Определение № 1325 от 19.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1325 гр. София, 19.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20248002103799 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Икономически университет – Варна срещу въззивно решение № 785/10.07.2024 г. по възз. гр. д. № 954/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати на ищцата Е. Н. Г., както следва: на основание чл. 128, т. 2 КТ - сумата 13 665,96 лв., представляваща разликата между дължимото трудово възнаграждение за периода м.10.2019 г. - м.01.2022 г. и реално заплатеното трудово възнаграждение, със законната лихва от подаването на исковата молба и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата 2 731,47 лв. обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.11.2019 г. до 26.10.2022 г.; на основание чл. 224, ал. 1 КТ - сумата 126,06 лв. - неизплатен остатък от обезщетение за 8 дни неизползван платен годишен отпуск и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата от 8,40 лв. обезщетение за забава за периода 01.03.2022 г. - 26.10.2022 г.; на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата 2 455,49 лв. - обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 164,38 лв. обезщетение за забава за периода 01.03.2022 г. - 26.10.2022 г.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) какво е правното значение на приетите, в израз на академичното самоуправление като част от академичната автономия, с правилниците на висшето училище 1 правила за учебна натовареност (нормативна заетост) на академичния състав за формиране на работната заплата и заплащане на отчетената дейност; 2) какво е правното значение и какви са правните последици на влезлите в сила решения на органите на управление на висшето училище - държавен университет и органите на управление на основните му звена (факултети), касаещи учебната натовареност на членовете на академичния състав и формирането на работната им заплата; 3) допустимо ли е прилагането единствено на нормите на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) при трудовите правоотношения на академичния състав във висшето училище или субсидиарно следва да се прилагат ЗВО и приетите в израз на академичното самоуправление като част от законоустановената академична автономия правилници на ИУ – Варна; 4) при система за заплащане на труда на преподавателите във висшето училище, която не е според времетраенето и с оглед задълженията им за изпълнение на норматив часове и планова учебна натовареност за всяка отделна учебна година, трудовото възнаграждение за изпълнение на възложената и изпълнена работа ли е дължимо, или се дължи независимо от системата на заплащане на труда, уговореното в последно подписано допълнително споразумение към трудовия договор. По първия въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на приетото с решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д. № 3658/2017 г., IV г.о. на ВКС и е в противоречие с решение № 11/05.10.2010 г. по к.д. № 13/2010 г. на КС на РБ. По следващите три въпроса се сочи, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях няма формирана съдебна практика.

Ответната страна по жалбата – Е. Г., представлявана от адв. В. Д., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по исковете: по чл. 224, ал.1 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – в претендираните размери от 126,06 лв. и 8,40 лв.; по чл. 221, ал. 1 КТ и чл.86, ал.

1 ЗЗД - в претендираните размери от 2 455,49 лв. и 164,38 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, за този вид искове минималният праг за достъп до касационен контрол е цена на претенцията над 5 000 лв. В случая, исковете са с цена под посочения размер, поради което касационната жалба в тази част е недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба е допустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска по чл. 128, т. 2 КТ и обусловеният от него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По предпоставките за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че съгласно трудов договор № РД-17-2426/ 08.10.2008 г. между страните е съществувало трудово правоотношение за длъжността асистент в катедра „ИУТ“ в Икономически университет – Варна, която ищцата е заемала от 01.10.2008 г. С двустранно подписано допълнително споразумение № РД 17-55/16.01.2019 г., считано от 01.01.2019 г. страните уговорили основна заплата в размер на 1 536 лв., както и допълнителни възнаграждения с постоянен характер - за притежавана степен „доктор” в размер на 560 лв.; за натоварване на преподаватели в размер на 40 лв.; за трудов стаж и професионален опит в 2 размер на 1,6 % за всяка година трудов стаж. По делото са представени последващи, неподписани от ищцата, допълнителни споразумения – от 01.10.2019 г., 01.03.2020 г., 15.06.2021 г. и от 01.09.2021 г., с които се променя и намалява трудовото й възнаграждение.

По подадено от служителката уведомление вх. № РД 20-52/17.01.2022 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ със заповед № РД 17-8/18.01.2022 г. на ректора. Обсъждайки събраните по делото доказателства, както и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е посочил, че разликата между основната работна заплата, договоренa между страните със споразумението от 2019 г., и действително изплатеното по фишове на Е. Г. за периода м.10.2019 г. - м.01.2022 г. е в размер на 9 241,25 лв. За същия период, разликата между договореното допълнително възнаграждение за степента „доктор“ и изплатената сума възлиза на 3 752 лв.; а разликата между сбора на допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит и допълнително натоварване и изплатената сума по фишове е в размер на 672,71 лева.

При тези данни въззивният съд е приел, че в случая работодателят е нарушил разпоредбата на чл. 118, ал. 1 КТ, която съдържа императивна забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение. Посочил е, че този принцип означава недопустимост едностранно да се изменя уговореното между страните съдържание на трудовото правоотношение по отношение на характера на работата, работното място, срока на трудовия договор, трудовото възнаграждение, както и други условия, които страните уговарят в индивидуалния трудов договор. Доколкото ищцата не е дала съгласие за промяна нито на основната заплата, нито на изплащаните й допълнителни възнаграждения и не е подписала последващите споразумения, с които те се изменят, за работодателя не е било налице правно основание да изплаща трудовото й възнаграждение в размера по неподписаните споразумения, тъй като със същите то недопустимо едностранно се намалява. Предвид това е прието, че дължимото на ищцата възнаграждение за процесния период м.10.2019 г. - м.01.2022 г., през който тя е престирала своя труд в договорения вид, обем и качество, се определя съгласно двустранно сключеното допълнително споразумение от 16.01.2019 г. Като неоснователно е отхвърлено възражението на работодателя, че това споразумение касае предходна учебна година и е неприложимо. Посочено е, че в самото споразумение липсва уговорка за срок или период, а то фактически е последното, подписано и от двете страни и удостоверяващо съгласието им по размера на трудовото възнаграждение.

За неоснователно е счетено и възражението, че е намалено само допълнителното възнаграждение за натовареността над 100%, а не основното трудово възнаграждение.

Посочено е още, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗВО висшите училища се ползват с академична автономия, което включва академични свободи, академично самоуправление и неприкосновеност на територията на висшето училище. Академичното самоуправление позволява на висшите училища да уреждат устройството, дейността и организацията си в собствени правилници. Всяко висше училище има възможността да регламентира с правилник всички въпроси, касаещи устройството и дейността му, обема и вида на учебните и другите задължения и условията за тяхното изпълнение и други, които не са уредени в закона. Тази академична автономия обаче, не може да влиза в противоречие с 3 императивните правни норми на закона, респ. и с разпоредбата на чл. 118 КТ. В заключение е направен извод, че искът по чл. 128, т. 2 КТ е основателен и доказан за сумата 13 665, 96 лв., а акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава е основателен за сумата 1 568,92 лв.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата.

Първият въпрос в изложението освен, че е общотеоретично формулиран, е и без връзка с основните решаващи мотиви на въззивната инстанция, въз основа на които е уважен иска за главницата. Съдът е приел, че в случая работодателят е действал в нарушение на императивното законово правило по чл. 118 КТ, с което е въведена забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение по отношение на размера на трудовото възнаграждение, освен ако се касае за увеличаването му. Не е налице противоречие на въззивното решение с цитираното от касатора решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д. № 3658/2017 г. на ВКС, III г.о., с което е прието, че съгласно чл. 92 ЗВО, правилата за формиране на възнагражденията на работещите в държавните висши училища се определят с акт на Министерския съвет, но когато такъв не е приет, съответно приложение намира общата регламентация по КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). Освен това, с решението по гр.д. № 3658/2017 г. на ВКС, III г.о., е разрешен друг вид спор между висше училище и член на академичния му състав - за заплащане на отчетена от преподавателя като извършена за определен период от време учебна аудиторна дейност над норматива, установен с правилника на университета и над размерите, в които е регламентирано да се заплаща такава дейност. Настоящият случай не е такъв, тъй като се касае за намаляване на основното трудово възнаграждение на ищцата и на допълнителните възнаграждения с постоянен характер, които са част от съдържанието на индивидуално подписания между страните трудов договор. В съответствие със съдържанието и смисъла на ясните разпоредби на чл. 118 КТ, чл. 5 и чл. 6 НСОРЗ въззивният съд е посочил, че след като страните са уговорили размера на дължимото на служителката трудово възнаграждение, то едностранното му изменение и намаляване от работодателя е недопустимо. Не е налице и противоречие с решение № 11/05.10.2010 г. по конст. д. № 13/2010 г. на КС на РБ, в което се приема, че правилниците на висшите училища са особени вътрешни актове на автономни и самоуправляващи се субекти (чл. 21 ЗВО), които са задължителни за колективите им, като целта им е да организират различни аспекти на тяхната дейност, но съобразно първичната правна уредба и по въпроси, неуредени в закона.

Правото на академична автономия, гарантирано от чл. 53, ал. 4 КРБ, не може да се тълкува в смисъл, че е възможно с вътрешните правилници на висшите училища да се дерогират законови норми. В същата насока е и приетото от въззивния съд досежно правилата за формиране на работна заплата и съответно забраната по чл. 118 КТ за едностранна промяна на съдържанието на трудовото правоотношение, част от което е и трудовото възнаграждение.