Решение № 6801 от 11.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6801 гр. София, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100506866 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Е. Л. С. срещу решение № 3712/29.02.2024г. постановео по гр.д. № 25660/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 159 състав, с което са отхвърлени предявените от нея срещу Министерството на вътрешните работи искове, както следва:

-с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД за сумата от 2560,47 лв.представляваща платена на отпадванол основание сума по изп.д. № 20178329401469 по описа на ЧСИ И.Х., рег.№ 832 от КЧСИ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба /07.05.2021 г./, до окончателното й плащане;

- с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 500,16 лв. представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди- заплатени от ищеца разноски за принудително изпълнение по изп.д. №20178329401469 по описа на ЧСИ И.Х., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба /07.05.2021 г./, до окончателното й плащане.

В жалбата се твърди, че е решението е постановено в нарушение на материалния закон, като първоинстанционният съд макар и правилно да е приел, че давността не се прилага служебно, не е съобразил че липсва доброволно плащане от страна на ищеца на сумата по процесния изпълнителен лист, поради което е и неприложима разпоредбата на чл.118 от ЗЗД. Несъмнено поради липса на уведомяване на ищеца, същата не е имала възможност да релевира по надлежния ред възражението си за погасяване по давност на сумите, за които е предприето принудително изпълнение, поради което принудително удържаните такива подлежат на връщане, а заплатените разноски и такси в изпълнителното дело несъмнено са имуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени от взискателя. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Без значение е и позоваване от ищеца на конкретна правна квалификация на претендираното субективно право – съдът следва сам да даде правната квалификация, която да съответства на заявените фактически основания и отправеното до съда искане /петитум/ - в този смисъл и решение № 367 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 742/2008 г., IV г. о., ГК.

Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора.

В случая първоинстанционният съд неправилно е приел, че е първия от исковете, с които е сезиран е с правна квалификация чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД – връщане на процесната сума на отпаднало основание. Ищецът основава своето вземане на твърдения, че въз основа на издаден срещу него и в полза на взискателя изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение и след като вземането е погасено по давност е образувано изпълнително дело и сумата е събрана и предадена на ответника като взискател. В този смисъл претенцията му следва да се квалифицира като платена без основание, а не на отпаднало основание, доколкото при третия фактически състав на чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД към момента на предаване на сумата е същестувало основание за плащането, което след това е отпаднало, този по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД предполага изначална липса на основание /към датата на имущественото разместване/ и респективно основание за задържане на получавана престация от лицето, в чийто патримонинум е постъпила към датата на предявяване на претенцията.

В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270 ал. 3 ГПК, а е нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.

Въззивният съд, който е инстанция по съществото на спора, дори и без оплакване от някоя 2 от страните, е длъжен да даде вярната правна квалификация на спорните правоотношения /в пределите на жалбата/ във въззивното решение, доколкото не се променят заявените факти и основания по исковата молба, като само в случай, че поради неправилната квалификация на страните са били неточни указания, той е длъжен да даде нови такива и предостави възможност да ангажират доказателства, с оглед обезпечаване правилността на прилагане на закона с оглед релевантните факти /т.2 от ТР 1/09.12.2013г. по т.д. №1/213г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая квалификацията на иска по чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗд не води и до необходимост от промяна на дадените указания и разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд, поради което и въззивният съд не е давал нови указания на страните, като следва да постанови решението си при посочената по - горе правилна правна квалификация и с което се отстранява процесуалното нарушение преценявайки налице ли са всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника, произтичаща от неоснователно обогатяване по описания фактически състав - чл.55 ал.1 отпредл.1 от ЗЗД.

Досежно правилността на обжалваното решение съдът и във връзка с поддържаните с въззивната жалба доводи, настоящият състав счита следното:

По иска с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е платена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание.

Следователно в тежест на ищеца по иска е да установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване – плащане на процесната сума в полза на ответника, а ответника – че е налице основание за получаване на сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: от кой момент е започнала да тече 5 годишната давност за вземането по изпълнителен лист от 01.10.2012г. по гр.д. № 3505/2000г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 47 състав.– л.72 от делото на СРС; давността прекъсвана ли е надлежно с образуването на изпълнително дело, с кои действия давността е прекъсната и от започнала ли е да тече нова давност.

Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд , а именно: с решение по гр.д. № 116/2012г. на I г.о. на ВКС ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по касационното производство в размер на 2560,00 лв., което решение е влязло в законна сила на 29.05.2012г.; на 01.10.2012г. по искане на ответника е издаден в него полза изпълнителен лист за посочената сума и въз основа на който е образувано изпълнително дело № 1469/2017г. по описа на ЧСИ И.Х. с район на действие – ОСРусе и рег. № 832; въз основа на запорно съобщение изпратено от ЧСИ Х. на 05.10.2017г. е наложен запор върху банкови сметки на длъжника /ищец в настоящото производство/в „БАНКА ДСК“АД и „УниКредит Булбанк“АД; поради наличност в сметките на длъжника в „УниКредит Булбанк“АД, сумата е преведена от банката по сметка на ЧСИ, поради което и със съобщения от ЧСИ до банките от 17.10.2017г. запорите са вдигнати, а сумата от 2660,00 лв. е преведена от ЧСИ по сметка на ответника МВР на 10.11.20217г.

Няма спор по делото, а и се установява от приложените писмени документи, че молбата от ответника МВР – като кредитор по изпълнителен лист от 01.10.2012г. за образуване на 3 изпълнително дело пред ЧСИ И.Х. е подадена на 29.09.2012г. и по която е образувано именно изп.д.

№ 1469/2017г.

В този смисъл първия въпрос, по който страните спорят е от кога е зопчнала да тече погасителната давност за вземането, предмет на изпълнителен лист от 01.10.2012г.

Доколкото се касае за съдебно установено вземане, то несъмнено давността за същото е 5 годишна – чл.117 ал.2 от ЗЗД, като давността за същото започва да тече от момента на влизане в сила на съдебното решение /чл.114 ЗЗД/. Твърдението на ответника, че давността за вземането, предмет на изпълнителен лист от 01.10.2012г. започва да тече от момента на издаване на изпълнителния лист в полза на кредитора освен че не намира опора в закона е и абсурдно и противоречащо на същността на института погасителна давност, доколкото ако същото би било вярно, то поради недобросъвестно поведение на кредитора, който не сезира съда с искане за издаване на изпълнителен лист, макар и съдебното решение за установеното в негова полза вземане спрямо ответника да е влязло в законна сила, това съдебно удстановено вземане никога няма да се погаси по давност и длъжника никога не би имал основателно възражение за давност при пълно бездействие на кредитора в продължение на много повече от 5г. Институтът на давността е израз на балансирания интерес на страните, които са обвързани от материалното правоотношение – длъжник и кредитор, като държи сметка и за правната сигурност и яснота в отношенията съответно правния интерес на всяка от страните, като законодателят е счел, че щом в продължение на 5 години кредиторът не е предприел каквито и да са действия по събиране на вземането си, то същия се е дезинтересирал от същото, поради което и следва да бъде освободен и длъжника от угрозата вземането да бъде принудително събрано. Подобна теза би допуснала съществуването на т.нар. „вечен длъжник“, което е в разрез с основни принцити на правото за добросъвестно упражняване на субективните права.