Решение № 104 от 08.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 104 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100509139 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от А. В. А. въззивна жалба срещу решение от 19.06.2024г. постановено по гр.д. № 2249/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, с което е отхвърлен предявения срещу „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ЕАД иск с правно основание чл.439 ГПК, че не дължи сумите по изпълнителен лист издаден по гр.д. № 34215/2013г. по описа на Софийски районен съд и въз основа на който е образувано изп.д. № 6612/2013г. о описа на ЧСИ М.Б.. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилни изводи относно момента, от който е прекъсната погасителната давност и започнал да тече нов срок, както и несъобразяване със задължителната практика на ВКС.

Въззивникът моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат изцяло. Претендира разноски.

В срокът по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ЕАД , в който изразява становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на материалния закон и утвърдената съдебна практика.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

1

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск и с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ЕАД, че А. В. А. не дължи сумата от 2424,86лв., от която 1094,73 лв. – главница представляваща невърната на падежа заемна сума по договор за издаване на и ползване на кредитна карта от 25.02.2007г. сключен с ОББ АД, ведно със законната лихва от 13.08.2013 г. до изплащане на вземането; 249,79 лв. – договорна лихва за периода 07.10.2008 г.-12.08.2013 г.; 792,66 лв. – наказателна лихва за периода 07.10.2008 г.12.08.2013 г.; 287,68 лв. – съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.

№ 34215/2013 г. на СРС, зп.д.№ 6612/2013 г. на ЧСИ М.Б..

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл не е спорна между страните установената пръвилно и въз основа на събраните писмени доказателства по делото от първоинстанционният съд фактическа обстановка, а именно: по ч. гр. д. № 34215/2013 г. по описа на СРС, 47 състав образувано въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, подадено на 13.08.2013 г. от „Обединена българска банка“ АД срещу А. В. А., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.09.2013 г., с която съдът е разпоредил длъжникът да заплати на кредитора следните суми: 1094.73 лв. – главница, ведно със законната лихва от 13.08.2013 г. до изплащане на вземането; 249,79 лв. – договорна лихва за периода 07.10.2008 г.12.08.2013 г.; 792,66 лв. – наказателна лихва за периода 07.10.2008г.-12.08.2013г.; 287,68 лв. съдебни разноски, както и изпълнителен лист от 10.09.2013 г. за същите суми и въз основа на който изпълнителен лист кредиторът е образувал изп. д. № 6612/2013 г. на ЧСИ М.Б. с разпореждане на ЧСИ от 27.09.2013 г. по молба на „Обединена българска банка“ АД, като заповедта е връчена на длъжника - въззивник по реда на чл. 47 ГПК и същата е влязла в сила.

Въззивният съдедебен състав споделя становището, че при влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага 5-годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ЗЗД/В т. см. определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 60818 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2021 г., IV г. о., ГК , решение №3/04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на IV г.о. на ВКС/.

Следователно по отношение на вземанията, предмет на влезнала в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ГПК, независимо от вида на вземанията. Следва да се има предвид, че вземането на разноски, присъдени със заповедта за изпълнение, обаче е вземане, различно по характер от спорното вземане, предмет на заповедта. То има различно основание /чл.78 ал.1 от ГПК/ и същност, самостоятелно право, по отношение на което във всички случаи, е приложима 5- годишна погасителна давност /чл.117 ал.2 от ЗЗД/. Същото в никакъв случай няма характера на вземане по чл.119 от ЗЗД, като цитираната разпоредба има предвид допълнителни вземания, които произтичат от погасеното по давност вземане /такава е връзката – главница, лихва, главница-неустойка/.

Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно чл. 130 ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е 2 дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. С ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г.“С оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.

Въззивният съдебен състав съобразява, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18 ал. 1 ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и т.н – т. 10 от ТР №2/2013 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСТК на ВКС.

Следователно за периода 27.09.2013г., когато е образувано изпълнително дело с молба на взискателя, с която е посочен конкретен изпълнителен способ – запор върху трудово възнаграждение на длъжника, до 26.06.2015г. давност не е текла по отношение на процесното вземане. Такава, нова -5 годишна е започнала да тече от 26.06.2015г., като за периода до датата на предявяване на исковата молба– 11.01.2024г. същата не е изтекла, тъй като са извършвани изпълнителни действия смисъла на чл.116 б. „в“ от ГПК през период не по –малък от 5 години и прекъсващи давността и след което за почва да тече нова 5-годишна такава: / ТР № 2/26.06.2015г./,а именно:

-с молба от 07.04.2017 г. „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД /конституиран като взискател по делото след надлежното уведомяване на ЧСИ за извършена цесия на вземането, предмет на изпълнителното производство/ е поискал прилагане на изпълнителен способ - опис на движимите вещи в дома на длъжника

-с молба от 15.09.2017 г. „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД отново е направил искане за извършване на опис на движимите вещи в дома на длъжника, както ипда бъдат наложени запори върху банковите сметки на длъжника, в изпълнение на която ЧСИ е изпратил запорни съобщения до „Първа инвестиционна банка“ АД с изх. № 22794/12.03.2019 г., получено на 15.03.2019 г., „Юробанк България“ АД с изх. № 22795/12.03.2019 г., получено на 14.03.2019 г. и „Експресбанк“ АД с изх. № 22796/12.03.2019 г.

-запорно съобщение с изх. № 70345/03.07.2019 г. до „ПИМК“ ООД, получено на 09.07.2019 г., за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

Във връзка с възражението във въззивната жалба, че давността не се прекъсва с искането за налагане на изпълнителен способ, а с прилагането му, настоящият състав счита следното:

Настоящият състав споделя становището мотивирано в решение № 37/24.02.2021г. по гр.д.

№ 1747/2020г. на ВКС, IV г.о., изрично посочено като приложимо спрямо института на давността, „ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е 3 едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла..“,

Видно от копието на приложеното изпълнително дело, за периода 15.03.2019г. – 20.03.2019г. от банките, до които ЧСИ е изпратил запорни съобщения са постъпили отговори, че запора е наложен, но липсват авоари в сметките на името на длъжника.

Във връзка с възражението на въззивника поддържано в хода на първоинстанционното производство, така и във въззивната жалба, че прилагането на изпълнителни способи, които не водят до реално удовлетворяване на вземането не са редовни такива и не прекъсват давността, настоящят състав счита следното:

Давността е санкция за бездействието на кредитора и дезинтересирането му от събиране на вземането, поради което и при липса на имущество, което реално да послужи за удовлетворяване на вземането не води до отпадане на последиците от прекъсване на давността с предприемането на съответното изпълнително действие.