Решение № 759 от 27.05.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 759 гр. Плевен, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Петя Ст. Иванова като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20244430106593 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба вх. №31360/14.11.2024 г. на В. М.

В., ЕГН **********, чрез адв. М., срещу *** и ***, за прогласяване на нищожност договор за ***, сключен с първия ответник; за 2) прогласяване на нищожност на договора за предоставена гаранция от 13.03.2023 г., сключен с втория ответник, 3) осъждане на първия ответник да върне сумата от 221,45 лв. лв. недължимо платена лихва без правно основание по договора за паричен заем, ведно със законната лихва В исковата молба ищцата твърди, че е сключила *** с ***, по силата на който и е отпусната сумата от 1250 лв., със срок за издължаване 22 месеца, но съгласно чл. 4 ищцата се задължил да предостави заем при многобройни изисквания за двама поръчители или банкова гаранция, поради което на същия ден ищецът твърди, че е подписала и договор за предоставяне на гаранция с *** в качеството на гарант в полза на ***. Съгласно чл.3,ал.1 от договора за предоставяне на гаранция, ищцата твърди, че дължи възнаграждение за поръчител в размер на 1011,34 лв., разсрочено на вноски, като кредиторът съгласно чл.3,ал.2 е овластен да получава възнагражденията на гаранта. Ищцата формулира довод за нищожност на двата договора, тъй като в договора за кредит формално е посочен ГПР, който не отразява действителния прилаган между страните. Към него следвало да се включи и възнаграждението за поръчителя, тъй като предоставянето на обезпечение е задължително условие за отпускане на заема. Договорът за поръчителство имал акцесорен характер, поради това нищожността на договора за заем, обуславяла и нищожност на договора за поръчителство, тъй като единственото основание за сключването му, е обезпечение на договора за заем. Ищцата счита, че на осн. чл. 23 от ЗПК по договора за кредит се дължи единствено само главницата в размер на 1250 лв., а платеното от нея над тази стойност подлежи на връщане като дадена без основание от кредиторът.

В отговора на исковата молба ответникът *** АД счита предявените искове за неоснователни. Формулира се довод, че редът и условията за сключване на договор за паричен заем, изискванията към неговото съдържание и условия за действителност са 1 предмет на Директива 2008/48 и ЗПК, чиито разпоредби са lex specialis спрямо Директива 93/13, ЗЗП и ЗЗД. Договорът за заем №4746040 отговарял на съответните изисквания на чл. 10,ал.1, чл. 11, т.7-12 и 10 и ал. 2 от ЗПК, тъй като информацията за годишния процент на разхдотите е налична в договора, като е посочен ГПР 41,74%, обща дължима сума от 1452,66 лв. при допускания, посочени в чл. 2,т.8 от договора.

Релевантен за изчисляване на ГПР е моментът на сключване на договора, като се вземат предвид допускания известни именно към този момент. Заемодателят нямал задължение към момента сключване да предвижда и бъдещи допускания и условни разходи, като по тази причина се вземат предвид допусканията посочени в т.3 от приложение №1 към чл. 19,ал.2 ЗПК. В процесния случай тези допускания обхващат главница и лихва, тъй като това са единствените разходи. Договорът не само покривал изискванията на чл. 11 ЗПК, но и съдържал коректните стойности, като годишният процент на разходите не надхвърлял допустимия по закон размер. Надвишаването на този размер съгласно чл. 19 ЗПК не обуславяло нищожност на договора, а само на клаузите надвишаващи допустимия размер на ГПР. Възнаграждението за предоставяне на гаранция не се включвало в ГПР, тъй като не е част от общия разход по кредита за потребителя с оглед дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“ дадена в параграф 1, т.1 ДР на ЗПК. Предоставянето на обезпечение се счита, че не е условия за предаване на заемната сума от заемодателя, а заемателят предоставял обезпечение единствено за да изпълни задължението по закон и да избегне неблагоприятни последици от неизпълнение. Сключването на договор за поръчителство с трето лице не било необходимо условие за сключване на договора за кредит, т.е. предоставянето му не е безусловно необходимо. Поради това разходите за възнаграждение не са част от допусканията, формиращи ГПР, тъй като нито са известни на заемодателя, нито са определени по размер към този момент, нито са неизбежен разход, тъй като може да се предостави и безвъзмездно поръчителство. Ищецът освен това по своя собствена воля е избрал да обезпечи задължението по договора за заем чрез поръчителство, имайки на свое разположени три алтернативни начина за обезпечаване. Неоснователно било и възражението, че е налице заблуждаваща търговска практика, тъй като ищецът не излага подробни твърдения за това, а такава не се установява и по делото. По отношение на предявения осъдителен иск, се сочи, че ищецът е платил сумата от 878,42 лв., от които 706,41 лв. главница и 172,01 лв. лихва, като непогасена е сумата от 574,24 лв. по договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство се сочи, че не е влязло в патримониума на кредитора, а в този на гаранта. Дори и да се установила нищожност, то дадените суми следвало да се претендират от гаранта. Иска се от съда да отхвърли предявените искове и се релевира възражение за прекомерност по чл.

78,ал.5 от ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение.

В отговора на исковата молба ответникът *** счита предявените искове за неоснователни. Формулира се довод за недопустимост на предявените установителни искове, поради липса на правен интерес, тъй като ищецът разполага с възможност да предяви осъдителен иск, който поглъща твърдения факт за нищожност на сделките. В този контекст ответникът счита, че е налице превратно упражняване на права.

Уговореното в полза на гаранта възнаграждение не представлявала услуга в полза на заемодателя, а насрещна престация за поетото задължение от гаранта да обезпечи задълженията по кредита. Правоотношението по договора за предоставяне на гаранция се сочи, че е самостоятелно и поради това нищожността на договора за кредит не обуславяло нищожност на договора за предоставяне на гаранция. Твърдението, че договорът е нищожен на осн. чл. 22 ЗПК ответникът счита за неотносимо към договора за предоставяне на гаранция, тъй като този договор не попада в приложното поле на ЗПК. Иска се от съда да отхвърли предявените искове и се релевира възражение за недължимост на адв. възнаграждение по чл. 38,ал.1,т.2 ЗА.

2

В с. з. ищецът поддържа исковата молба, счита предявените искове за основателни, претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з. ответникът *** и *** не се явяват и представляват. В писмени становища формират довод за неоснователност на предявените искове, претендират разноски.

Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Не е спорно, че ищецът и ответникът *** са сключили ***, с параметри: 1250 лв. паричен заем, със задължение за връщане на сумата на 22 месечни вноски, с последна вноска, дължима на 15.01.2024 г., при фиксиран годишен процент-35%, ГПР 41,72% и обща сума, дължима по кредита в размер на 1452,66 лв. Съгласно чл. 2, т.8 ГПР е изчислен при допускания: точно изпълнение на задължението в срок, без начисляване на лихви и разходи, както и неустойки. Видно от съдържанието на чл.4 е и че заемателят се задължава в 3-дневен срок от сключването на договора да представи на заемодателя конкретно определено в договора обезпечение: 1)две физически лицапоръчители, всяко от които да отговоря на условията в договора/служебна бележка за размера на получаване трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в размер на 1000лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции; или 2) банкова гаранция с бенефициер кредитора, за сумата по чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни, след крайния срок за плащане на задължението по потребителския договор.

Не е спорно, че ищецът и ответникът ***, са сключили *** по силата на който вторият ответник като гарант се задължава да издаде гаранция за изплащане в полза на кредитора ***, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължение потребителя. Съгласно чл. 3,ал.1 от договор потребителят се задължил да плати възнаграждение в размер на 1011,34 лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които в размер на 45,97 лв., за периода от 27.03.2023 г. до 15.01.2024 г. Потребителят заплащал възнаграждение по начините по които е установено в договора за заем.

От заключението на ССЕ се установява, че по дължимите по *** суми са: 1250 лв. главница, 202,66 лв. лихва, 1011,34 лв. възнаграждение за предоставяне на гаранция, разсрочени на месечни вноски в погасителния план. По процесните договори били извършени плащания в размер на 1522 лв., с които е погасена 706,41 лв. главница, 172,01 лв. лихва и 643,58 лв. възнаграждение за предоставяне на гаранция. В посочения по договор ГПР от 41,71% не е било включено начисленото възнаграждение за предоставяне на гаранция, а при включването му в общия разход, размерът на ГПР е 564%.

Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени доказателствени средства и заключение на вещо лице. Съдът дава пълна вяра на събраните и взети предвид писмени документи, които се ползват с придадената им по чл. 178 и чл. 179 от ГПК доказателствена стойност. Съдът дава и пълна вяра на заключението на ССЕ, тъй като е изготвено от компетентно вещо лице и е обективно, пълно, и обосновано.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са допустими установителни искове с правно основание 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал.5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Безспорно е, че страните са обвързани от договор за паричен заем и договор за 3 предоставяне на гаранция. Договорът за паричен заем, сключен между ищцата и ответникът ***, има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК., поради което действителността му следва да се съобрази с изискванията на специалния закон ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по съответствието на договора със законовите изисквания за неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания. Съгласно чл.

22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Поради това посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност на договора съгласно чл.

22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.