, но въззивникът е направил възражение за прекомерност на основание чл.78,ал.5 ГПК. Въззивният съд намира възражението за неоснователно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, и цената на предявените искове. Ето защо в полза на въззиваемия следва да се присъдят разноски в размер от 766,94 евро. .

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 13393/09.07.2025 г., постановено по гр. дело № 8847/2025 г. по описа на СРС, ГО, 179 състав.

ОСЪЖДА Ц. А. И., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на Р. С. К., ЕГН **********, разноски в размер от 766,94 евро.