Решение № 4190 от 01.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4190 гр. София, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20241100512104 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 12309/21.06.2024 г., постановено по гр.д. № 24054/2023 г. на СРС, ГО, 118 състав, Столична община, с адрес гр. София, ул. „Московска” № 33, е осъдена да заплати на Т. Д. П., ЕГН **********, сумата от 5000 лева /частично вземане от вземане в пълен размер на 10000 лева/ - обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва от 06.05.2020 г. до изплащане на вземането и сумата 216 лева – обезщетение за имуществени вреди /разходи за рехабилитация в периода от 16.09.2020 г. до 23.09.2020 г./, ведно със законната лихва от 16.09.2020 г. до изплащане на вземането, които вреди са следствие от претърпяно на 28.01.2020 г., около 10,30 часа увреждане на здравето - фрактура на фибуларен малеол на дясната подбедрица, в резултат на стъпване върху неизправна тротоарна настилка, намираща се в гр. София, ул. „Проф. Никола Михайлов“ до №1.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Столична община. В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че по делото не са налице обективни обстоятелства, годни да установят, че причина за събитието е попадане в неравност на тротоара. Сочи се, че съгласно заключението на СМЕ счупването може да се получи от падане от собствен ръст при стъпване накриво, както и при директен удар върху глезена с твърд предмет, вкл. с крак. Сочи се, че размерът на обезщетение следва да се определи по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване на всички относими обстоятелства. Въззнивкът сочи, че принципът за определяне на справедливо обезщетение не е спазен от СРС, определеното 1 обезщетение е прекомерно и липсва подробен анализ на фактите, обуславящи размера на дължимото обезщетение. Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, както и присъждане на сторените разноски.

Въззиваемият Т. Д. П. оспорва подадената въззивна жалба, като излага доводи за законосъобразност на обжалваното решение. Сочи, че механизмът на събитието е установен със СПН с решение по гр.д.

42829/2020 г. на СРС, а размерът на обезщетението е определен правилно при съобразяване законовите критерии и конкретните обстоятелства по делото. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решението е валидно, а в обжалваната част допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

По наведения довод във въззивната жалба, че не е установено механизма на събитието, въззивният съд намира следното:

С влязло в сила решение № 20086266 от 05.04.2021 г. по гр. д. № 42829/2020 г.

СРС, 140 състав, Столична община е осъдена да заплати на Т. Д. П. на основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД сумата в размер на 260,03 лв.- обезщетение за имуществени вредиразходи за лечение на уврежданията на здравето и сумата в размер на 5 000 лв.

/частичен иск от 20 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди-болки и страдания вследствие претърпяно от ищцата увреждане-счупване на външния малеолус на дясна глезенна става-закрито, настъпило на 28.01.2020 г. в резултат на спъване върху разместена плоча, част от пешеходен участък, намиращ се в гр.София, ул. „Проф.Никола Михайлов“. С процесното решение изцяло е уважен иск за претърпени имуществени и частичен иск за претърпени неимуществени вреди от същото събитие, предмет на настоящото дело. Съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, 2 решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

Съобразно мотивите на тълкувателния акт, при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право.

Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Ето защо и с решение № 20086266 от 05.04.2021 г. по гр. д. № 42829/2020 г. СРС, 140 състав със сила на пресъдено нещо са установени всички елементи от фактическия състав на предявения иск с изключение размера на дължимото обезщетение за претъпрени неимуществени вреди. С оглед изложеното, навеждането на възражения по отношение механизма на събитието в настоящото производство е преклудирано, с оглед което и наведеният довод във въззивната жалба за липса на яснота относно механизма на събитието се явява неоснователен.

По отношение довода във въззивната жалба за размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд намира следното:

Тъй като претърпените от ищцата неимуществени вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, те не биха могли да бъдат възстановени, а следва да бъдат обезщетени посредством заместваща имуществена 3 облага, чийто размер съдът определя съобразно критериите, предписани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по справедливост. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Т.е. критериите за определяне на този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.

Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за ищцата, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото. Съдът, при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последици, продължителността и интензитета на търпените болки.

В настоящия случай следва да се вземе предвид начина на настъпване на противоправното деяние /падане поради неравност на тротоара/ и характера на претърпените телесни увреждания - счупване на външния малеолус на дясна глезенна става-закрито. От показанията на свидетеля М.А.Г. е видно, че ищцата изпитвала силни болки и страдания в първите 2-3 месеца след инцидента, когато се нуждаела и от чужда помощ при обслужването си. Наложило се да се изправя и придвижва с помощни средства и чужда помощ, да търпи ежедневни ограничения и неблагоприятни последици от полученото увреждане. От показанията на свидетеля се установява, че ищцата изпитвала силно неразположение и интензивни негативни емоции и трудности в рамките на възстановителния период, като не е имала близки, които да й помагат. Свидетелят пряко е възприел състоянието на ищцата и е имал непосредствени впечатления от преживените битови трудности и психическото и физическото отражение, което травмата е оказала върху ищцата. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчете и високата възраст на ищцата към момента на увреждането /69 г./, което е обуславило и бавното и трудно възстановяване, обстоятелството, че не е имала никакви близки, които да й помагат след претърпения инцидент /същата е била подпомагана единствено от свидетеля М.А.Г./. Ето защо и въззивният съд приема, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 10 000 лв. Доколкото с решение № 20086266 от 05.04.2021 г. по гр. д. № 42829/2020 г. СРС, 140 състав е присъдена сумата от 5000 лв., то настоящият иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди се явява изцяло основателен за предявената сума от още 5000 лв.

Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и с оглед 4 препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, решението следва да бъде потвърдено.

По разноските:

За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата. Същата претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 2000 лв., но въззивникът е направил възражение за прекомерност по чл.78,ал.5 ГПК. Съдът намира възражението за основателно, като при съобразяване цената на предявените искове, фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените заседание и вида на извършените процесуални действия, адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на 850 лв. Ето защо в полза на въззиваемата следва да се присъдят разноски в размер от 850 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 12309/21.06.2024 г., постановено по гр.д. № 24054/2023 г. на СРС, ГО, 118 състав.

ОСЪЖДА Столична община, с адрес гр. София, ул. „Московска” № 33, да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на Т. Д. П., ЕГН **********, разноски в размер от 850 лв.