Решение № 6556 от 29.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6556 гр. София, 28.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100509315 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С протоколно Решение № 20088533/25.04.2023 г., постановено по гр.д. № 8627/2019 г. на Софийски районен съд, 28 състав, съдът е отхвърлил предявения от „Ф.И.” ЕАД срещу И. Д. А. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД за осъждане на И. Д. А. да заплати на „Ф.И.“ ЕАД сумата от 902,53 лева – главница по договор за кредит № CREX – 10134932/14.04.2013 г., предоставен на И. Д. А. от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД.

С Определение № 20094296/16.06.2023 г. СРС е оставил без разглеждане искането на адв. М. Р., назначена за особен представител, за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като й присъди по-високо адвокатско възнаграждение.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Ф.И.” ЕАД.

Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се, че СРС е допуснал процесуално нарушение, като се е произнесъл по въпроса за действителността на процесния договор за кредит, без да уведоми страните, че ще извърши такава проверка. Твърди се, че представеният договор за кредит не е недействителен и отговаря на всички изисквания на ЗПК в редакцията от 26.03.2013 г.

Твърди се, че в договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) от 40,81 %.

Твърди се, че между страните е договорена лихва от 35,91 %, като съгласно чл. 2 от условията по договора лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора.

Поддържа се, че в изпълнение на изискванията на ЗПК в договора са посочени и допусканията, съобразно с които е изчислен ГПР. Поддържа се, че в случая не е изтекла погасителната давност, защото договорът не е недействителен, а и защото и 1 при недействителен договор за кредит основанието за търсената сума си остава договорът за кредит. Поддържа се, че падежът за главницата настъпва от поканата за изпълнение, а това е исковата молба. Алтернативно се твърди, че дори и изискуемостта да настъпва с оглед крайния срок за изпълнение, то 5-годишната давност не е изтекла към датата на предявяване на иска. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемият И. Д. А. чрез особения представител адв. М. Р. оспорва въззивната жалба. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Заявява, че първоинстанционният съд е преценил всички събрани по делото доказателства и правилно е установил фактическата обстановка. Предвид изложеното моли решението на СРС да бъде потвърдено.

Срещу определението, с което молбата по чл. 248 ГПК на особения представител е оставена без разглеждане, е постъпила частна жалба от адв. М. Р.. В жалбата се поддържа, че определението на СРС е неправилно, като се излагат подробни съображения, че особен представител няма как да представи списък с разноски, тъй като не извършва такива. Предвид това се иска да се отмени обжалваното определение.

Отговор на частната жалба е постъпил от „Ф.И.” ЕАД, с който се поддържа, че частната жалба е недопустима, а евентуално – неоснователна. Твърди се, че възнаграждението за особен представител не може да се третира като разноски и по отношение на него не се прилага редът по чл. 248 ГПК. В допълнение се сочи, че особеният представител не оспорва разпределената тежест за разноски, а упражнява свое лично право да иска корекция на определеното му от съда възнаграждение. В условията на евентуалност се поддържа, че възнаграждението на особения представител е определено от СРС в съответствие с правната и фактическа сложност на делото. Предвид изложеното се иска частната жалба да се остави без разглеждане, евентуално да се остави без уважение.

По въззивната жалба на „Ф.И.” ЕАД:

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Решението на СРС е валидно и допустимо. По същество обаче е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.

79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. 430 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № CREX-10238206, сключен на 29.06.2013 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и И. Д. А.. По силата на този договор на И. Д. А. се предоставя кредит в размер на 1153,95 лева. На 2 първата страница от договора е удостоверено, че страните са постигнали съгласие кредитът да се олихвява с фиксиран за целия срок на договора лихвен процент от 35,91 %. В договора е посочено, че ГПР възлиза на 40,81 %, като не е предвидена такса за обработка на кредита.

По делото е представен и застрахователен сертификат. Видно от договора за кредит застрахователната премия възлиза на 54,95 лева.

В хода на производството горепосоченият договор за кредит не е оспорен от страна на ответника (настоящ въззиваем).

По делото е представен и Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г., по силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е прехвърлило на „Ф.И.“ ЕАД, наред с другото, вземанията по горепосочения договор за потребителски кредит, сключен с И. Д. А.. СРС правилно е констатирал, че т. 14 от общите условия към процесния договор за кредит допуска цедирането на възникналите по договора за потребителски кредит вземания.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

По делото не се спори, че И. Д. А. има качеството потребител, поради което към процесния договор за кредит се прилагат специалните правила на ЗПК, за които съдът следи служебно. Трябва да се посочи обаче, че с оглед датата на сключване на договора към него не са приложими измененията в ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. Това следва от § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК, обн. в бр. 35/2014 г. на ДВ, съгласно който новите разпоредби не се прилагат за договори, сключени преди датата на влизане в сила на ЗИД. Единственото изключение, което е неприложимо в случая, касае новосъздадената ал. 8 на чл. 32 ЗПК.

Не е спорно по делото, че уведомление за извършената цесия не е било лично връчено на кредитополучателя потребител И. Д. А., но следва да се приеме, че с връчването на исковата молба на особения представител на длъжника, към която искова молба е приложено и уведомлението за цесия по чл. 99 ЗЗД, е изпълнено изискването за надлежно съобщаване за извършената цесия. В този смисъл е актуалната практика на ВКС, обективирана в Определение № 50649/06.12.2022 г. по т.д. № 977/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 1176/09.05.2024 г. по т.д. № 1044/2023 г. на II Т.О. на ВКС, Определение № 2010/16.07.2024 г. по т.д. № 1007/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 60850/02.12.2021 г. по гр.д. № 2537/2021 г. на III Г.О. на ВКС и други. Тоест въззивникът е материално легитимиран по предявения иск.

По-нататък трябва да се посочи, че предвид горецитираните клаузи на договора за кредит въззивният съд намира, че са неправилни констатациите на СРС, че в представения по делото договор за кредит няма вписан лихвен процент. Независимо от това процесният договор за кредит е недействителен, но поради следните причини:

Към момента на сключване на процесния договор за кредит не е имало конкретно законово ограничение за размера на лихвата, който може да бъде договарян.

На общо основание обаче страните са били ограничени от принципа на добросъвестността, закрепен в чл. 9, ал. 2 ЗЗД. Трайно застъпено е в съдебната практика, че противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слаби участници в оборота, като се използва материалният им недостиг, за да се облагодетелства друг правен субект. В този смисъл съдилищата приемат, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а при обезпечени договори за кредит (пр: с ипотека или залог) противно на добрите нрави е възнаградителната лихва да надвишава двукратния размер на законната лихва. Съображения в гореизложения 3 смисъл са развити в Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. на II Г.О. на ВКС, Определение № 527/09.06.2022 г. по гр.д. № 151/2022 г. на III Г.О. на ВКС.

Преценката за нищожност поради противоречие с добрите нрави се извършва към датата на сключване на договора. Към този момент е действало Постановление № 100/29.05.2012 г. за определяне на размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Съгласно чл. 1, т. 1 от цитирания акт на Министерски съвет годишният размер на законната лихва е в размер на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 1 януари, респ. 1 юли, на текущата година плюс 10 процента.

По данните на БНБ основният лихвен процент в сила от 1 януари 2013 г. е бил 0,03 %. Тоест към 29.06.2013 г., когато е сключен процесният договор за кредит, годишната законна лихва за забава е била 10,03 %. В този смисъл уговореният годишен лихвен процент от 35,91 % надвишава трикратния размер на законната лихва за страната. Поради това и предвид изложената по-горе трайна практика на ВКС следва да се заключи, че клаузата на процесния договор за кредит, определяща годишния лихвен процент, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за потребителски кредит задължително се посочва лихвеният процент по кредита. Тоест годишният лихвен процент е съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит.

Нищожната клауза, определяща годишния лихвен процент, се приравнява на липсваща такава, а по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК недействителен е договор, в който не е посочена дължимата възнаградителна лихва. Точно това разбиране е възприето в най-новата практика на ВКС. В Решение № 50013/05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г. на ВКС изрично е посочено, че „установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит“.

В допълнение към горното следва да се посочи, че съдът констатира, че договорът е неравноправен и поради неправилно посочване на годишния процент на разходите (ГПР), който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК също е съществен елемент на договора за потребителски кредит.

В случая при изчисляване на ГПР не е включена застрахователната премия, която потребителят е длъжен да заплати. От представената в първоинстанционното производство счетоводна информация /л. 106 от делото на СРС/ е видно, че пряко на кредитополучателя е предоставена сумата от 1099,00 лева. Тоест посоченият в договора за кредит размер на кредита от 1153,95 лева обхваща предоставената за ползване на кредитополучателя сума от 1099,00 лева плюс закрепената в договора за кредит застрахователна премия от 54,95 лева /1099,00+54,95 = 1153,95 лева/.