Определение № 404 от 09.02.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 404 гр. София, 09.02.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20261000500331 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 33803/11.12.2025 г. на ищеца Г. В. К. срещу определение № 23721/25.12.2025 г. по гр. д. № 10812/2024 г. на Софийския градски съд, І-2 състав, с което е отхвърлено искане за предоставяне на правна помощ.

В жалбата се сочи, че неправилно съдът не е предоставил поисканата правна помощ, като по други дела такава била предоставяна на ищеца, вкл. по наказателното му дело. Твърди се, че ищецът получил от същия съдебен състав 11 разпореждания и определения по различни съдебни дела, което означавало, че е нарушен случайния принцип за разпределение на делата и е налице отказ от правосъдие.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Г. В. К. с документ озаглавен „частна жалба № 3781“ с вх. № 100390/19.09.2024 г.

Ищецът твърди, че на 19.09.2024 г. ищецът получил определение № 35359/2.09.2024 г. по гр. дело № 45538/2024 г. на СРС, 127 състав, с което съдът прекратил производството.

Посочил е, че предявява граждански иск срещу СРС „за флагрантен отказ от правосъдие, злоупотреба с право, ограничаване достъпа до правосъдие и по такъв начин нанесени вреди и вредни последици, неимуществени вреди, също за нарушаване на основни човешки права и общностното право на ЕС“. Посочил е, че цената на иска е 1 000 000 евро и период на увреждане – от 8.08.2019 г. до 18.09.2024 г.

В „частната жалба“ са направени и искания за предоставяне на правна помощ, освобождаване от държавна такса и назначаване на преводач.

Приложени са декларация за материално и гражданско състояние от 18.09.2024 г., в която е декларирана липса на имущество и на доходи; бракоразводно решение от 15.02.2017 г. по гр.д. № 54849/2016 г. на СРС, влязло в сила на 2.03.2017 г.; справка от 1.04.2024 г. за вписванията по партидата на ищеца в имотния регистър.

С обжалваното определение от 25.11.2025 г. е отхвърлено искането за предоставяне на 1 правна помощ. Прието е, че на съда е служебно известно, че ищецът е подал множество еднотипни искови молби, с посочване на произволни тестове от закони и най-общи оплаквания, без минимум конкретика, поради което е налице основанието за отказ по чл. 24, т. 1 ЗПП – предоставянето на правната помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла на лицето.

Впоследствие, с определение от 30.01.2026 г. съдът е освободил жалбоподателя от внасянето на държавната такса по настояща частна жалба.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Както ГПК /чл. 94 и сл./, така и ЗПП предвиждат възможност по искане на търсещия съдебна защита да му бъде предоставена правна помощ чрез осигуряване на безплатна адвокатска защита. Несъмнено е, че тази адвокатска защита е безплатна само за искащия такава. Тя обаче не е безплатна за изпълнителя на правната помощ – определеният адвокат, който за положения труд има признато от закона право на възнаграждение, дължимо от държавата. Средствата за изплащане на възнаграждението се осигурява от държавния бюджет, постъпленията в който се набират от всички данъкоплатци, които имат легитимен интерес да изискват от държавата разумно разходване на предоставения от тях финансов ресурс. Безконтролното и безгранично предоставяне на правна помощ по всяко възможно искане би влязло в очевиден конфликт с този обществен интерес, тъй като освен, че би било средство за лесно източване на обществените средства, но и би отрекло напълно необходимостта от съществуването на свободната адвокатска професия, обявена от Конституцията за независима и самоуправляваща се /чл. 134/, т.е. такава, която не зависи от държавно финансиране, а разчита на самоиздръжка при условията на свободна конкуренция.

Поради това и съобразявайки се с този обществен интерес законодателят е предвидил, че подобна правна помощ се предоставя само при наличието на определени условия /предпоставки/. Тези предпоставки следва да са налице кумулативно, като те условно могат да бъдат разделени на две групи: 1) финансови – лицето да няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение /чл. 23, ал. 2 и 3 ЗПП/, и 2) предметни – касаещи самото съдържание на искането за защита, по повод на което се търси правната помощ /чл. 24 ЗПП/.

Чрез втората група условия законодателят е приел за социално неоправдано да бъдат разходвани държавни средства за следните искания за правна помощ: 1) когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за нея, 2) когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима, и 3) в случаите на търговски дела и данъчни дела по ДОПК, освен ако страната, кандидатстваща за правна помощ, е физическо лице и отговаря на условията за предоставяне на правна помощ. Наред с това, общо условие за предоставяне на тази форма на правна помощ е лицето да няма ангажиран от него адвокат по съответното дело – аргумент от самото предназначение и социална цел на правната помощ.

В конкретния случай СГС е приел, че е налице основанието за отказ по чл. 24, т. 1 ЗПП – предоставянето на правната помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла на лицето. Въззивният съд намира, че в случая въобще е проблемно доколко е налице искова претенция, тъй като писменото изявление на жалбоподателя, озаглавено „частна жалба № 3781“ от 19.09.2024 г., няма характер на искова молба. Същото по съдържание не обективира искова претенция – в нея липсва формулирано искане, което да се квалифицира като „иск“, нито има някаква фактическа обосновка за такъв. Не е достатъчно в тази насока общо посоченото, че се предявява граждански иск срещу СРС, при положение, че нито е пояснено какъв точно иск се предявява, нито защо се предявява. Съдържащите в документа оплаквания срещу определение № 35359/2.09.2024 г. по гр. дело № 45538/2024 г. на СРС, прекратяващо производството, сочат на частна жалба за отмяна на този акт.

Същевременно, служебно известно е на въззивния съд, че ищецът е инициирал множество подобни дела с множество подобни заявления, което сочи на кверулантно процесуално 2 поведение.

При това положение правилен е крайният извод на СГС, че в случая е налице основание за отказ за предоставяне на правна помощ по чл. 24, т. 1 ЗПП. Ето защо искането за предоставяне на правна помощ се явява неоснователно.

С оглед на изложеното частната жалба следва да се остави без уважение, а обжалваното с нея определение – потвърдено, макар и по други съображения. Настоящото определение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 95, ал. 6 ГПК и чл. 274, ал. 4 ГПК.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 23721/25.12.2025 г. по гр. д. № 10812/2024 г. на Софийския градски съд, І-2 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3