Разпореждане № 28567 от 14.02.2025, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 28567 гр. София, 14.02.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Частно гражданско дело № 20241110171915 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 ГПК.

По своето естество и правна природа записът на заповед и менителницата служат на търговския оборот и са абсолютни търговски сделки. Те имат съвсем различно предназначение и функция в търговския оборот. В сферата на защита на потребителите обаче тяхното използване води до засягане значително на ефективната защита на потребителя. Нещо повече, то води до нарушаване на принципа за справедлив процес, защото единствената им цел е да се заобиколят специалните императивни норми, регулиращи материалното правоотношение, което е недопустимо. В този смисъл се затруднява и съдът при изпълнение на задължението му служебно да следи за неравноправност на клаузите в потребителските договори.

Приема се, че тъй като менителничните ефекти са поначало абстрактни, кредиторът не е длъжен да сочи дали има и какво е каузалното отношение, а ако потребителят не възрази срещу заповедта за изпълнение и в исковия процес не направи възражение за наличие на кауза и не докаже връзката между менителничния ефект и договорното основание, съдът не може да извърши проверка за нищожност и неравноправност на последното.

В този смисъл следва да се съобразят мотивите на Решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C 176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61. В диспозитива на същото решение е посочено, че Член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по главното производство, позволяваща издаването на заповед за изпълнение по редовен запис на заповед, с който е обезпечено вземане по договор за потребителски кредит, когато сезираният със заявление за издаване на заповед за изпълнение съд не е компетентен да провери евентуално неравноправния характер на клаузите по този договор, тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от тази директива.

Понастоящем чл. 34 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и чл. 26 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите (ЗКНИП) предвиждат, че „кредиторът не може да задължава потребителя да гарантира договора за кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница“. Юридическо задължаване в равнопоставени отношения не може да има, затова изглежда идеята е, че кредиторът следва да предлага и договори без менителнични ефекти, което обаче ще намира отражение към условията по 1 кредита (т.е. е възможно икономическо принуждаване). Според закона при частично плащане кредиторът следва да приведе ценната книга в съответствие с остатъка.

Досегашните разпоредби на чл. 26 ЗКНИП и чл. 34 ЗПК са напълно неефективни и нямат реалното регулативно и възпиращо действие, което се изисква от чл. 22, параграф 3 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета, в който е предвидено, че държавите-членки освен това гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на настоящата директива, не могат да бъдат заобиколени. В този аспект следва да се приема, че съдът има служебно задължение да изиска договора и да го провери за съответствието с изискванията на правилата за защита на потребителя, предвидени в закона.

В този смисъл изрично Решение от 7.11.2019 г. по съединени дела C ‑419/18 и C‑483/18 на СЕС, с което се приема, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че ако при обстоятелства като разглежданите в главните производства национална юрисдикция изпитва сериозни съмнения в основателността на искане, обосновано със запис на заповед, който е предназначен за обезпечаване на произтичащото от договор за потребителски кредит вземане, и ако този запис първоначално е издаден бланково от издателя и впоследствие е попълнен от поемателя, националната юрисдикцията трябва служебно да провери дали направените между страните уговорки са неравноправни, и в това отношение може да изиска от продавача или доставчика да представи документа, в който са записани тези уговорки, така че посочената юрисдикция да може да се увери, че правата, които потребителите черпят от тези директиви, са спазени.

В този смисъл следва конформно да се тълкува новата разпоредбата на чл. 417, т.10 ГПК, в сила то 24.12.2019г., от което да се изведе правилото, че в случай на запис на заповед издаден, за който има достатъчно обосновано съмнение, че е издаден, за да гарантира задължения по потребителски кредит, съдът може служебно да изисква договора за потребителски кредит и ако такъв договор не бъде предоставен от заявителя, съдът следва да се отхвърли заявлението изцяло, тъй като само по този начин няма да бъде допуснато да бъде заобиколена защита на потребителя с едностранни действия на кредитора, което е изрично изискване и на чл. 22, параграф 3 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета и следва пряко от Директива 93/13, тълкувана в константната практика на СЕС, посочена по- горе.

Впрочем това точно са и мотивите на законодателят да въведе изменението на ГПК и да предвиди изрично в чл. 417, т.10 ГПК, че запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея.

Когато ценната книга обезпечава вземане, произтичащо от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилага договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения, включително приложимите общи условия. За мотивите на закона в тази част може да се съди от обсъжданията в заседанието на правната комисия на второ четене, изказванията на народния представител Христиан Митев, зам. Министъра на правосъдието Десислава Ахладова и съдия Кунчев, която дискусия е достъпни на:

************** като и от становището достъпно на:

**************

В тази връзка следва да се посочи, че съдът по настоящото дело е изискал договора за кредит от заявителя, като е ясно, че такъв има, което е служебно известно на съда от други дела, които има с този заявител. Също така е ясно от предмета на дейност обявен в търговски регистър на заявителя, че той се занимава с потребителско кредитиране, също така е ясно че кредита е даден на физическо лице. В случая бездействието на заявителя да представи договора създава абсолютна невъзможност съда да извърши преценка за неравноправни клаузи в договора, както и за спазване на свърхимепартивните норми на чл.

ЗПК. По тази причина заявлението следва да се отхвърли, доколкото не може да се установи безспорно вземане в него дали произтича от юридически факт, който съответства на закона или не.

Ако желае заявителя при запиване на таксата може да предяви осъдителен иск, за да установява вземането си в исковото производство, в което обаче ще важат същите правила да се представи договор, за да ес упражни служебен контрол за неравноправност и , това 2 следва тъй като е въведено като изричен принцип на ГПК чл. 7,ал . 3 ГПК.

Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на свърх императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В посочената разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се съдържа гаранцията за определяне на годишния процент на разходите по кредита като част от договора, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК се определя, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Размерът на законната лихва се изчислява, като към основния лихвен процент се прибавят 10 пункта, което означава, че ГПР в процесния договор за кредит надвишава максимално определения петкратен размер.

Като съдържание ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, които на свой ред в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК законодателят е дефинирал като „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит…“.

Във връзка с горепосочените разпоредби съдът е изследвал и практиката на Съда на Европейския съюз по отношение на прилагането на Директива 2008/48 (отменила Директива 87/102) относно договорите за потребителски кредити. Осигуряването на предварителна информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, е от основно значение за потребителя. Това е така, защото от една страна потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо кредитора, както от гледна точка на способността му да преговаря, така и от степента му на информираност. Това го принуждава да приеме условия, установени предварително от кредитора, без да може да повлиява на съдържанието им (в този смисъл решения по дела С377/14, С-32/14, С-34/13 и С-226/12).

Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48, които гласят следното:

„(19)

За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)], 3 приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […] (20)

Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. […]

Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж)

„общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия;