Решение № 499 от 08.04.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 499 гр. София, 08.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Валентина Игн. Колева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20211000501882 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.

С решение от 22.04.2021г., постановено по гр.д. № 13567 по описа за 2017г., СГС, І ГО, 19 състав е отхвърлил предявените от Е. Д. М. искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД срещу „ФРОГ НЮЗ“ ЕООД и С. Б. Т. за солидарно заплащане на сумата от 200 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от статия със заглавие „Цирк в съда:

*** обвини полицаи, че са от ИДИЛ“, публикувана на 01.11.2016 г. във „Фрог Нюз.бг“, както и исковете с правно основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 39 392, 04 лв. - обезщетение за забава в периода 01.11.2016 г. - 20.10.2017 г. като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 19 състав е осъдил Е. Д. М. да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на „ФРОГ НЮЗ“ ЕООД сумата от 7 600 лв. - разноски. С решението СГС, I ГО, 19 състав е осъдил Е. Д. М. да заплати, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, на С.

Б. Т. сумата от 1 000 лв. - разноски.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство, релевирайки доводи за неправилност и необоснованост. В жалбата се изразява несъгласие с извода на първостепенния съд за липсата на противоправност в поведението и действията на ответниците. Прави се оплакване срещу извода на съда, че използването на прякора „***а“ не е било с цел обида. Твърди се, че не било доказано, че е извършил престъпленията, посочени в статията, както и че бил установил настъпването на 1 неимуществени вреди. Прави се искане въззивната инстанция да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалвания първоинстанционен акт и да уважи предявените искове.

В срока по чл. 263 ГПК всеки от въззиваемите, чрез своя процесуален представител, е подал отговор, в който изцяло се оспорва въззивната жалба, като се излагат подробни съображения във връзка с оплакванията, съдържащи се в същата. Ответниците по жалбата правят искане въззивният съд да постанови решение, с което да потвърди обжалваното решение на СГС.

В о.с.з. пред въззивната инстанция въззивникът-ищец, чрез назначения служебен адвокат, изразява становище, с което поддържа жалбата.

Въззиваемият-ответник - „Фрог Нюз“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, поддържа писмения отговор и оспорва жалбата. Въззиваемиятответник – С. Б. Т. изразява становище в молба, в която оспорва жалбата.

Претендира присъждане на разноски.

Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.259 от ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.258 от ГПК съдебен акт.

Софийски градски съд е бил сезиран с искове с правно основание 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение, съставът на СГС е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на автора на статията. Посочил е, че ищецът е медийно известен с това прозвище отпреди 10-12 години, съобразно взето интервю от дъщеря му, предвид представената статия от печатно издание по делото, съдържанието на която не е оспорено от ищцовата страна и в която тя заявява, че „в Кремиковското училище, където баща ми е учил - Е. се римува с ***“ /стр. 60 в делото, изявленията са от 18.12.2009 г./.

Поради което е направил извод, че посоченият прякор е със значителна давност, което предполага не само знанието на ищеца, че е наричан със същия, но и търпенето на този прякор през значителен период от време. На следващо място е приел, че по делото няма данни посоченият прякор в конкретната ситуация да е използван с оглед уязвяването на ищеца. Относно твърдението на ищеца, че бил оклеветен, като му се приписвали престъпления, а същият бил оправдан по тях, с оглед ангажираните по делото писмени доказателства, първостепенният съд е посочил, че не може да сподели така изложените от ищеца твърдения. Посочил е, че дори и хипотетично да бъде прието, че ответниците са извършили противоправно деяние, то ищецът по никакъв начин не е доказал твърдените вреди. Приел е, че от представената по делото медицинска справка се установява, че ищецът е в стабилно здравословно състояние. Допълнил е, че причинна връзка между актуалното му състояние и поведението на ответниците не се установява, нито може да бъде изведена по косвен път през индиции. Поради това е приел, ч е заявените искове са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени. Предвид отхвърлянето на главните искове, е приел, че и 2 акцесорния иск, като обусловен от изхода им, също подлежи на отхвърляне.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата и в отговора на въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Настоящият съдебен състав, приема че решението е правилно досежно изводите за липсата на предпоставките по чл. 45 ЗЗД, за да бъде ангажирана отговорността на автора на статията, респ. възложителя на работа. Съдебният състав споделя изводите на първоинстанционния съд, като, на основание чл.

272 от ГПК, препраща към мотивите на решението. Независимо от това и с оглед доводите във въззивната жалба, настоящата инстанция, като съобрази събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа; осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД, който включва елементите: деяние /действие или бездействие/; противоправност на поведението /несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение/; вина; вреди /неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения/; причинна връзка между вредите и противоправното поведение на непосредствения изпълнител; виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на възложената работа. Обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.

Субективният елемент от състава - вината, се презюмира, съгласно чл. 45, ал.

2 ЗЗД, като ответникът носи доказателствена тежест за нейното оборване.

Следва да се посочи, че е без значение кой конкретно е причинил вредите.

Достатъчно е доказването, че вредите са по причина на възложена от дружеството работа.

Обсъждайки твърденията на страните и събраните по делото доказателства, Софийски апелативен съд приема за установено следното:

В исковата молба ищецът Е.М., имащ качеството на жалбоподател в настоящото производство, твърди, че е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на достойнство, от което е последвало унижение, предизвикало отрицателни емоции на гняв, довели и до здравословни проблеми, изразяващи се във високо кръвно и депресия от публикация в информационния сайт „Фрогнюз.бг“ със заглавие „Цирк в съда:

*** обвини полицаи, че са от ИДИЛ“ с автор С.Т.. Излага, че с този материал са му били нанесени обиди и бил оклеветен. В материала бил наречен с прозвището „***“ 11 пъти, което било обида за него, тъй като приравнявали личността му към нелицеприятно влечуго и било унизително за честта, 3 достойнството и доброто му име. Поддържа, че в материала му били приписани редица престъпления и грабежи, с които нямал нищо общо. Сочи, че в процесната статия се твърдяло, че е организатор на банда, която „всява ужас в средата на 90-те години на миналия век по пътищата край София, където са нападнати и ограбени десетки чужденци“, „поради което пътищата на България са обозначени с черепи и кости в много пътни карти в чужбина“.

Заявява, че не бил осъждан до момента, поради което твърденията в материала били обидни и клеветнически и криминализирали личността му, като затвърждавали в обществото идеята, че е опасен закоравял престъпник – рецидивист.

Не се спори между страните относно съдържанието на процесната статия, нито че ответникът-юридическо лице е възложител на работа по смисъла на цитираната по-горе разпоредба. Безспорно е също така, че именно С.Т. в качеството си на журналист е автор на процесния материал.

Обстоятелството, че журналист в статия е написал прякора на лицето Е.М. не означава, че той му е поставен от този журналист и не води до извода, че този журналист е извършил противоправно деяние. Белег за противоправност не носи изписването на прякора на лицето, щом като с този прякор лицето вече е било известно в обществото, като прякорът е тиражиран в медиите и преди това, видно от множеството публикации, приложени по делото. Без значение за спора е, че ищецът не е обявил или афиширал сам прякора за свой - същественото е, че няма данни той да му е поставен от ответника – С.Т.. Направеното в процесната статия уточнение, чрез използване на прякора на лицето, е насочено към по-лесното разпознаване от обществото на лицето, за което се отнася информацията, а не цели да го обижда или да накърнява неговото достойнство. Следва да се посочи, че жалбоподателят М. е известен на провоохранителните органи и разпознаваем с процесния прякор, като този извод е направен въз основа на събраните доказателства, част от които представляват информационен бюлетин на съдилищата. С оглед на изложеното, липсва противоправност в поведението на физическото лице – С.Т.. Поради това е неоснователно възражението на жалбоподателя, че ответникът е използвал прозвището „***“, за да го уязви, обиди или да наруши неговото достойнство и да накара другите да придобият негативно отношение към него.

Необосновано е възражението на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсва противоправност в действията на ответника – физическото лице, поради обстоятелството, че е бил оклеветен, като са му били приписани редица престъпления и грабежи, с които нямал нищо общо. От приложената от ищеца оправдателна присъда по НОХД № 646/2015 г. на СпНС е видно, че същата не е влязла в сила, оправдателната присъда е отменена от Апелативния специализиран наказателен съд и ищецът е осъден. С последващо решение № 242/16.04.2020 г. на ВКС, III НО, по н. д.

№1018/2019 г. осъдителната присъда е потвърдена в наказателноосъдителната си част и е отменена в частта, с която се потвърждава 4 оправдателната присъда на първоинстанционния съд по част от обвиненията, като в тази част делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд. Решението на ВКС е публично достъпно на официалния сайт на съда, поради което следва да се приеме за факт, който е общоизвестен и не се нуждае от доказване. В мотивите на цитираното решение на ВКС се сочи, че подсъдимият М. (въззивникът) е имал водеща роля „във връзка със замисъла, организацията и координацията на изпълнената съвместна престъпна дейност“, което пък съответства на изложеното в статията за това, че той е участник в „банда“ в смисъл на лица, организирани, за да извършват съвместна престъпна дейност. Следва да се посочи, че жалбоподателят е добре известен на полицията, прокуратурата и съда, тъй като, както се установява въз основа на събраните пред първата инстанция писмени доказателства, той е обявяван за общодържавно издирване (5 пъти), разследван, задържан и привличан като обвиняем за извършването на различни престъпления - в този смисъл са приложените справки от ГДНП на МВР. От приложените по делото справки е видно, че той е осъждан, като първата му присъда датира от 15.02.1995 г., а срещу него се водят множество наказателни производства в различни фази. В този смисъл, противно на изложеното в исковата молба и във въззивната жалба, че в статията на ищеца са приписани престъпления, той не е наклеветен, а с допустимите журналистически средства е отразена обективно действителността, както това са направили в други статии и много други журналисти, работещи по темата.