Решение № 427 от 12.04.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 427 гр. Пазарджик, 12.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен В. Велев при участието на секретаря Мирослава Савова като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело № 20255220103655 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на А. А. Б., ЕГН **********, с адрес: **********, чрез пълномощника адвокат Д. Г., със съдебен адрес: *****, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, ап. 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.

2, ап. 40-46.

Ищцата твърди, че на 04.08.2025 г. е сключила Договор за паричен заем № 5518971 с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД – заемодател, по силата на който ответното дружество й е предоставило в заем сумата от 1 500,00 лева, при лихвен процент - 45,00 %, годишен процент на разходите (ГПР) – 55,31%, със срок на погасяване от 7 месеца и обща сума за връщане от 1 733,27 лева.

Сочи, че съгласно чл. 4 от договора в срок до 3 дни, считано от датата на сключването му, ищцата е следвало да предостави едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица - поръчители, което да отговарят на няколко изисквания - да представят служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на дохода на всеки поръчител да е в размер не по-малък от 1 000,00 лева, да работят по безсрочен трудов договор, да не са заематели или поръчители по друг договор за заем, сключен със заемодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към БНБ година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, съответно 2/ банкова гаранция с бенефициер заемодателят, за сумата по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3/ одобрено от 1 заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Твърди, че едновременно със сключването на договора за заем е сключила и Договор за предоставяне на гаранция № 5518971 с посочено от заемодателя дружество – вторият ответник „Файненшъл България“ ЕООД, за което дължала допълнително възнаграждение в размер на 905,73 лева, платимо на разсрочени вноски, включени в погасителните вноски по договора за заем.

Счита, че договорът за кредит е недействителен, поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция за нищожен, като противоречащ на добрите нрави. По отношение нищожността на договора за кредит, намира, че с уговорката на чл. 4, се е задължила да предостави обезпечение при крайно завишени изисквания. Тези условия били създадени във вид да изглежда, че кредитополучателят има избор, но всъщност първите две били на практика невъзможни за изпълнение от лице, което прибягва до услугите не на банка, а на небанкова кредитна институция. Счита, че третото условие е формулирано по начин, който да му придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е гарант на заемателя пред заемодателя и че този гарант предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност заемателят по този начин плащал огромна възнаградителна лихва на заемодателя, на която е придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция. Твърди, че гарантът „Файненшъл България“ ЕООД е дружество, чийто капитал е собственост на дружеството заемодател „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство било пряко свързано с договора за заем и представлявал разход по него, тъй като икономическата тежест се понасяла от потребителя, който го заплащал наред с другите парични задължения по договора за потребителски кредит. Също така заемодателят бил овластен директно да получи плащане на възнаграждението. Тъй като същото постъпвало пряко в патримониума на заемодателя и представлявал сигурен доход за него, кумулиран към погасителните вноски, всъщност представлявало пряк разход, свързан с кредита, доколкото се дължало, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем не водело до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора.

Уговореното възнаграждение водело до неравенство на правата на страните, тъй като така се създавали права само за едната страна по правоотношението кредитора, която била икономически по-силната страна, което не отговаряло на изискването за добросъвестност. Същото било установено като услуга в полза на заемодателя, която в случая се явявала задължително условие за отпускане на заема, съответно представлявало допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата или т.нар. скрита възнаградителна лихва, в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Определеното възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество гаранция в размер 905,73 лева било разсрочено на вноски, дължими заедно с погасителните вноски за главница и лихва по договора за заем. С кумулирането на възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, счита, че посоченият размер на разходите по кредита - ГПР, нараствал значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция. В случая ГПР по договора бил посочен абстрактно в някакъв размер, който формално отговарял на законовите изисквания, но в 2 него не били включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за гарант в размер на 905,73 лева. Този разход бил известен изначално на кредитора и умишлено не бил включен в изчисляването на ГПР, като така ГПР бил посочен в размер значително понисък от реалния. Това водело до пълната недействителност на процесния договор за заем. Твърди, че като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не можел да се ползвал от уговорената сделка, което обосновавало извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Позовава се на Решение по дело С714/22 на СЕС като сочи, че европейското законодателство допуска обявяването на нищожността на договора за потребителски кредит да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница, доколкото договорът да се считал за освободен от лихви и разноски. Позовава се и на решение по дело С-453/10 на СЕС, както и на решението по дело C-337/23 на СЕС, според което разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „ГПР“. Поради изложеното намира, че процесният договор за заем е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителният ГПР по кредита. Излага, че посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация, с характер на заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4, във вр. с чл. 68д, ал.

1 от ЗЗП. Същата подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. От друга страна намира, че договорът за предоставяне на гаранция също е нищожен, като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като с него се нарушавал принципът на добросъвестност, справедливост и еквивалентността на престациите между страните по договор. Сочи, че възнаграждението в посочения размер се дължало без насрещна престация. Изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат валидни, предполагало известна еквивалентност на насрещните престации на страните, когато ставало дума за един двустранен договор, а явното несъответствие в престациите било основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което водело до нищожност. В процесния случай, съгласно уговорките в договора за предоставяне на гаранция, възнаграждението се дължало не на ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД, а на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, явяващо се дружеството-майка и заемодател, което на практика водело единствено до увеличаване на дължимата сума по заема. Излага, че е налице взаимна свързаност между договора за предоставяне на гаранция и договора за заем, явяващ се основанието за сключването на първия. Твърди, че дружеството - заемодател е собственик на капитала на дружеството – гарант, двата договора били сключени в един и същ ден, били под един и същи номер - № 5518971. От самия договор за предоставяне на гаранция било видно, че същият е сключен от ответното дружество „чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД“. От друга страна бил налице и еднакъв период на дължимост на сумите по двата договора, с един и същи начален период и краен срок на погасяване, като възнаграждението за гаранта било включено в погасителния план по 3 договора за заем и било разсрочено на равни вноски, дължими заедно с вноските за главница и договорна лихва. Посоченото безспорно водело до извода, че двата договора са взаимно свързани. Счита, че сключването на договора точно с този гарант и при тези условия е било задължително условие за сключване на договора за заем, което съставлявало неравноправно третиране на потребителя. Така уговореното задължение, без да се отчита дали страната заемополучател би изпълнявала добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите договорни задължения по договора за заем, представлявало уговорка, която нарушава добрите нрави. С нея се стигало до значително увеличение на общия размер на задължението по заема в ущърб на икономически по-слабата страна, предвид размера на възнаграждението и главницата по договора. Поради това намира, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави и нарушаване на принципите за добросъвестност и справедливост.

Отправено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за паричен заем № 5518971 от 04.08.2025 г. сключен между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е недействителен, поради неточно посочения в него ГПР, както и че Договор за предоставяне на гаранция № 5518971 от 04.08.2025 г. сключен между нея и „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен, поради противоречието му с добрите нрави.

Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД чрез юрисконсулт Златанова, оспорва предявената срещу него искова претенция като неоснователна. Не оспорва, че посоченият договор за предоставяне на гаранция е сключен с ищцата, като ответното дружество се е задължило да издаде банкова гаранция в полза на другия ответник, с цел гарантиране за изпълнението на задълженията й по договор за заем, а ищцата се задължила да му заплати възнаграждение за предоставената услуга.

Твърди, че договорът е действителен, тъй като отговарял на приложимите изисквания на закона. Същият бил сключен с лице, което било вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а от ЗКИ и отговаряло на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие, което било вписано и като негов основен предмет на дейност. Договорът бил сключен единствено, поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че гарантът ще получи уговореното възнаграждение. Сключеният договор не бил договор за поръчителство, каквото твърдение било наведено в исковата молба, а представлявал договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит. Уговореното възнаграждение по договора било насрещната престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредита. Такава уговорка не противоречала и не нарушавала законови разпоредби, нито добрите нрави. В случая задължението за заплащане на възнаграждението по договора възниквало, не както се твърдяло в исковата молба, непосредствено след възникване на задължението за връщане на паричната сума, а след влизане в сила на договора за предоставяне на гаранция. Същият влизал в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за заем, потребителят не представи друго обезпечение на кредитора. Поради това дружествотокредитор не би могло, а и нямало основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на размера на ГПР по договора за кредит. Сочи, че според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 на ЗПК, 4