Решение № 498 от 10.07.2024, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 498 гр. Горна Оряховица, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, II СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен М. Дойков при участието на секретаря Мариянка Г. Къцаркова като разгледа докладваното от Пламен М. Дойков Гражданско дело № 20244120100619 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Р. Д. П., ЕГН:

**********, с адрес: гр. Д.О., ул. ******, представляван от адв. П. П., САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****** против „Вива Кредит“ АД, ЕИК:

207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София бул. „Джевахарлал Неру“ № 28.

В исковата молба се сочи, че ищецът и ответникът са сключили Договор за паричен заем Standart 30 plus № 5983923/ 05.12.2023г. Сочи се, че според клаузите на договора била дадена заемната сума в размер на 650.00лева, като страните се уговорили връщането да се разсрочи за 12 месеца, при лихвен процент от 40.32% и ГПР в размер на 49.49%. В чл. 1, ал. 3 от договора било уговорено, че П. ще заплати сумата в размер на 425.52лева „такса за експресно разглеждане“, която според чл. 1, ал. 4 от договора щяла да бъде разсрочена към всяка погасителна вноска на заема. Страните също така били уговорили и неустойка в размер на 283.68лева, също разсрочена и платима с всяка погасителна вноска по кредита ( чл. 5, ал. 1 и ал. 2). Общата сума, която заемодателят изисквал за плащане от П., ведно с посочената такса и неустойка, била в размер на 1509.72лева.

Ищецът сочи, че към сключения между него и дружеството договор се прилагат правилата на ЗПК и ЗЗД. Посоченият в исковата молба договор бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26 от ЗЗД , поради противоречие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

На първо място се сочи, че ДПК е сключен в нарушение на правилата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК – шрифтът бил по – малък от 12. Твърди се, че са нарушени правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ – договорът не бил сключен на хартия, нито на друг траен носител, като липсвал саморъчен или електронен подпис.

1

Нарушени били разпоредбите на чл. 10а, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК – уговорката за заплащане на такса за експресно разглеждане представлявала нищожна клауза, която нарушавала посочените разпоредби на закона. С посочената уговорка кредиторът заобикалял забраната да се изисква заплащане на такса или комисионна за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. С уговарянето й се заобикаляло и правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С включването й в общата дължима сума, таксата нарушавала и изискването за ограничаване на ГПР от 50%. Събрана била и такса за кандидатстване в размер на 20.00лева, която била отделна от тази за експресно разглеждане. Сумата не била уговорена в договора, което също било нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК.

Таксата за експресно разглеждане на искането на заемателя била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, независимо от търговския характер на сделката ( чл. 289 от ТЗ). Сочи се съдебна практика. Посочената уговорка водела до нееквивалентност на престациите, злепоставяне интересите на заемателя и извличане облага за кредитора. Прави се сравнение на стойността на уговорената лихва – същата в размер на 150.52 лева и таксата за експресно разглеждане, която надвишавала три пъти посочената сума. Със заплащане на посочената такса заемателят не получавал услуга, а само сигурен бъдещ пасив. На практика липсвала престация по тази такса от страна на кредитора.

Уговорената клауза за неустойка по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора водели до извода, че се касае за скрито възнаграждение за кредитора. Сочи се съдебна практика. Ищецът твърди, че изискванията в договора са на практика неизпълними, особено при обстоятелството, че се търси и получава заем в малък размер. Правно и житейски необосновано било да се смята, че заемателят ще осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на посочените условия. Поставените изисквания били изначално неизпълними, като кредиторът целял да се обогати с посочената сума за неустойка. Невключването на неустойката към лихвата и ГПР също било нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Начинът на посочване на размера на вноската с включена неустойка и без нея, водел до извода, че кредиторът още изначално предвиждал, че заемателят няма да изпълни условията за представяне на обезпечение. Посочената неустойка представлявала скрито възнаграждение за кредитора, невключено в ГПР и нарушаващо чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

Нарушени били и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 19 от ЗПК. В договора били посочени само абсолютните стойности на лихвата и на ГПР. Не била посочена методиката на формиране на ГПР. Не ставало ясно от посочените лихва и ГПР кои разходи се покриват. За заемателя не било ясно какъв е размера на оскъпяване на кредита и какво ще дължи.

Невключването на таксата за разглеждане и неустойката в ГПР било нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК , като ако това било сторено то размерът му щял да бъде 150%. Нарушението на разпоредбата на чл. 19, ал 4 от ЗПК водело до нищожност на договора. Това действие на ответника – за посочване на ГПР в договора, който не е приложен между страните, представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 , т. 1 от ЗЗП и по смисъла на правото на ЕС.

Нищожна била и клаузата предвиждаща сключване на застраховка с посредничеството на кредитора, като сумата по нея се приспадала от 2 главницата по договора ( чл. 3, ал. 2 от договора). Главницата по този договор се олихвявала, въпреки, че кредитополучателят не използвал сумата. Не ставало ясно какъв е вида на застраховката, каква застрахователна услуга се дължала, не било посочено кой е застрахователя и какви са условията на застраховката. Клаузата била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП във вр. чл. 143, ал. 1, т. 19 от ЗЗП – неравноправна клауза.

Ищецът сочи също, че клаузите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 и чл. 1, ал. 3 от договора са в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП.

Ищецът се позовава на нищожност на договора, която мотивира с противоречие с добрите нрави с уговорения размер на лихвата, дължима по договора.

Договорът бил нищожен и на основание чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал.

1, т. 12 от ЗПК – на заемателя не била предоставена информация по чл. 10, ал.

1, т. 12 от ЗПК за възможността да поиска и безвъзмездно при погасяване на главницата да получи извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, дължимите плащания и сроковете и условията за извършване на тези плащания, разбивка на всяка погасителна вноска , показваща погасяването на главницата, лихвата , изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо – допълнителните разходи.

Сочи се нарушение и на чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД във вр. чл. 33, ал. 1 от ЗПК по отношение плащанията предвидени в Тарифата на „Вива Кредит“ ООД – за предвидените такси и разходи за събиране ( чл. 8, ал. 4 , ал.

5 и ал. 6 от договора). Сочи се, че посочените такси са в нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Страната претендира, че не е възможно да се приложи чл. 26, ал. 4 от ЗЗД – уговорките относно ГПР и годишния лихвен процент не можели да се заместят от повелителните правила на закона. Прави се извод, че договорът е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 , т. 11 и т. 12 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК , както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 23 от ЗПК, при обявена недействителност на договора, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Претендира се да се постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем Standart 30 plus № 5983923/ 05.12.2023г., като противоречащ на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП. Прави се искане за присъждане на разноски. Представят се писмени доказателства. Правят се доказателствени искания.

Ответникът „Вива Кредит“ АД представя писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК чрез адв. Антоанета Николовска. Дружеството оспорва изцяло предявените искове.

На първо място ответникът твърди, че исковата молба е нередовна и недопустима.

По основателността на предявените искове, процесуалният представител на ответната страна на мира същите за неоснователни.

Неоснователни били претенциите за нарушение на чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК. Защитата на ответника твърди, че твърдението, че договорът не е сключен и това, че договорът е нищожен, са различни по своята правна 3 същност. Нищожен можело да бъде само сключен между страните договор.

Ответната страна представя заверено копие от договора, като сочи, че е налице подписан от страните договор. Разпоредбите на сключения договор били ясни, подробни и достатъчно разбираеми, за да се възприемат от страните. Договорът бил разпечатан на шрифт и формат не по – малък от изискуемия – 12 pt.

Ответната страна намира твърдението за нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

12 от ЗПК за неоснователно. Това право на потребителя се реализирало по негово искане, а дружеството било посочило възможността за това в чл. 5, т. 6 от договора, което ставало чрез писмена молба. В настоящия случай ищецът не бил искал да получи погасителен план за извършените предстоящите плащания по заема.

В договора било посочено и правото на потребителя на отказ от договора, както и лихвения процент при това негова действия в 14- дневен срок.

Отхвърля се и твърдението за недействителност на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 19 от ЗПК. В договора между страните бил посочен фиксиран ГЛП, условията за прилагането му, като не било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Страната твърди, че при фиксиран лихвен процент не било налице задължение в договора да се посочва информацията по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Това правило било приложимо при променливи лихвени проценти. Договорът съдържал необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите за заплащане на погасителните вноски. В националното право и в Директива 2008/48/ ЕО не било поставено изискване съдържанието на договора да посочва компонентите на всяка погасителна вноска. От договора ставало ясно каква е възнаградителната лихва, размера на всяка вноска и включените в нея компоненти.

Оспорва се и твърдението, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било налице изискване за посочване в договора на математически алгоритъм за изчисляване на ГПР. Това било предвидено в т.1 и т. 2 на Приложение № 1 към ЗПК. Страните не можели да прилагат други формули и нямало изискване това да става в самия договор. Следвало да се посочат допусканията, използвани за изчисляване на ГПР. Мотивира се виждането, че тези допускания са изчерпателно изброени в Директива 2008/ 48 на ЕП и на Съвета относно договорите за потребителските кредити и Закона за потребителския кредит, като това било посочено изрично в т. 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Страната смята, че в случая е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, б. „а“ на приложение № 1 - че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен , кредиторът и потребителят ще изпълняват задълженията си в съответствие с условията и в сроковете на договора. От това се прави извод, че не съществуват основания да се приеме, че е налице недействителност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Ответната страна отрича и претенцията за нищожност на клаузата за неустойка. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. На заемателя бил даден избор измежду двете възможности да предостави обезпечение. Не било вярно твърдението, че исканите обезпечения били невъзможни за изпълнение. Липсвала и конкретика относно твърдението, че е нарушен принципа на добрите нрави.

4

Ищецът бил длъжен да докаже в какво точно се е изразило противоречието с добрите нрави в конкретния случай. Дори да се приемело, че неустойката била прекомерна, това не я правело нищожна поради нарушаване на добрите нрави, а следвало а се намали нейния размер. Наред с това законът не поставял изискване да се посочи кои вреди от неизпълнението на договора ще се компенсират с неустойката. Неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение поставяло заемодателя в риск от неизпълнение на договора, който иначе би бил покрит от обезпечението. Ищецът бил получил сумата без да е предоставил исканото обезпечение. В случая ищецът не бил дал предварително обезпечение, което му било създало удобство да получи бързо паричната сума, като рискът бил изцяло за заемодателя. Поемайки по – голям риск, кредиторът имал правото да поставя изисквания за обезпечаването на заема по своя преценка и ако ищецът не ги бил намерил за резонни имал възможност да не подписва договора. Ответната страна твърди, че заемателят е знаел за условията за обезпечение , както и 3- дневния срок за предоставянето му и е имал възможност да забави сключването на договора до момента, когато е в състояние да осигури обезпечението. Дружеството не било принуждавало ищеца да сключва договора и условията по него не му били налагани.