Определение № 1229 от 05.05.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1229 гр. Бургас, 05.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър П. Стоянов като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20232100500670 по описа за 2023 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:175074752, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез пълномощника юрисконсулт Г. Стойчева Кръстева, с която се обжалва Разпореждане, с което е отхвърлено заявление за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, за част от вземанията, постановено по ч. гр. д. № 1204/2023 г. по описа на Районен съд - Бургас.

С обжалваното разпореждане е отхвърлено заявлението на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:175074752, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.

„България” № 49, бл.53Е, вх.В, в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Г. И. К. за заплащане и на сумите: 333, 80 лв. – договорна лихва /възнаграждение/ за периода 10.01.2022г. – 06.01.2023г.; 350 лв. – възнаграждение за закупена и ползвана услуга “Фаст“; 700 лв. – възнаграждение за закупена услуга “Флекси“; 230, 47 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 11.09.2021г.

/датата на изпадане на длъжника в забава/ до 06.01.2023г. /датата на предсрочна изискуемост/ и 44, 22 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 06.01.2023г. до 27.02.2023г.

Частният жалбоподател твърди, че разпореждането е незаконосъобразно и постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Навежда доводи, че заповедният съд на този етап от производството не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитира практика.

Твърди, че заповедният съд има правомощие да преценява дали искането се основава на неравноправни клаузи в потребителски договор или има обоснована вероятност от това.

Заповедният съд не е подвел под нормата на чл.143 от ЗЗП представените доказателства.

Заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП, а именно че преценяването на неравноправна клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи от договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка.

Посочва, че дружеството кредиторе е предоставило преддоговорна информация във 1 форма и срокове съобразно ЗПК, като са посочени ясно параметрите на договора. Изготвен е бил и погасителен план, който се съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителни вноски, който е връчен на кредитополучателя, заедно с договора за потребителски кредит. Длъжникът не е обективирал желание да се откаже от така сключения договор, каквато възможност била предвидена в ОУ към договора и в закона.

Счита, че уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. С оглед принципа на свобода на договаряне, уреден в чл.9 от ЗЗД, и по своя собствена воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с посочените ГПР и годишен лихвен процент. Навежда доводи, че в нормите на ЗПК е въведено ограничение на максималния размер на годишния лихвен процент. Въведен е максимален процент на годишния процент на разходите, който изразява общите разходи по кредита, включително лихви. Съдът няма правомощие да тълкува разширително императивни правни норми. Твърди, че при условие че са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза. Това е била така и по аргумент от чл.145, ал.2 от ЗЗП. Не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма.

Иска се от съда да отмени обжалваното разпореждане и вместо него да постанови издаване на заповед за изпълнение за всички вземания на "Профи кредит" ЕООД, претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК. Претендират се направените съдебноделоводни разноски.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира частната жалба за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 1204 по описа за 2023 г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от "Профи кредит" ЕООД, чрез чрез пълномощника юрисконсулт Глория Петрова.

На 28.02.2023 г., „Профи кредит България“ ЕООД е подало заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК против длъжника Г. И. К. за следните суми: 1297, 86 лв. – главница ; 333, 80 лв. – договорна лихва /възнаграждение/ за периода 10.01.2022г. – 06.01.2023г.; 350 лв. – възнаграждение за закупена и ползвана услуга “Фаст“; 700 лв. – възнаграждение за закупена услуга “Флекси“; 230, 47 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 11.09.2021г.

/датата на изпадане на длъжника в забава/ до 06.01.2023г. /датата на предсрочна изискуемост/ и 44, 22 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 06.01.2023г. до 27.02.2023г., както и разноски по делото, възлизащи на 239, 13 лв., от които: 59, 13 лв. – държавна такса и 180 лв. - юрисконсултско възнаграждение, като е посочено, че вземането произтича от договор за потребителски кредит № 4005380009/13.08.2021 г.

На 14.03.2023 г. е издадена Заповед № 719 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 1204/2023 г. на БРС за неплатена главница от 1297, 86 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението пред съда до окончателното й плащане, както и сумата от 25, 96 лв., разноски по делото за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

С обжалваното разпореждане, заповедният съд е отхвърлил заявлението в останалите, претендирани със заявлението части. В мотивите си заповедният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен, на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.10, ал.1 от ЗПК – не е ясно как е формиран ГПР. Отделно от това клаузите за заплащането на 2 тези суми са нищожни – на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, тъй като в ГПР очевидно не са включени всички разходи – възнагражденията за услуги “Фаст“ и “Флекси“, с добавянето на които той става по-висок от предвидения в ал.4 от същата разпоредба размер. Също така е прието по отношение на клаузата за възнаградителна лихва, че е нищожна на основание чл.

26, ал. 1 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, предвид прекомерния размер на това вземане, а присъждането й би довело до неоснователно обогатяване.

Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.

Настоящата инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който са възникнали процесните вземания, обект на заповедта за изпълнение, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Също така следва да бъде посочено, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът е задължен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави. В този смисъл доводите на частния жалбоподател, че заповедният съд не е следвало да следи за тези пороци и да се произнася по тези въпроси, не е споделян от настоящата инстанция.

Цитираната от жалбоподателя практика не е релевантна за казуса. Действително преценката за противоречие със закона и добрите нрави, би могла да се направи от описанието на твърдяното вземане в заявлението по чл.410 от ГПК, като това е така, защото преценката за други пороци, може да се направи само след пълното разгръщане на исковия процес в случай на подаване на възражение. Всичко това не означава, че вземането, така както е описано в заявлението по чл.410 от ГПК, не може да противоречи на закона и добрите нрави. Напротив ако заповедният съд констатира такова противоречие, последният следва да отхвърли заявлението. Именно в това е смисълът на разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК.

Следва да се посочи, че не могат да бъдат споделени доводите на районния съд, че процесния договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т.

10, вр. чл. 19, ал. 1-4 вр. с чл. 22 от ЗПК, както и направения в тази връзка извод, че на основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължи чистата стойност на кредита, респективно неплатения остатък от него. Видно от съдържанието на договора същият съдържа необходимата информация посочена в чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК, тъй като в него посочена отпуснатата сумата по кредита и общият размер на кредита, както и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, годишния процент на разходите по кредита, изчислен по определения в Приложение № 1 към закона начин и съобразно определените в закона допълнителни допускания, посочени в ОУ, неразделна част от договора, които са и подписани от длъжника. В договора е вписана и информацията по чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК относно условията за издължаване на кредита – посочен е размера, броя и падежа на вноските, като към договора е приложен и погасителен план, неразделна негова част, в който са описани периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а в т. 7.3.1 от ОУ е предвидено правото на длъжника при поискване да се снабди с погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Изпълнено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в т. 7. 1 от ОУ изрично е предвидено правото на потребителя да се откаже от договора. Ето защо, съдът намира, че представеният договор за потребителски кредит отговаря на законовите изисквания и е действителен.

В случая съдът счита, че частната жалба е неоснователна относно претенцията за възнаграждение за закупени допълнителни пакети за услуги Фаст и Флекси в размер на 350 лв. и съответно 700 лв. Видно от заявлението по чл.410 ГПК услугата Фаст е свързана с получаване на приоритетно становище на искането за потребителски кредит и изплащане на потребителския кредит преди клиентите, без закупена допълнителна услуга Фаст. Другата закупена услуга пък е свързана с възможността за едностранна промяна на погасителния план от страна на клиента. Следователно, в случая се касае за уговорки по сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същите са инкорпорирани в самия договор и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна лихва, но и 3 възнаграждение по този допълнителен пакет услуги, което по тази причина следва да се включи в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следва да се отбележи, че нормата на чл.10а, ал.2 от Закона за потребителски кредит не позволява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По същността си така описаните в заявлението услуги представляват именно такива, поради което настоящият състав се присъединява към извода на заповедния съд, че посочените споразумения за допълнителни услуги са нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.10а, ал.2 от ЗПК.

Ето защо, процесната сума, начислена от заявителя в тежест на длъжника и претендирана на основание споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е недължима.

Не така стои въпросът по отношение на уговорената възнаградителна лихва.