Определение № 209 от 28.02.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 209 гр. Бургас, 27.02.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Катя Й. Господинова

Членове:

Светлин Ив. Иванов

Кристиян Ант. П. като разгледа докладваното от Светлин Ив. Иванов Въззивно частно наказателно дело № 20222100600213 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.243 ал.7 и ал.8 от НПК.

Образувано е по въззивна частна жалба на Р. С. М. ЕГН ********** от гр. ******, чрез упълномощения му повереник адв. С. К. от АК-Бургас, против Определение № 284 от 17.02.2022г., постановено по НЧД № 253/ 2022г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е потвърдено постановление на Районна прокуратура – Бургас от 06.01.2022 г. за частично прекратяване на основание чл.243 ал.1 т.1 вр. чл. 24 ал.1 т.1 от НПК, и спиране на основание чл. 244 ал.1 т.1 вр. чл. 25 ал.1 т.6 от НПК, на наказателно производство по Досъдебно производство № 431 ЗМ- 29/2018г. по описа на I РУ на МВР-Бургас, Пор. №130/2018г. по описа на същата прокуратура, водено за престъпление по чл.325 ал.2 вр. ал.1 от НК.

Във въззивната частна жалба най-общо са повторени оплакванията от частната жалба, подадена до Районен съд-Бургас срещу прекратителното прокурорско постановление. Прави впечатление, че не се оспорват приетите за установени фактически положения, отразени в постановлението на прокурора и оспореното определение на първата инстанция.

Несъгласието на жалбоподателя е по отношение на изведените от безспорните факти правни заключения за липса на извършени престъпления по чл.325 ал.1 и ал.2 от НК, респективно по чл.131 ал.1 т.12 от НК. Наведени са доводи, че със сбиването в работното помещение, последвано от осъществената от обв. С. П. стрелба с пневматичен пистолет по жалбоподателя М., довело до причиняване на последния на лека телесна повреда, обвиняемият е осъществил състав на престъплението „хулиганство“, тъй като е употребил оръжие в присъствието на две други лица и с цялостното си поведение грубо е нарушил установените в обществото правила и стандарти за поведение и участие в обществения живот, т.е. изследваното поведение на П. представлява проява на „едро хулиганство“ наймалко по смисъла на чл.325 ал.1 от НК. Жалбоподателят критикува като необосновани и незаконосъобразни изводите на прокурора и районния съд, че в случая поведението на обв.

П. било продиктувано изцяло от лични мотиви, следващи от влошените във връзка с трудова злополука и скарването с пострадалия на процесната дата отношения, като поддържа, че личните мотиви не изключвали възможността за хулигански действия, когато тези действия 1 са продиктувани от желание на дееца да демонстрира явно неуважение към обществото чрез извършване на непристойни действия. Тези положения според жалбата не били съобразени от районния съд, който безкритично споделил изводите на прокурора, и така постановил неправилен и незаконосъобразен съдебен акт. Претендира се отмяна на оспореното първоинстанционно определение и потвърденото с него прекратително прокурорско постановление, и връщане на делото на прокурора със задължителни указания по приложението на закона.

Частната жалба е подадена в установения в закона преклузивен 7-дневен срок, срещу подлежащ на въззивен контрол по реда на Глава ХХ II от НПК съдебен акт, от процесуално легитимиран субект – физическо лице, конституирано като пострадал от разследваното в досъдебното производство престъпление, и пред компетентния съд, поради което се явява процесуално допустима. Преценена по същество, жалбата е неоснователна.

След преглед на всички налични по делото доказателства и доказателствени средства, в границите на съдебния контрол, очертани в разпоредбата на чл.243 ал.5 от НПК, настоящият въззивен състав констатира, че първоинстанционният съд е осъществил надлежно и добросъвестно пълна проверка на обоснованосттта и законосъобразността на постановлението за прекратяване на досъдебното производство, в резултат на която е достигнал до убедителни и съответстващи на закона и съдебната практика фактически и правни изводи. Изведената от районния съд фактическа обстановка, която се възприема изцяло и от настоящата инстанция, се свежда накратко до следното:

От лятото до края на 2017 година жалбоподателят Р. М. работел обща работа без трудов договор в „*********-гр.*****, с едноличен собственик на капитала и управител обв. С. П.. Производствената и складова база на дружеството се намирала в гр.*****, кв.

„*****“, ул.„*********“ № **. Клиент на това дружество бил свид. И. И., който в качеството на ** „*********“ изработвал врати, и за производствените си нужди поне веднъж седмично закупувал стъкла от „**********. По молба на М., обв. П. разговарял със свид. И. И., с цел последният да ремонтира вратата на жилището на пострадалия. Свид. И. приел, взел вратата на М. от склада на обвиняемия, ремонтирал я и я върнал обратно в склада.

На 08.12.2017г. при трудова злополука М. наранил ръката си и не бил в състояние повече да осъществява трудова дейност. Обв. П. го освободил от работа, като поел част от медицинските разходи по лечението му. Във връзка с този инцидент обвиняемият станал обект на проверки от компетентните органи за евентуални нарушения на трудовото законодателство.

На 10.01.2018г. около 13.30ч., свид.М. разговарял със свид.И.във връзка с ремонта на вратата му, и от последния разбрал, че тя е готова и се намира в склада на „********. М. се отправил към склада, пътьом срещнал приятеля си свид. С. Т., който се съгласил да го откара до там. Входната врата на склада се оказала заключена и след като М. почукал, отворил бившият му колега свид. И. Д.. Вътре били още свид. А. С. и обв. С. П., който по това време режел стъкла. Пострадалият влязъл и попитал обвиняемия къде се намира неговата врата, на което П. отговорил, че М. няма място в неговия склад. Помежду им възникнал словесен спор, който прерастнал в размяна на удари. Намесил се свид. Д., който извел М. извън помещението. През това време, обв. П. взел от офиса пневматичен пистолет „Baikal МР-654“, кал. 4.5, 3J, Ti 5026835, излязъл навън и започнал да стреля по посока на М.. Пострадалият усетил удар в областта на лявата лопатка, а впоследствие и втори удар в областта на долната устна. П. продължил да произвежда изстрели, но не успял повече да улучи пострадалия. М. побягнал и успял да подаде сигнал на ЕЕН 112 за случая. Във връзка със сигнала на място пристигнали полицейски служители и автомобил на ЦСМП-Бургас, с който М. бил откаран за оказване на спешна медицинска помощ.

Вещото лице по изготвената съдебномедицинска експертиза № 15/2018г.

2 констатирало причинените на свид. М. телесни увреждания: синкаво-мораво кръвонасядане в областта на лява долна устна с наличие на два кръгловати дефекта, вероятно вход и изход от прострелване, и охлузване в областта на гърба, които е възможно да са получени при произвеждане на изстрел от преносимо оръжие, и най-вероятно са причинени от изстрели с пневматично оръжие калибър 4.5 мм. Уврежданията са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

В дома на обв. П. било извършено претърсване и изземване, при което било открито пластмасово шише с червена пластмасова капачка с надпис 1500 STEEL BBS, пълно със сребристи на цвят кръгли сачми, и картонена кутия с изобразен на нея пистолет с надпис „Baikal“ (пневматичен пистолет тр-654, отстрани с надпис Ti 5026835), съдържаща сребрист на цвят патрон и книжка с упътване за пневматичен пистолет.

При така установената фактическа обстановка, която не се оспорва и от жалбоподателя, районният съд споделил извода на прокурора, че не е осъществен състава на престъплението по чл.325 ал.2 вр. ал.1 от НК, а поведението на обв. П. съставлява престъпление от частен характер по чл.130 ал. 1 от НК, поради което и законосъобразно и обосновано наказателното производство по делото е било частично прекратено за престъплението по чл.325 ал.2 вр. ал.1 от НК, и е било спряно на основание чл. 244, ал. 1, т.

1, вр. чл. 25, ал. 1, т. 6 от НПК, с оглед реализиране от страна на пострадалия на правото му да повдигне частно обвинение. Тези заключения на районния съд се възприемат в пълна степен и от настоящия съд, тъй като са резултат на старателна, прецизна и обективна преценка на законосъобразността и обосноваността на прокурорското постановление в контекста на събраните доказателства, при съблюдаване на принципите по чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. В обстоятелствената част на оспореното определение е налице детайлен и логически издържан анализ на събраните гласни доказателства, съдържащи се в свидетелските показания на очевидците И. Д. и А. С., които обосновано са приети за достоверни и кредитирани изцяло като последователни, логични и взаимно допълващи се, и най-вече обективни и добросъвестни, макар да са в ущърб на обв. П. като техен работодател. Съдът педантично е изследвал и установил противоречията и разминаванията в показанията на пострадалия М. и приятеля му свид. Т. специално за събитията, случили се след като пострадалият излязъл от склада на обвиняемия. Тези различия се откриват както между отделните показания, дадени от тези свидетели в хода на разследването, но съществуват и при сравнение между собствените им твърдения при отделните разпити.

Анализът на първата инстанция и решението й да не кредитира част от показанията на свидетелите М. и Т. не търпят критика, тъй като са съобразени в правилата на формалната логика и почиват на обективна и безпристрастна оценка на доказателствата съобразно действителното им съдържание, без да се подценяват, наденяват или тълкуват превратно.

Вярно е прието, че липсват убедителни доказателства обв. П. да е отправяни заканителни реплики към М., както обвиняемият да е преследвал с автомобила си пострадалия след стрелбата.

Обосновани и в съгласие със закона и установената задължителна съдебна практика се явяват изводите на първата инстанция по въпроса, как следва да се оцени и квалифицира стореното от обв. П.. Районният съд подробно е разяснил на основата на ППВС № 2 от 29.06.1974г. по н. д. № 4/74г., и друга относима към спорните въпроси практика, характеристиките на престъплението „хулиганство“, включително квалифициращите обстоятелства по чл. 325 ал.2 от НК, съотношението между хулиганство и нанесена по хулигански подбуди телесна повреда, когато това е сторено с едно и също деяние, както и принципната съвместимост на хулиганските подбуди с чисто личните мотиви при посегателства срещу личността, чието съчетаване прави възможен евентуалният умисъл на престъпното хулиганство, но само в случай, че водещият мотив на дееца е чрез нанасянето на телесното увреждане да покаже и явно неуважение към обществото, да демонстрира грубо незачитане на установените обществени отношения и ценности, и телесната повреда е 3 начин на обективиране на това пренебрежително отношение към обществените порядки.

Тези съображения не следва да бъдат повтаряни, тъй като са вярно, последователно и убедително аргументирани в оспорения съдебен акт.

Доколкото основната теза на жалбоподателят се свежда до твърдение, че установените по делото действия на обв. П. реализират обективните и субективните елементи най-малко на престъплението по чл.325 ал.1 от НК, въззивният съд намира за необходимо да отбележи следното:

За обективната съставомерност на престъплениетопо чл.325 от НПК е нужно деянието да е осъществено чрез активно поведение (действие), осъществените от дееца действия да са непристойни (т.е. неадекватни, скандализиращи, обидни, агресивни, нелогични и непредизвикани), и тези действия да нарушават грубо обществения ред, схванат като система от общоприети за нормални, приемливи и необходими морални правила и стандарти за поведение на индивида в обществото. В принципен план поведението на обв. П., изразяващо се в произвеждане на изстрели с пневматично оръжие и причиняване на телесни увреждания на жалбоподателя М. вследствие попадения от изстреляните сачми, изглежда да отговарят на законовите изисквания за непристойност на действията и грубо нарушаване на обществения ред чрез осъществяването им, но това не е достатъчно деянието да бъде квалифицирано като престъпно хулиганство, тъй като законодателят е въвел кумулативно друг задължителен елемент, спадащ към субективната страна на престъплението – инкриминираните действия задължително следва да изразяват явното неуважение на дееца към обществото. Тъкмо този задължителен елемент от субективния състав на престъплението в случая не е налице.