Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 166 от 05.03.2025, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно гражданско дело 1885/2024
Вид
Решение № 166
Подписан
05.03.2025
В сила
05.03.2025
Състав
Мариана Георгиева Карастанчева, Мила Гочева Димова, Таня Ташкова Русева Маркова

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 166 гр. Бургас, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Т. Т. Русева Маркова

Мила Г. Димова при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20242100501885 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. Л. Д., ищец в първоинстанционното производство чрез адв. Деян Стойков срещу Решение №1000/22.05.2024 г., постановено по гр. д. №1224/2022 г. по описа на Районен съд- Бургас. Решението се атакува в частта, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на ответниците М. Ц. Т., К. С. Д. и М. С. Т. сумата от по 27,77 лв. (общо 83,31 лв.), представляваща съответна част от увеличението на стойността на поземлен имот с идентификатор *** по КК на гр.

Бургас с площ от 596 кв.м., който имот съответства на УПИ XV-123 в кв.7 по плана на гр. Бургас, кв. Банево, в.з. „Боровете, целият с площ от 600 кв.м., ведно с построената в имота сграда с идентификатор *** със застроена площ от 34 кв.м., в резултат на извършени от наследодателя на ответниците в качеството му на ползвател подобрения, изразяващи се в прокарване на електроснабдяване. В останалата необжалвана част решението е влязло в законна сила.

Жалбоподателят е неудволетворен от решението в обжалваната част, като счита същото за неправилно и необосновано, поради което претендира отмяната му. Счита, че ищците по предявените насрещни искове не са даказали качеството си на лица с предоставено право на ползване на някой от предвидените в §63 ПЗР от ППЗСПЗЗ актове, поради което отношенията между страните следвало да се уредят на плоскостта на неоснователното обогатяване (чл. 59 ЗЗД), като в този случай обаче претенциите се явяват погасени по давност. Дори се приеме, че наследодателят на ищците по насрещните претенции е имал придобил правото на ползване, то претенцията отново се явявала погасена по давност, тъй като правото да се претендира 1 обезщетение, основано на §4в от ПЗР на ЗСПЗЗ възниква от момента, в който бъде отречено правото му на изкупуване на земята. Твърди, че от момента на постановяване на решение №206/18.10.2016 г. по гр.д. №2103/2016 по описа на ВКС, I ГО владението на М. Т. и С. Т., респ. наследниците му К. Д. и М. Т. се е превърнало в държане, като от този момент е започнала да тече и общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД за вземанията за подобрения.

На следващо място, се възразява относно формирания по реда на чл. 162 ГПК извод на съда, че с електроснабдяването на имота последният е увеличил стойността си с 2000 лв. Счита, че тази стойност не би могла да се приеме като подобрение по смисъла на закона, тъй като в приетото заключение на назначената по делото комплексна съдебно-техническа и оценъчна експертиза не е направено разграничение между електроснабдяването в участъка, който не попада в имота, а е в улицата. При тези доводи моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, като бъде постановено ново по съществото на спора, с което предявените от М. Ц. Т., К. С. Д. и М. С. Т. срещу него искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Във въззивната жалба няма заявени доказателствени искания, няма представени нови писмени доказателства.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемите страни, ответници в първоинстанционното производство- М. Ц. Т., К. С. Д. и М. С. Т. чрез адв. Биляна Вавова, с който се оспорва въззивната жалба.

Застъпва се становище за правилност на първоинстанционното решение, като се претендира потвърждаването му.

По делото е постъпила частна жалба от М. Ц. Т., К. С. Д. и М. С. Т. чрез адв. Биляна Вавова срещу Определение №4565/30.07.2024 г., постановено по гр. д. 1224/2022 г., с което първоинстанционният съд е допълнил решението си в частта за разноските. Жалбоподателите твърдят, че поради допусната техническа грешка при възлагането й съобразно уважена/отхвърлена част от исковете съдът е приел, че същите са заплатили адвокатско възнаграждение в размер на 2050 лв., вместо приетото в обстоятелствена част на акта в размер на 2700 лв. При тези съображения моли определението да бъде отменено като неправило, като им бъдат присъдени пропорционално разноски съобразно действително извършените такива.

По делото е постъпила и частна жалба от М. Л. Д., ищец в първоинстанционното производство чрез адв. Деян Стойков срещу Определение №6126/09.10.2024 г., постановено по гр.д. №1224/2022 г., с което молбата му за изменение на решението в частта за разноските е оставена без разглеждане като просрочена. Поддържа се становище за неправилност на съдебния акт, като се иска неговата отмяна и връщане на делото на районен съд за произнасяне по молбата по чл. 248 ГПК. Излага подробни мотиви относно твърдението си, че е отправил искането си към в съда в законоустановения срок, като изтъква, че началото му следва да се счита от момента на връчване на решението на процесуалния му представител- адв.

Стойков (30.05.2024 г.), а не от връчването на адв. Илиева (на 28.05.2024 г.), тъй като последната е процесуален представител на другия ищец- В. И. Н..

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на 2 иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Производството пред Районен съд- Бургас е образувано по предявен иск по чл. 108 ЗС от М. Л. Д. и В. И. Н. срещу М. Ц. Т., К. С. Д. и М. С. Т. за приемане за установено по отношение на ответниците, че М. Т. е собственик на 1/24 ид.ч. и че ищцата В. Н. е собственик на 2/24 ид.ч. от следните недвижими имоти: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № *** по КККР на гр. Бургас, одобрени със заповед РД-18-35/26.04.2016г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастър, със заповед за изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 06.11.2018 г. на Началник СГКК Бургас, с адрес: гр. ***, *** *** *** - ***, ул.*** № **, с площ от 596 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10м.), при съседи: ***, ***, ***, *** и ***, който имот съответства на УПИ XV-123 в квартал 7 по плана на гр. Бургас, кв. Банево, в.з.

Боровете, целият с площ от 600 кв.м., при граници: изток- улица; запад - УПИ XXXVII-150; север - УПИ XIV-124; юг - УПИ XVI-122, ведно с построената в имота СГРАДА с идентификатор № ***, със застроена площ от 34 кв.м., брой етажи: 1, предназначение: вилна сграда – еднофамилна, и за осъждане на ответниците да предадат владените върху описаните имоти.

Предявени са и искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят общо сумата от 1600 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на недвижимите имоти за периода от 25.05.2017 г. до 24.02.2022 г., от която 1/3, респ.- 533,33 лв. да бъде заплатена на М. Д., от които 133,33 лв. за поземления имот, 88,89 лв. от която сума платима от ответницата М. Т. и по 22,22 лв. от всеки от ответниците К. Д. и М. Т. и 400 лв. за сградата, от която сума 266,66 лв. платима от ответницата М. Т. и по 66,67 лв. от всеки от ответниците К. Д. и М. Т.. Останалите 1066,67 лв. се иска ответниците да бъдат осъдени да заплатят на В. Н., като за поземления имот сумата от 266,67 лв., от които 177,79 лв. от М. Т. и по 44,44 лв. от К. Д. и М. Т., а за сградата- 800 лв., от които 533,34 лв. от ответницата М. Т. и по 133,33 лв. от К. Д. и М. Т.. Паричните вземания се претендират ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба на 25.02.2022 г. до окончателно изплащане на сумите.

В срока за отговор ответниците са оспорили предявените искове с твърдения, че ищците не са собственици на процесните недвижими имоти. В същия срок М. Т. е предявила насрещен иск за осъждане на ищците по първоначалния да й заплатят съответната стойност на извършените в имота подобрения, както следва: В. Н. да заплати 9585,32 лв., а М. Д.- 4792,66 лв. К.

Д. и М. Т. също са предявили насрещни претенции за подобрения, с които се иска осъждането на В. Н. да заплати на всеки от двамата сумата от по 2396,67 лв., а М. Д.- сумата от по 1198,33 лв.

За да постанови решението си Районен съд- Бургас е приел, че доколкото с Решение №206/18.10.2016 г. по гр. д. №3103/2016 г., I ГО на ВКС е отхвърлен предявеният от М. Ц. Т. и С.С. Т. отрицателен установителен иск за процесните имоти, тъй като ответниците по него са се легитимирали като собственици в качеството им на наследници на Р.Ж.Р., то на основание чл. 298, ал. 2 ГПК силата на пресъдено нещо относно спорното право на собственост се разпростряла по отношение на ответниците в настоящото производство, поради което искът по чл. 108 ЗС, насочен срещу тях се явява основателен.

3

Приел е, че ищцата В. Н. се легитимира като собственик на 2/24 ид. ч. от спорните имоти, а М. Д. е собственик на 1/24 ид. ч. от същите. Счел е релевираното от ответниците възражение за рпридобиване по давност за неоснователно, тъй като с постановяване на решението на ВКС същата е била прекъсната на 18.10.2016 г., респ. към датата на подаване на исковата молба 25.02.2022 г. не е изтекъл изискуемият десетгодишен период. По отношение на претенциите за извършени подобрения в имота е намерил, че за реализираните до 1991 г. лицата имат права на добросъвестни владелци, респ. отношенията се уреждат по реда на чл. 72 ЗС, а по отношения на осъществените след този момент- по чл. 59 ЗЗД. За подобрение в имота, извършено преди 01.03.1991 г., е счел единствено изграждането на електрификация и на база заключението по назначената по делото експертиза и по реда на чл. 162 ГПК е определил, че стойността на имота се е увеличила с 2000 лв. и съобразно квотите в съсобствеността М. Д. дължи 83,33 лв. на ответниците, а В. Н. 166,66 лв.

Постановеното решение на първоинстанционния съд е правилно, като съдът на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на същото.

Правилни са изводите на съда, че ответниците- въззиваеми се легитимират като наследници на лице с прекратено право на ползване, поради което за тях е възникнало притезателното право по чл. 72 ЗС. Неоснователни са възраженията на въззивника за необоснованост на извода на съда за размера, с който се е увеличила стойността на спорния имот. Така определеният съответства на приетото по делото и неоспорено заключение, както и е житейски и логически оправдан, поради което настоящата инстанция счита, че правилно е приложена и нормата по чл. 162 ГПК.

Неоснователно е възражението, че претенцията е погасена по давност, тъй като с постановеното Решение №206/18.10.2016 г. по гр. д. №3103/2016 г. по описа на ВКС, I ГО владението на ответниците било превърнато в държане.

Владението на чужда вещ като фактическо състояние по смисъла на чл. 68, ал.

1 ЗС предполага упражняване на фактическа власт от едно лице с намерение за своене, т. е. със съзнанието, че вещта е негова. За разлика от владението, държането на вещта е право на едно лице да държи вещта на правното основание, на което е получило фактическата власт. Държането по дефиниция е правомерно, след като почива на договорно основание, т. е. на постигнато съгласие, по силата на което е предадена фактическата власт върху вещта. От това разграничение между двата фактически състояния следва да се изхожда и при разрешаването на настоящия правен спор, при който с влязлото в сила решение на ВКС е формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост. По делото се установява, че от момента на постановяване на процесния съдебен акт ответниците са били фактически са владяли имота, като фактическата власт е достатъчна, за да се приложи презумпцията по чл. 69 ЗС, поради което не би могло да се говори за трансформиране на владението в държане.