Решение № 6716 от 09.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6716 гр. София, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 142 СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА при участието на секретаря РАДКА Т. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА Гражданско дело № 20231110149904 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба от 11.12.2023 г., на Й.

С. А. против „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, в която са изложени твърдения, че между ищеца и първия ответник бил сключен Договор за паричен заем № 2451911/06.10.2021г. за сумата в размер на 1‘746.80 лева, от които размер на кредита 1‘700.00 лева и размер на застрахователна премия 46.80 лв., а между ищеца и втория ответник бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство във връзка с процесния кредит. Страната поддържа, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за кредит заемателят следва да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция в размер на отпуснатата в заем сума или одобрено от заемодателя дружество-поръчител.

В исковата молба са изложени твърдения, че предоставянето на обезпечение представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, както и какво да бъде то. Страната намира, че изискването за представяне на банкова гаранция е практически неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в сравнително нисък размер. В исковата молба са изложени твърденията, че годишния процент на разходите по кредита не включва дължимото от потребителя възнаграждение по сключения между Й. С. А. и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД Договор за поръчителство в размер на 867.75 лева. Ищецът поддържа, че заемодателят не включва възнаграждението по договора за поръчителство в разходите по сделката с цел да бъде заобиколено императивното изискване по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ищецът поддържа, че възнаграждението за поръчителство се изплаща директно на „Кредисимо“ ЕАД /чл. 8, ал. 5 от Договор за поръчителство/, като същото е разсрочено за изплащане и съединено към погасителния план по Договор за паричен заем № 2451911/06.10.2021г., като след сключване на договора за поръчителство е изготвен нов обединен погасителен план по Договор за паричен заем № 2451911/06.10.2021г.съгласно който общото задължение е в размер на 2785.55 лева. В исковата молба са изложени твърдения, че договорът за кредит е недействителен, тъй 1 като не съдържа действителния годишен процент на разходите по сделката и общата дължима от потребителя сума. Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като по силата на правоотношението в полза на потребителя не е предоставена услуга, а напротив положението му се влошава доколкото в негова тежест възниква задължение за заплащане на задължение. В исковата молба са изложени твърдения, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и поради накърняване на добрите нрави.

При така наведените твърдения е направено искане да бъде признато за установено в отношенията между Й. С. Абдул и „КРЕДИСИМО“ ЕАД, че Договор за паричен заем № 2451911/06.10.2021г. е нищожен, а при условията на евентуалност клаузата на чл. 4, ал. 1 от съглашението да бъде прогласена за нищожна, както и искане за признаване за установено в отношенията между Й. С. А. и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, че сключеният Договор за предоставяне на поръчителство във връзка с процесния кредит е нищожен, както и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, представляваща част от сумата в размер общо на 867.75 лева платена без основание по нищожния договор за поръчителство. Ведно с исковата са представени документи, за които е направено искане да бъдат приети като писмени доказателства по делото. Направено е искане да бъде допуснато изслушване на съдебно-счетоводна експертиза по задачи формулирани в исковата молба. Направено е искане за издаване на съдебни удостоверения. Направено е искане сторените от ищеца съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответниците.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Тончева поддържа доводи за недопустимост на предявения срещу дружеството иск, тъй като за ищеца липсва правен интерес от установителна претенция когато може да предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които са от значение за спорното право. По същество на спора исковата претенция е оспорена. С отговора са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения, че сключването на договор за поръчителство представлявала задължително условие за отпускане на кредит. С отговора са оспорени и поддържаните от ищеца твърдения, че към момента на сключване на договора за кредит заемодателят е знаел какъв е размера на задължението по договора за поръчителство. На следващо място процесуалният представител на страната поддържа, че договорът за поръчителство сключен между ищеца и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД по своя характер представлява договор за поръчка и уговореното между страните по сделката възнаграждение не попада в обхвата на общите разходи по кредита. В допълнение са наведени твърдения, че вземанията за възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство възникват в полза на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, а не в полза на заемодателя.

По изложените доводи е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Сталева поддържа доводи за недопустимост на предявения срещу дружеството иск, тъй като за ищеца липсва правен интерес от търсената защита предвид обстоятелството, че задълженията по договора за кредит и поръчителство са погасени, т.е. не е налице необходимост от преустановяване на действието им занапред между страните. По същество на спора исковата претенция е оспорена. В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че договорът за поръчителство е действителен, а възнаграждението за поръчителя има характера на възнаграждение дължимо на лице, което по занятие предоставя услуги по гарантиране на задължения на контрагенти, 2 като размерът му е съобразен с риска, който дружеството поема. Представителят на ответника поддържа, че възнаграждението е в размер на 173.55 лева на месец за периода на действие на договора за кредит – 5 месеца, като доколкото ищецът предсрочно е погасил задължението си по договора за заем, то на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД не е заплатено възнаграждение в пълния уговорен размер. В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че направените от ищеца плащания по договора за поръчителство възлизат на сумата в размер на 50.00 лева. По изложените доводи е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, а при условията на евентуалност предявеният осъдителен иск да бъде отхвърлен за разликата над 50.00 лева до пълния предявен размер от 867.75 лева. Направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца да бъдат възложени сторените по делото съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение. Ведно с отговора е представен документ, за направено искане да бъде приет като писмено доказателство по делото.

С протоколно определение от 06.11.2025 г. е допуснато изменение на размера на предявения осъдителен иск срещу „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, като същият се счита предявен за сумата в размер на 694.20 лева.

По допустимостта на производството:

С Решение № 1/01.02.2012 г. по гр. д. № 425/2011 г. на ВКС, III ГО, е прието, че искът за установяване на нищожността на дадена сделка по своя характер е отрицателен установителен иск, с чието уважаване се установява със сила на пресъдено нещо нищожността на съглашението и свързаното с това невъзникване на целените от страните права и задължения. Настоящият състав поначало споделя доводите на ответника за недопустимост на предявен отрицателен установителен иск когато възникналото по силата на атакуваната сделка задължение е погасено от длъжника посредством плащане. На първо място следва да бъде посочено, че абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителен иск, включително на отрицателния такъв, е наличието на правен интерес от неговото предявяване.

Последният е налице, когато субективното право, предмет на иска, е застрашено или упражняването му е смутено. Ако субективното право е нарушено се поставя въпросът дали то може да бъде адекватно защитено чрез установителен иск или носителят му следва да предяви осъдителен иск за неговата защита. В разглеждания случай ищецът поддържа, че е погасил задълженията както по договора за кредит, така и по договора за поръчителство. За платените суми предявяване на отрицателен установителен иск, респ. иск за нищожност, по правило е недопустимо, тъй като ищецът не може да постигне адекватна защита на правата си. Подобен извод следва от обстоятелството, че решението по предявения отрицателен установителен иск, респ. искът за нищожност, не се ползва с изпълнителна сила, респ. по силата на него за ответника не съществува задължение за връщане на получената сума ( по арг. от Решение № 99/28.06.2012 г. по т. д. № 667/2011 г. по описа на ВКС, I I ТО). Такова възстановяване на платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното обогатяване ( в този смисъл Определение № 634/05.10.2009 г. по т. д. № 479/2009 г. по описа на ВКС, II ТО и Определение № 337/21.07.2022 г. по ч. т. д. № 854/2022 г. по описа на ВКС, I ТО).

В допълнение е необходимо да бъде отбелязано, че липсата на интерес от водене на отрицателен установителен иск, респ. иск за нищожност на сделката, от която произтича погасеното от ищеца посредством плащане задължение, може да се обоснове и с принципа за процесуална икономия, доколкото целеното с него 3 установително действие може да се постигне с воденето на осъдителен иск за неоснователно обогатяване като така на практика би се избегнало създаването на множество процесуални отношения между страните, при положение, че правният спор може да бъде разрешен само в един процес.

Така изложеното разбиране е застъпено в Решение № 232/24.02.2023 г. по в. гр. д. № 3050/2022 г. по описа на Окръжен съд – гр. Пловдив, X състав, с което е обезсилено като недопустимо постановено от първоинстанционния съд решение за прогласяване на клауза от договор за кредит за нищожна, произтичащото от която клауза задължение е било погасено посредством плащане, и Определение № 2943/13.12.2023 г. по ч. гр. д.

№ 3180/2023 г. по описа на Окръжен съд – гр. Пловдив, VII състав.

Независимо от изложеното съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023 г. по дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. Предвид изложеното предявеният иск се явява допустим, макар чрез уважаването му в правната сфера на потребителя да не възниква никаква промяна, тъй като за връщане на даденото по договора неминуемо следва да бъде предявен и осъдителен иск.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове за прогласяване на Договор за паричен заем № 2451911/06.10.2021г. и Договор за предоставяне на поръчителство от 06.10.20201 г. по процесния договор за кредит, респ. клаузата на договора за кредит предвиждаща задължение за потребителя да представи обезпечение по сделката, за недействителни, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит и поръчителство с описано в исковата молба съдържание, както и че договорите, респ. клаузата, са недействителни като противоречащи на закона, заобикалящи императивни правни норми и противоречащи на добрите нрави.