Решение № 223 от 13.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 223 гр. София, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20231100513786 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 15242 от 20.09. 2 0 2 3 г., постановено по гр.д.

№16372/2022 г., по описа на СРС, ГО, 151 състав, е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в периода 20.12.2020 г. – 24.03.2022 г., в резултат на допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз по НОХД №3555/2018 г. по описа на СНС, ведно със законната лихва от 29.03.2022 г. до окончателното й изплащане.

Срещу решението са постъпили въззивни жалби от 09.10.2023 г. на ищеца Е. М. чрез адв. Ю. и от 13.10.2023 г. лично от ищеца Е. М.. В жалбите се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че съдът не е обсъдил по същество оплакванията на ищеца за осъждането му по непредявени обвинения, като е приел, че като граждански съд няма правомощия да установява дали действията на прокурора са били законосъобразни. Сочи се, че такова ограничение не е въведено в закона и в чл. 2в ЗОДОВ не са налице никакви ограничения относно субекта на отговорността, т.е. при особено съществено нарушение на правото на ЕС е без значение кой държавен орган го е допуснал, за да се ангажира отговорността на държавата. Оспорва се, че 1 неимуществените вреди не са доказани, като се поддържа, че съдебната практика по чл. 2 ЗОДОВ следва да намери приложение и относно чл. 2в ЗОДОВ. Сочи се, че може да се претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, без дори да се описват подробно в исковата молба, защото не са нужни външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат от наказателното производство. Сочи се, че в решението липсва всякаква конкретика и не са обсъдени по същество твърдените нарушения на правото на ЕС извършени от ответника – Прокуратурата на Република България. Моли се за отмяна на обжалваното решението и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен. Претендират се разноски и в двете инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия – ответник Прокуратурата на Република България (ПРБ). В о.с.з. въззивната жалба се оспорва от представител на въззиваемия.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Производството по делото пред Софийски районен съд е образувано по искова молба на Е. Д. М., с която срещу Прокуратурата на Република България е предявен иск с правно основание чл.2в ал.1, т.2 ЗОДОВ, за сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз и ООН по чл. 1, чл. 4, чл. 6, чл.

20, чл. 21, чл. 47, чл. 48, чл. 51, чл.52, чл.53, чл. 54 от ХОПЕС; по чл. 2 и чл. 14 МПГПП на ООН; по чл. 1, чл. 3, чл. 5, парг.16 А, чл. 6, т.1 и т.3, б.“а“, б. „b“, , б. „c“, б. „d“, чл. 13, чл. 14, чл. 17, чл.18 от ЕКЗЧП; по чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5, чл. 6 от ДЕС по чл. 18, чл. 20, чл. 67, чл. 82, парг.2, т. „б“ от ДФЕС; и по чл.127,ал. 5 КРБ. В исковата молба и уточнителна молба от 18.04.2022 г. като основание за претенцията се поддържа, че по НОХД № 3555/2018 г. на СНС (закрит) ищецът е противозаконно осъден по непредявени обвинения, като СНС (закрит) изменил, добавил, допълнил, надградил обвинението и го осъдил за различна фактическа обстановка от повдигнатото му обвинение с обвинителен акт по пр.пр. 177/2018 г. на СП, като е осъден извън предмета на делото, очертан с обвинителния акт за нови фактически положения неотразени в обвинението, като конкретното противоправно деяние на 2 ответника се изразява в това, че Специализираната прокуратура след като е установено, че ищецът Е. М. е осъден по НОХД 3555/2018 г. по описа на СНС по непредявено обвинение вместо да предприеме законоустановените си функции, не предприема нищо, а дори в протеста срещу присъдата по делото изобщо не посочва, че същата е постановена извън предмета на делото – по непредявено обвинение.

Ответникът с отговора на исковата молба оспорва допустимостта и основателността на иска. Твърди, че ищецът не е уточнил какви конкретни нарушения са извършени. Сочи, че бланкетно посочените разпоредби на ПЕС представляват общи разпоредби, които не възлагат задължения на държавитечленки. Поддържа, че искането за заплащане на обезщетение за вреди е несъстоятелно, тъй като не е доказано основанието за изплащането му. Сочи, че твърдяната порочност на прокурорски акт може да бъде установена и отстранена единствено по реда на НПК чрез обжалване пред по-горестоящата прокуратура или съд, в случай, че актът подлежи на съдебен контрол. Твърди, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността за вреди на Прокуратурата. Моли искът да бъде отхвърлен изцяло.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Изведеният от практиката на СЕС (реш ение по съединени дела C-6/90 и C-9/90 Francovich и Bonifaci; решение по съединени дела C-46/93 и C-48/93 Brasserie du Pеcheur и Factortame; решение по дело C-224/01 Gerhard Kobler; решение по дело С-98/14 Berlington Hungary и др.) фактически състав на извъндоговорната отговорност на държавата по чл.2в, ал. 1 ЗОДОВ вр. чл. 4, §3 ДЕС за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, включва: 1). нарушение на общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти; 2). нарушението следва да е достатъчно съществено и 3). наличие на п р я к а причинно-следствена връзка между нарушението и вредите.

Квалификацията „достатъчно съществено“ предполага явно и значително неспазване от държава членка на границите, които са предоставени в нейното право на преценка. Факторите, които следва да се вземат предвид са: степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма; обхватът и свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи; извинимият или неизвиним характер на нарушение или причинени увреждане и дали вредата е причинена умишлено или не. За отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т.е. отговорността за вреди е обективна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено"; но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата.

3

Правото на ЕС не съдържа процесуалните правила, които да се приложат при разглеждането на иск за обезщетяване на вреди. Тук действа принципът на процесуалната автономия на държавите-членки. Съгласно този принцип, изведен отново в практиката на Съда, вътрешният правен ред на всяка държава-членка следва да определи компетентните юрисдикции и процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като все пак държавите-членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай.

Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, когато се търси отговорност на държавата или общините за нарушения, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7 ЗОДОВ. Според посочената норма, искът за обезщетение се предявява пред съда, по мястото на увреждането или по настоящия адрес, или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Ето защо и с оглед твърденията за извършено нарушение от страна на Специализираната прокуратура, изразяващо се в противоправно бездействие при установяване, че ищецът е осъден по непредявено обвинение, пасивно легитимиран да отговаря по иска е именно Прокуратурата на Република България.

В настоящия случай ищецът твърди нарушение на норми на правото на ЕС, които според него му предоставят права, като твърди, че това нарушение е достатъчно съществено и че съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и твърдяната за претърпяна от него вреда. В негова тежест е да докаже основателността на тези му твърдения и да докаже размерът на претърпяната вреда. Съдът намира, че сочените от ищеца нарушения следва да се квалифицират като: 1). нарушение на правото на достъп до правосъдие, 2). нарушение на правото на защита и 3). нарушение на принципа на дирене на обективната истина.

Съгласно чл. 6, § 1, изр. първо КЗПЧОС – право на справедлив съдебен процес „всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“. Член 6, § 1 включва „право на съд“, един от аспектите на което е правото на достъп, тоест правото на иницииране на производство пред съд по гражданскоправни въпроси (Golder v. the United Kingdom, § 36). Правото на съд безспорно включва правото да се инициира производство, но също и правото на разрешаване на спора от съд (Kutic v.

Croatia, § 25 и § 32 във връзка със спиране на производството; Acimovic v.

Croatia, § 41; Beneficio Cappella Paolini v. San Marino, § 29, относно отказ от правосъдие). Правото на достъп до съд е нарушено, когато пред лицето се 4 поставят правни и практически пречки, поради които не може да отнесе делото си за разглеждане до независим и безпристрастен съд, който отговаря на изискванията на чл. 6.

Съгласно чл. 13 КЗПЧОС - право на ефективно средство за защита „всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.“ Разпоредбата на чл. 13 не представлява отделно право, а е обща разпоредба относно упражняването и закрилата на правата и свободите. Същата изисква осигуряването на вътрешно правно средство за защита, като не е задължително това да е съдебен орган.

Видно от писмените доказателства по делото, НОХД №3555/2018 г. по описа на СНС (закрит) е внесено в съда с обвинителен акт за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, пр.2 НК и престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, т.5, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1 НК, проверени са 54 открити съдебни заседания, като с присъда от 10.12.2020 г. ищецът е признат за невиновен и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.321, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, пр.2 НК и по отношение на квалифициращия признак по чл.199, ал.1, т.5 НК. Със същата присъда е признат за виновен за престъплението по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл.