Решение № 386 от 25.10.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 386 гр. К. 25.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К. І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20265320100679 по описа за 2026 година

Предявени са обективно съединените искове по с правно основание чл.

26 от ЗЗД и чл.55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата - П. Ц. К. твърди, че е страна по Договор за кредит № ****/***г., сключен с „Л. ООД. Съгласно чл. 1 от договора кредитодателят се задължава да предостави кредит в размер на 1000.00 лева, а кредитополучателят се задължава да върне сумата от 1022.50 лева при условията на договора. Съгласно договора годишният процент на разходите (ГПР) е 36%, а годишният лихвен процент (ГЛП) – 30.60%. В чл. 27, ал. 1 от договора е предвидено, че при непредоставяне на допълнително обезпечение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0.9% от усвоената сума за всеки ден, през който обезпечението не е предоставено. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка й е начислена неустойка в размер на 202.50 лева, разпределена на 1 вноска, добавена към дължимата главница по договора за кредит, като по този начин общата дължима сума възлиза на 1225 лева, което се установява и от приложения погасителен план. Твърди, че задължението по договора е погасено, като са заплатени - 1000 лева главница, 10 лева лихва и 90 лева неустойка.

Поддържа, че Договор за кредит № ****/***г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. При условията на евентуалност твърди, че клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора, предвиждаща неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и като уговорена в нарушение на чл. 143, ал.

1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Твърди, че договорът е нищожен поради нарушение на императивните 1 изисквания на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7–12 и т. 20 и ал. 2, както и чл. 12, ал. 1, т. 7–9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. В тази връзка се сочи нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – липса на ясно посочени условия за прилагане на лихвения процент. В договора е посочен годишен лихвен процент, но липсват условията за неговото прилагане – не е уточнено дали е фиксиран за целия срок или променлив.

Освен това нито в договора, нито в погасителния план е посочен общият размер на дължимата възнаградителна лихва за целия срок, нито съотношението й с главницата и с неустойката, което възпрепятства проверката дали посоченият лихвен процент съответства на действително прилагания. Тази неяснота съществено ограничава правата на потребителя и обуславя недействителност на договора.

Твърди, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно тази разпоредба договорът следва да съдържа годишния процент на разходите и общата дължима сума, изчислени към момента на сключването му, като се посочат и допусканията, използвани при изчисляването на ГПР по реда на приложение № 1 към закона. ГПР следва да включва всички разходи по кредита – лихви, преки и косвени разходи, комисиони, възнаграждения, включително дължими на посредници, изразени като годишен процент от размера на кредита. В процесния договор е посочена единствено абсолютна стойност на ГПР, без да е разписана методика за формирането му и без да е ясно кои компоненти са включени. Не става ясно дали в ГПР е включена и предвидената неустойка, нито какви точно разходи обхваща той. Липсва яснота както относно компонентите, така и относно математическия алгоритъм за формиране на годишното оскъпяване на кредита. Това създава възможност за кумулиране на допълнителни разходи от страна на кредитора и води до неяснота относно реалната цена на кредита. Предвид изложеното се поддържа, че поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът е недействителен.

Твърди, че договорът за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и поради несъответствие на действителния размер на ГПР с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че сумата от 162.00 лева, начислена като неустойка, не е включена в ГПР и ГЛП. Въпреки че в договора формално е посочен ГПР, при включване на това възнаграждение действителният размер на разходите по кредита би се увеличил значително – дори двойно или повече. По този начин потребителят е въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите по кредита. С уговарянето на неустойката се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Събирането на подобни суми представлява част от дейността по управление на кредита и следва да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява всички разходи по кредита за потребителя – настоящи и бъдещи (лихви, преки и косвени разходи, комисиони, възнаграждения, включително за посредници), изразени като годишен процент от размера на кредита. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ включва всички разходи, пряко свързани с договора, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. С оглед на това, неустойката следва да се разглежда като част от общия разход по кредита, тъй като е пряко свързана с договора, известна е на кредитора и се дължи от потребителя. Невключването й в ГПР води до несъответствие между посочения и действително прилагания 2 размер на разходите. По този начин се заобикаля и ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно което ГПР не може да надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, определена с ПМС № 426/2014г.

Посочването на нереален ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. В тази връзка се сочи и практиката на СЕС по дело C-453/10, съгласно която непосочването на действителния размер на ГПР може да бъде основание за преценка на неравноправния характер на договорните клаузи. Подобна практика подвежда потребителя и му пречи да направи информирана преценка за икономическите последици от договора.

Относно приложението на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се поддържа, че в случая не е налице възможност нищожността да засегне само отделна клауза.

Клаузата относно ГПР не може да бъде заместена по право от императивни норми, нито може да се приеме, че договорът би бил сключен без нея, доколкото ГПР е задължителен елемент съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Ето защо нищожността на тази клауза обуславя недействителност на целия договор, съгласно чл. 22 ЗПК. В подкрепа на изложеното се сочи и трайна съдебна практика на съдилищата в страната (изброена в исковата молба).

При условията на евентуалност се поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП.

Съгласно утвърдената практика на ВКС (напр. Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г. и др.) накърняване на добрите нрави е налице при нарушение на основни правни принципи, каквито са добросъвестността и справедливостта.

Тези принципи целят да предотвратят неоснователното облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В случая уговорената неустойка води до значителна нееквивалентност на насрещните престации и до необосновано облагодетелстване на кредитора. Размерът й надхвърля 30% от отпуснатия креди, което я прави прекомерна и в противоречие с принципите на добросъвестност и справедливост. Клаузата е неравноправна и по смисъла на чл. 143, т. 5 и т. 19 от ЗЗП, тъй като предвижда необосновано високо обезщетение. Освен това тя противоречи на целите на ЗПК и Директива 2008/48/ЕО, които задължават кредитора да извърши предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. С подобна клауза рискът от неизпълнение се прехвърля върху потребителя, вместо да бъде отчетен при отпускането на кредита. Неустойката е свързана с неизпълнение на акцесорно задължение и излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като цели единствено неоснователно обогатяване. В този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС. По този начин се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Допълнително се поддържа, че клаузата е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като не е индивидуално уговорена. Тя е част от предварително изготвени стандартни условия, върху които потребителят не е имал възможност да влияе, което се установява от съдържанието на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО.

МОЛИ съда да постанови решение, с което да обяви Договор за кредит № ****/***г., сключен с Л. ООД, за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал.4 от ЗПК. В условията на евентуалност, моли съда да обяви за нищожна клаузата на чл.27, ал.1 от Договор за кредит № ****/***г., сключен с Л. ООД, предвиждаща 3 заплащането на неустойка в размер, на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

МОЛИ съда, на основание чл.55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, да осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата в размер на 51.13 евро, представляваща недължимо платена Договор за кредит № ****/***г., сключен с Л. ООД, тъй като същият е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност моли съда, на основание чл.55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да осъди Л. ООД да й заплати сумата в размер на 46.02 евро, представляваща недължимо платена като неустойка по Договор за кредит № ****/***г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

Претендира за направените по делото разноски. В случай на спечелване на делото, присъдените суми, моли да й бъдат заплатени с пощенски запис до П. Ц. К. от гр. К. ул. „Х.П. №* с ЕГН **********.

В ХОДА на делото, на основание чл. 214 от ГПК е допуснато изменение в размера на осъдителния иск, като същия се счита предявен в размер на 95.87 евро, а осъдителния иск, предявен в условията на евентуалност в размер на 86.28 евро.

Ответното дружество „Л. ООД счита предявените искове за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие със ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и искането за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение, за неоснователни.

Твърди, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не води до недействителност на целия договор, когато той може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Клаузата за неустойка не представлява съществен елемент от договора за заем, а има акцесорен характер и цели да обезпечи изпълнението на задължение на заемателя. Дори при евентуално приемане на нейната нищожност, тя би се считала за ненастъпила между страните, без това да засяга валидността на договора като цяло. Поради това твърденията за нищожност на целия договор, основани на невключването на неустойката в ГПР, са неоснователни.

Твърди, че договорът за кредит е валиден, тъй като основните му параметри – размер на главницата и възнаградителна лихва – са уговорени при спазване на изискуемата от закона форма. Освен това са спазени всички приложими изисквания на ЗПК, в частност тези по чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7–12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК. Спазени са и изискванията на ЗПФУР, по реда на който е сключен процесният договор. В подкрепа на тези твърдения са представени Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и Общите условия на дружеството. Договорът е сключен чрез размяна на насрещни волеизявления посредством средства за комуникация от разстояние, като потребителят е дал изричното си съгласие съгласно изискванията на ЗПФУР. На същия е предоставена подробна преддоговорна информация относно условията на кредита, което се установява и от съдържанието на СЕФ. Твърди, че договорът отговаря на всички изисквания на приложимото законодателство, включително Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронната търговия, Закона за електронния документ и 4 електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит.