Определение № 309 от 04.04.2023, Районен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 309 гр. Пловдив, 04.04.2023 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зорница Н. Тухчиева - Вангелова като разгледа докладваното от Зорница Н. Тухчиева - Вангелова Частно наказателно дело № 20235330200539 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 243, ал. 5 НПК.

Образувано е по Жалба вх. № 8462/20 от 23.01.2023 г. по описа на Районна прокуратура – Пловдив на М. С. Р. - управител на „Папагал“ ООД срещу Постановление на Районна прокуратура Пловдив от 08.12.2022 г., с което наказателното производство по ДП № 587/2020 г. по описа на отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР гр. Пловдив, пр. преписка № 8462/2020 г. по описа на Районна прокуратура Пловдив, образувано и водено за престъпление по чл. 206, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК е било прекратено.

С жалбата се навеждат конкретни аргументи с които се оспорва обосноваността и законосъобразността на постановения прокурорски акт, като се иска същият като неправилен да бъде отменен и делото да бъде върнато на прокурора.

По допустимостта на жалбата:

Жалбата е подадена в законоустановения срок и изхожда от легитимирано лице, срещу акт, който подлежи на съдебен контрол, поради което и същата се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

По основателността на жалбата:

1

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията в тази насока са следните:

В рамките на производството по чл. 243 от НПК, съдът следва да прецени обосноваността и законосъобразността на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, като държи сметка и за конституционно установените правомощия на прокурора да предприеме или да откаже наказателно преследване срещу определено лице.

При проверката съдът трябва да установи дали проведеното разследване е обективно, всестранно и пълно, от което да следва, че прокурорът е формирал вътрешното си убеждение въз основа на всички възможни доказателства.

При извършения в рамките на правомощията си собствен анализ на наличните по делото доказателства и доказателствени средства в контекста на установените в хода на разследването фактически положения, настоящата инстанция споделя залегналите в постановлението за прекратяване аргументирани изводи досежно фактическата обстановка, поради което и не намира за необходимо да ги преповтаря. В настоящия случай и зводите на прокурора почиват на верен и пълен анализ на събраните доказателства, без да е допуснато изопачаване на смисъла им или превратно тълкуване, поради което и съдът ги споделя.

От правна страна:

Досъдебно производство № 587/2020 г. по описа на отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР гр. Пловдив е било образувано с постановление на прокурор при Районна прокуратура – Пловдив от 07.12.2020 г. за това, дали в периода 09.06.2015 г. до 27.02.2016 г. в гр.

Пловдив, в условията на продължавано престъпление, са били присвоени чужди движими вещи – собственост на „Папагал“ ООД – гр. Стара Загора, връчени да бъдат управлявани и пазени – престъпление по чл. 206, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК.

В хода на досъдебното производство липсва привлечено към наказателна отговорност лице.

2

Представителят на Районна прокуратура Пловдив е прекратил наказателното производство на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК.

За да постанови своя краен акт, представителят на държавното обвинение е достигнал до заключението, че по досъдебното производство не са събрани, а и не биха могли да се съберат със способите на НПК достатъчно доказателства /преки и косвени/, които да водят на безспорен извод за доказаност, че е осъществено престъпление по чл. 310, ал. 1 вр. чл. 309, ал. 1 НК или престъпление по чл. 201 от НК, съответно по чл. 206 НК.

Настоящият състав се присъединява към извода на представителя на РП - Пловдив, че установеното противоправно поведение на свид. Б. не осъществява състава на обсебването или присвояването, като предвид притежаваното от свид. Б. качество „длъжностно лице“ по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ НК, то и правилно прокурорът е акцентирал, че анализът на формираната по делото доказателствена съвкупност следва да се съсредоточи върху това установяват ли се признаците на престъплението визирани в разпоредбата на чл. 201 НК.

Трайно утвърдено е разбирането както в практиката, така и в теорията, че присвояването по смисъла на чл. 201 от НК се изразява в противозаконно фактическо или юридическо разпореждане от страна на дееца, с повереното му имущество в свой или чужд интерес – ерго, за да се докаже това деяние, е необходимо да се установи извършването на такива конкретни разпоредителни действия.

По делото безспорно е установено, че към инкриминираният период свид. Б. е притежавал качеството на длъжностно лице, като в това му качество му е било поверено да пази и управлява имущество на „Папагал“ ООД.

Безспорно е установено, че точно в това си качество, доколкото е заемал длъжността „управител на склад“, свид. Б. е имал безпрепятствен достъп до стоките и материалите /имуществото на дружеството/, разполагайки с възможност да се разпорежда с тях, включително и с възможността да сключва възмездни сделки с предмет повереното му движимо имущество на дружеството.

Настоящият състав се солидаризира изцяло с аргументите на съставителя на атакуваното постановление, че от събраните по делото доказателства по никакъв начин не се установяват, а и не биха могли да се 3 установят, конкретните действия с които свид. Б. се твърди да е осъществил разпореждане с повереното му имущество. Също така съдът ясно отчита, че от значение за формиране на извод за недоказаност на коментирания престъпен състав има и обстоятелството, че не са налице доказателства за това дали стоките описани в инкриминираните неистински частни документи – фактури и приемо – предавателен протокол реално са напуснали патримониума на търговското дружество. В тази връзка, противно на възраженията на жалбоподателя, от съществено значение е невъзможността да бъде индивидуализиран предмета на престъплението, което се дължи на бездействието на дружеството – жалбоподател да извърши ревизия и отчетност на стоките и материалите както към момента на постъпване на работа на свид. Б. като общ работник, така и към момента на преназначаването му на длъжност „Управител на склад“. Нещо повече ревизия и отчетност на стоките не е предприета и към момента в който свид.

Б. е преустановил изпълнението на служебните си задължения, съответно свид. Р. е установил неистинността на съставените от него документи. Това, че е била извършена инвентаризация на 25.01.2015 г. не би могло да „преодолее“ първоначалната липса на опис на поверените на свид. Б. стоки и материали, съответно изцяло невъзможно е да бъдат установени конкретни липси. Възражението, че липсата на ревизия, съответно инвентаризация към сочените по – горе моменти била без значение, доколкото свид. Б. бил наясно с фактическото положение, не държи сметка за това, че извод в обратна посока – а именно за реализиран и доказан в пълнота фактически състав на престъпление по чл. 201 НК би се градил само и единствено на предположения, което е недопустимо .

Все в тази връзка следва да се има предвид, че в практиката си по приложението на чл. 201 и сл. НК Върховният касационен съд е имал повод нееднократно да посочи, че не всяка липса се дължи на престъпление, а още по-малко на длъжностно присвояване. В областта на имуществената отговорност на отчетниците понятието "липса" обикновено означава неотчитане на имуществото, резултат на щета с неизвестен произход.

Произходът на щетата от престъпление е винаги известен, доколкото действията или бездействията на длъжностното лице (част от изпълнителното деяние на присвояването) са доказани по несъмнен начин. За престъплението по чл. 201 НК не могат да не бъдат известни (недоказани) разпоредителните 4 действия на отчетника, които той е извършил в свой или чужд интерес, както това е в случая.

Ето защо, настоящият съдебен състав подкрепя изцяло изводите на представителя на РП – Пловдив, че в случая не са събрани, а и не могат да се съберат безспорни доказателства за извършено престъпление от общ характер по чл. 201 НК, като продължаване на разследването в тази насока е безперспективно.

Безперспективно би било и продължаването на разследване за установяване на престъпен състав по чл. 310, ал. 1 вр. чл. 309, ал. 1 НК.

Несподелими са възраженията на жалбоподателя, че съставителят на атакуваното постановление е стигнал до неправилен извод за това какъв е характера на инкриминираните документи, като е приел, че същите съставляват неистински частни документи. Процесните шест броя фактури от месец февруари 2016 г. и един брой приемо – предавателен протокол правилно са били третирани като частни неистински документи. Конкретно по отношение на фактурата следва да се има предвид, че преобладаваща съдебна практика на ВКС приема, че по своя характер същата е частен свидетелстващ документ, който материализира удостоверителното изявление на издателя на документа относно съществуването на определени факти и събития, случили се извън самото им документиране - в случая относно доставяне и получаване на стоки. Следователно фактурите като удостоверителни документи могат да бъдат с вярно или с невярно съдържание, истински, или неистински документи. /Решение № 135 от 21.07.2016 г. на ВКС по н. д. № 365/2016 г., III н. о., НК, /.

В тази връзка следва да се има предвид, че по същество фактурата обективира изявление на два равнопоставени частноправни субекта /което не е несъвместимо с това фактурите да са издадени от свид. Б. в качеството му на длъжностно лице, което обстоятелство има отношение към квалификацията по чл. 310 НК/, че са сключили сделка при определени условия – посочени са двете насрещни престации, като едната винаги е парична. Тъкмо поради това в константната практика по граждански и търговски дела на ВКС никога не се е поставяло под съмнение обстоятелството, че фактурата е частен свидетелстващ документ, който удостоверява материализираното изявление в нея за цената, но тя дори не е 5 основание за заплащане на цената. С други думи, при договорите, които нямат форма за действителност, самата фактура представлява доказателство, че е сключен такъв, защото в нея е инкорпорирано писменото съгласие на страните за точно определено взаимно обвързване.

Изводът на прокурора, че в случая се касае за неистински документи, а не за такива с невярно съдържание е изцяло съобразен и със задължителните указания на Постановление № 3/ 82 г. на ВС – т. 6, според които неистинските документи не отчитат неверността на отразените в тях обстоятелства. Т. е., ако неистинският документ не отразява вярно действителността, той следва да се счита, за неистински от гледна точка на наказателната отговорност, а не с невярно съдържание. В тази връзка няма как да се укори представителя на РП – Пловдив, че не е обсъдил въпроса за това налице ли са данни за извършено престъпление по чл. 311 НК. Престъплението „лъжливо документиране“ изисква длъжностното лице да е съставил официален документ, какъвто фактурата каза се – не е, а и дори да се приеме, че е – то за съставомерност на деянието по чл. 311 НК се изисква инкриминираният документ да е истински. От свидетелските показания, както и от назначената в хода на досъдебното производство съдебно – почеркова експертиза се установява, че подписите в графата получател в инкриминираните частни документи не са изпълнени от лицата посочени като техни автори. В този смисъл, дори и да се приеме тезата на жалбоподателя, за това фактурата да е официален, а не частен документ, то няма как да се приеме, че е налице състав по чл. 311 НК именно по изложените по – горе аргументи касаещи неистинността на процесните документи.

Правилно прокурорът е посочил, че за да е налице престъпния състав на чл. 310 ал. 1 вр. чл. 309 ал. 1 НК освен съставянето на неистински документ от страна на свид. Б. в качеството му на длъжностно лице в кръга на службата му е необходимо за довършеност на деянието, документът да бъде употребен с цел да се докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение, или някое правно отношение.