Решение № 261100 от 28.10.2021, Районен съд - Перник

Р Е Ш Е Н И Е

№

261100 / 28.10.2021г. гр.

Перник, 28.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пернишкият районен съд, гражданска колегия, Х - ти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Съдия:

Маринела Маринова-Стоева като разгледа гр. д. № 03730 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Й.Б.Н., с която се иска да бъде установено, че ответникът дължи сумата в размер на 391,50 лева - главница по договор за паричен заем № 135624/18.07.2017 г. и сума от 85,02 лева - лихва за забава периода, считано от 26.09.2017 г. до датата на подаване заявлението – 14.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането.

Претендират се разноски.

В исковата молба се посочва, че между

Й.Б.Н. (заемател) и „Сити кеш” ООД (заемодател) е сключен договор за паричен заем № 135624/18.07.2017 г. По силата на този договор заемодателят предоставил на ответната страна сума в размер на 650 лева, която следвало да бъде върната заедно с договорна лихва. Главницата и лихвата следвало да се погаси до 12.12.2017 г. Посочва се, че между „Сити кеш” ООД и ищеца е сключен договор за цесия, по силата на който в полза на ищцовото дружество са прехвърлени вземанията към ответника, произтичащи от цитирания договор за паричен заем.

Твърди се, че ответната страна е уведомена за извършената цесия.

Ответната страна е подала отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по подробно изложени съображения. Счита, че договорът не отговаря на изискванията за валидност на ЗПК, същият е нищожен, поради което на осн. чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита.

Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

“Агенция за събиране на вземания” ЕАД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответницата, отнасящо се за вземанията, които са предмет на настоящите искови претенции. Районният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 01654 по описа за 2020 г. на Пернишки районен съд, за която е подадено посоченото заявление. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е подал възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, поради което на заявителя са дадени указания да предяви искове за установяване на вземанията си.

По делото е представен договор за паричен заем 135624/18.07.2017 г. , сключен между Йораданка Б.Н. и „Сити кеш” ООД, както и погасителен план и общи условия към него.

По силата на този договор „Сити кеш” ООД се задължило да предостави кредит в размер на 650 лева, а ответникът се задължил да я върне за срок от 21 седмици с падежни дати – вторник, считано от 25.07.2017 г. (първо плащане) и дата на последно плащане – 12.12.2017 г. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че подписването на договора представлява разписка за получаването на заемната сума.

Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по договора в размер на 40,08 %, а годишнен процент на разходите – 49,326 %. В чл. 3.2 от договора е уговорено, че седмична вноска е в размер на 33,64 лева. В т. 3.12 е посочено, че общата дължима сума за главница и възнаградителна лихва възлиза на 706,37 лева. В чл. 8 от договора е предвидена неустойка в размер на 320,46 при неизпълнение на задължението за предоставяне на поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на многобройни условия, или предоставеното не отговаря на предвидените условия в чл. 9, ал.2, т.1 и 4 от ОУ към договора.

Съдът намира, че ответникът е получил заемната сума, тъй като съгласно чл. 4, ал. 1 е записано, че договорът има силата на разписка.

От изготвената и приета по делото съдебно –счетоводна експертиза, която съдът намира за компетентно изготвена и я кредитира, се установява, че ответникът е заплатил сумата от 675 лева, които са отнесени от ищеца, както следва: сумата от 39, 67 лева за такси, сумата от 320, 46 лева – неустойка, сумата от 56, 37 лева – договорна лихва и сумата от 258, 50 лева – главница. Остатъкът от задълженито за главница е в размер на 391, 50 лева, а за претендирания период мораторната лихва върху тази сума в размер на 89, 13 лева. При отнасяне на платената сума само към погасяване на главница и лихва вещото лице е посочило, че дължимата се след отнасянето на плащанията сума е в размер на 31, 37 главница, като обезщетението за забава за нея е в размер на 6, 81 лева.

По делото е представен рамков договор за цесия от 25.03.2019 г. и приложение № 1 към него, от които е видно, че „Сити кеш“ ООД е прехвърлило на ищцовата страна “Агенция за събиране на вземания” ЕАД всички вземания към ответната страна, произтичащи от договора за паричен заем. Приложено е пълномощно, от което се установява, че цедентът е упълномощил ищцовото дружество да извърши всички действия по уведомяване на длъжниците за сключения договор за цесия. По делото е приложено уведомително писмо на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството си на пълномощник на цедента. Писмото е адресирано до ответника и чрез същото се извършва уведомяване за извършено прехвърляне на вземането. Съдът приема, че ответникът е уведмен за цесията, което е извършено с получавнаето на исковата молба и приложеното уведмоление към нея.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Предявени са искове по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД

Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи: действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения заем, изискуемост на задължението за неговото връщане, заедно с размера на лихвата. В тежест на ищеца е да установи тези остоятелства.

От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.

Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията на сключения договор, намира за неоснователни доводите на ответника, че процесният договор не отговоря на изискванията на ЗПК за действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма и в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размера на получената сума, общия размер, който потребителят следва да върне, лихвен процент, съдържа като приложение погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Не е приложимо изискването на чл. 11, ал.

1, т. 8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков кредит. Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК за посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не се отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски. В случая погасителният план към процесния договор в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата и допълнителните разходи в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл.

11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че хипотезата на чл. 11, ал.

1, т. 12 ЗПК не бива да се смесва с тази, предвидена в т. 11, която е приложимата в настоящия случай и съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското законодателство изискванията на член 10, параграф 2, букви "з" и "и" от Директива 2008/48. По повод на тълкуването на тази правна норма действие има решение на съда на ЕС по дело С-42/15 от 09.11.2016 г., според което член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването н тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл.

19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.