Решение № 12308 от 12.07.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12308 гр. София, 12.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С Г при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от С Г Гражданско дело № 20221110110421 по описа за 2022 година

Предявени са обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от Г. Е. Я. срещу "К Й" ООД за признаването за нищожен като противоречащ на закона и на добрите нрави на договор за предоставяне на паричен заем № .. от 17.02.2020 г., сключен между Г. Е.

Я. и "К Й" ООД, както и за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 1059,78 лв., представляваща недължимо платена по нищожен договор за предоставяне на паричен заем № .. от 17.02.2020 г., тъй като уговореният размер на ГПР многократно надвишава максималния размер, предвиден в ЗПК.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 17.02.2020 г. сключил с "К Й" ООД договор за паричен заем № .. за сума в размер на 3000 лева, платима на 18 вноски всяка по 361 лева. Ищецът твърди, че размерът на ГПР е 49,89 %, лихвеният процент на ден е 0,11 %. Обосновава се нищожност на договора на осн. чл. 22 ЗПК и чл. 26 ЗЗД. Договорът не бил оформен в предвидената от закона форма, не бил написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи да са с еднакъв вид, форма и размер, шрифт не помалък от 12. Не бил включен съществен елемент от изискуемото съдържание -ГПР-не били описани основните данни за формирането му. На следващо място грешно бил посочен размерът му, който надвишавал максимално установения праг, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли договорът за кредит да бъде обявен за недействителен, както и да му бъде възстановена заплатената сума в размер на 1059,78 лева. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК от ответника „К Й“ ООД е депозира н отговор на исковата молба, в който оспорва исковете по подробно изложени съображения. Ответникът твърди, че 1 процесният договор за кредит е породил валидно облигационно правоотношение между страните, като са спазени всички изисквания на ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят, че помежду им е бил сключен договор за предоставяне на паричен заем № .. от 17.02.2020 г., че ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно ответникът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и съдът възприема като обективно и компетентно дадена. От заключението й се установява, че в изпълнение на процесния договор за заем ищецът е извършил плащане в общ размер на 4065,55 лева, с която сума е погасил по главницата 1620,06 лв., договорна лихва от 892,75 лв., неустойка в размер на 1546,97 лева. Посочено е в експертното заключение, че съобразно уговорения в договора ГЛП от 39,99 %, то дължимият размер на възнаградителна лихва за този период възлиза на 892,75 лева. ГПР при включени само такива за договорна лихва е 48, 213 %, а при включени и разходи за неустойка в размер на 207,94 %. При съобразяване платените от ищеца суми в размер на 4065,55 лева и дължимите суми при ГПР от 50 %, разликата възлиза на 4,37 лева.

От представения погасителен план уговорен между страните се установява, че първата падежна дата е уговорена за 17.03.2020 г., а последната падежна дата – за 17.08.2021 г.

Договор за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Същевременно, с определението на съда от 26.08.2022 г., в което е обективиран проекта за доклад по делото, съдът на осн. чл. 190 ГПК е задължил ответника да представи в оригинал или официално заверен препис договор за кредит (Договор за паричен заем № .. от 17.02.2020 г.), ведно с погасителен план, като му е указал, неизпълнението ще се преценява съобразно разпоредбата на чл. 161 ГПК. Ответникът не е изпълнил задължението си да представи изисканите документи. По делото не е представен договорът за паричен заем от нито една от страните в производството, като въпреки безспорния факт на неговото сключване, съдът не може да съобрази съдържанието му със съответствието на закона с оглед наведените от ищеца твърдения. Независимо от горното от представения погасителен план и обсъденото заключение по ССчЕ съдът приема, че правата и интересите на кредитополучателя не са нарушени, тъй като последният е бил наясно с размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съответно сумата за усвояване на кредита и лихвения процент. Всичко това дава възможност на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.

2

Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.

Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.

В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.

С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.

Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

3

Съгласно заключението на ССчЕ ГПР при включени разходи само за договорна лихва е 48,29 %, а при включени и разходи за неустойка в размер на 207,94 %. Съгласно чл. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения размер на ГПР в договора е видно, че не е нарушена предвидената забраната. Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

От установеното от ССчЕ , че е заложен фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/, в размер на 39. 99 % и годишен процент на разходите /ГПР/, в размер на 48,213 %, което е довело до оскъпяване на кредита. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл.

19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика /решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС/ се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния 4 размер на законната лихва.