Решение № 424 от 12.06.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 424 гр. Русе, 12.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Венцислав Д. Василев при участието на секретаря Юлия К. Острева като разгледа докладваното от Венцислав Д. Василев Административно наказателно дело № 20234520200556 по описа за 2023 година

Производството е по чл.59 и сл. от ЗАНН.

Постъпила е жалба от П. О. Г. до Русенския Районен съд против Наказателно постановление № 38-0003901/25.01.2023г. на Директора на РД ”Автомобилна администрация”-гр.Русе, в която се иска съдът да го отмени, като незаконосъобразно.

Жалбоподателят редовно призован, не се явява и не взема становище по жалбата; вместо него се явява редовно упълномощен процесуален представител, който поддържа жалбата.

Ответникът по жалбата, редовно призован не изпраща представител.

Русенската Районна прокуратура редовно призована, не изпраща представител и не взема становище по жалбата.

Съдът след преценка на събраните доказателства,приема за установено от фактическа страна следното:

На 20.10.2022г. жалбоподателят управлявал т.а. „Мерцедес Актрос“, категория N 3, с ДК№ РК 51 64 ВТ и прикачено към него полуремарке, категория О 4, с ДК№ РК 10 40 ЕН, като извършвал превоз на товар на товар за собствена сметка – сол – от гр.Русе за гр.Перник. В района на местност „Мойсей“ бил спрян за проверка от служители на РД „АА“- гр.Русе с оглед проверка за спазване на ЗАПр и подзаконовите нормативни актове по прилагането му. В хода на проверката било установено, че при допустима максимална маса на състава от ППС в размер на 40 000 кг., управляван от жалбоподателя, същата е в размер на 47 720 кг., т.е. налице е превишение от 7 720 кг. За констатираното нарушение св.Й. П. съставил АУАН против жалбоподателя, а въз основа на него АНО издал обжалваното 1 наказателно постановление, с което му било наложено административно наказание глоба в размер на 3 000 лв. за нарушение по чл.177 ал.3 т.1 пр.2 от ЗДвП вр.чл.139 ал.1 т.2 пр.2 вр.чл.6 ал.1 т.3 б.“а“ от Наредба № 11/03.07.2001г. на МРРБ.

Тази фактическа обстановка съдът приема за установена от събраните в хода на производството доказателства.

Жалбата е подадена в срока по чл.59 ал.2 от ЗАНН и от лице, които има право на жалба, срещу подлежащ на обжалване по съдебен ред акт и в този смисъл е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна. В хода на административнонаказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и правилно е приложен материалния закон.

Доказателствата за извършеното нарушение са безспорни и безпротиворечиви. От приложените към преписката писмени доказателства и разпита на актосъставителя в съдебно заседание безспорно се установява, че жалбоподателят е управлявал ППС, състоящо се от влекач с две оси и полуремарке с три оси. Съгласно § 6 т.35 от ЗДвП допустимата максимална маса е разрешената максимална маса на пътното превозно средство в натоварено състояние, определена за допустима от компетентните органи. Очевидно тази законова дефиниция във вр. с чл.139 ал.1 т.2 от ЗДвП препраща мълчаливо към Наредба № 11/03.07.2001г. на МРРБ. Съгласно чл.6 ал.1 т.3 б.“а“ от тази Наредба д опустимата максимална маса на съчленени ППС за движение по пътищата, отворени за обществено ползване за моторно превозно средство с две оси с полуремарке с три и повече оси е 40 т.

От това следва извода, че управляваното от жалбоподателя съчленено ППС, ведно с товара, не може да надвишава 40 т., за което съдът намира че по делото има безспорно установени доказателства. Не е основателно основното възражение на защитата, че този извод не може да се установи единствено от кантарната бележка на л.13 от делото, видно от която допустимата максимална маса на процесното ППС е с 7 т. и 720 кг. по-висока от нормативно определената. Това е така, защото законът – нито ЗАПр, нито ЗДвП или подзаконов нормативен акт по приложението им, вкл. Наредба № 11/03.07.2001г. не изисква установяването на допустимата максимална маса, съответно превишаването й с нарочно/специално средство, защото в противен случай това изрично щеше да бъде посочено, а подобно изискване би се превърнало и в признак от обективната страна от състава на нарушението, като напр. чл.174 ал.1 от ЗДвП и чл.343б ал.1 от НК. Този извод се налага и от сравнителното тълкуване с разпоредбата на чл.35 от Наредба № 11/03.07.2001г., където се въвежда проверка (само на ГКПП и то от Агенция „Митници) със средства за измерване, отговарящи на Закона за измерванията, но то касае влизащи и напускащи страната извънгабаритни ППС, за които е заплатена такса и е издадено разрешително, 2 какъвто не е настоящият случай. Съгласно разпоредбата на чл.168 ал.2 т.8 от ЗДвП упълномощените от министъра на транспорта информационните технологии и съобщенията служби имат право да ползват технически средства за измерване на размерите, масата или натоварването на ос,т.е. използването на подобни средства е само една възможност, а не безусловно необходимо. При това положение съдът намира, че установяването на допустимата максимална маса на едно ППС може да се установи с всички възможни и допустими доказателства и доказателствени средства, вкл. и с частен документ каквато е кантарната бележка по арг. от противното по чл.93 т.5 от НК, т.е. няма пречка превишението да се установи от техническо средство/кантар на изпращача на товара. От събраните по делото доказателства – представената кантарна бележка и показанията на актосъставителя в случая се установява, че превишението над допустимата максимална маса в случая е било 7 720 кг., обстоятелство, което много добре е било известно на жалбоподателя, доколкото той в хода на проверката сам е заявил, че знае, че е претоварен. От това следва извод, че у него е била налице и субективна страната на нарушението. Не е основателно и възражението, че по делото не било доказано, че част от товара да е разтоварен след натоварването му, но преди извършване на проверката, защото в случай, че е имало такова жалбоподателят е следвало да посочи подобно обстоятелство в хода на проверката; както бе посочено, той единствено е заявил, че знае, че е претоварен. Не е основателно и възражението, че отговорността за жалбоподателя следва да отпадне, защото и превозното средство, и товарът са собственост на дружество, в което той работи и с оглед произтичащото от това обстоятелство, че отношенията са на власт и подчинение. Това е така, защото субект на нарушението, за което е ангажирана отговорността му е водач, т.е. физическо лице със специално качество с оглед субекта на нарушението, съответно наказанието е глоба, а не имуществена санкция. В случай, че за това нарушение би могло да се ангажира отговорност на юридическо лице или едноличен търговец, това в закона щеше да бъде изрично указано, като субекта на нарушението би бил посочен, като превозвач напр., подобно на множество административнонаказателни състави по Закона за автомобилните превози. Доколко всъщност действително е по - справедливо отговорността, да бъде реализирана по отношение на превозвача е въпрос, който не може да е предмет на това съдебно решение. Няма изискване в чл.42 ал.1 т.3 и чл.57 ал.1 т.5 от ЗАНН мястото на нарушението да бъде посочвано до степен GPS координати; под място на нарушението следва да се разбира много по-широко понятие, единствено с цел да бъде установена местната компетентност на АНО с оглед разпоредбите на чл.48 ал.1, чл.49, съотв. чл.59 ал.1 от ЗАНН. Не е основателно и възражението за приложението на чл.28 от ЗАНН, тъй като чл.189з от ЗДвП изключва приложението му за нарушения по този закон.

Най-сетне не е основателно и възражението за незаконосъобразност на наказателното постановление предвид това, че извършеното нарушение всъщност е такова по чл.53 ал.1 т.2 вр.чл.26 ал.2 т.1 б.“а“ от Закона за пътищата, а не по чл.177 ал.3 т.1 пр.2 от ЗДвП, които не се намират в съотношение на специална към обща, а имат напълно различни диспозиции, съответно охраняват различни обществени отношения. Възражението не държи сметка за разпоредбата на чл.8 ал.1 от Наредба № 11/03.07.2001г. съобразно която движението на 3 извънгабаритни ППС се осъществява в рамките на специалното ползване на пътищата и се разрешава в случаите, когато е невъзможно или нецелесъобразно да се използва друг вид транспорт, или когато товарите не могат да бъдат разглобени на части и превозени в рамките на общественото ползване на пътищата. В ал. 2 на с. чл. е указано как се осъществява движението на извънгабаритни и/или тежки ППС в рамките на общественото ползване на пътищата в случаите, когато са налице пречките по ал. 1 за осъществяване на превоза по посочените начини – с разрешително за преминаване, в рамките на специалното ползване на пътищата, издадено от администрацията, управляваща пътя. Според § 1, т. 14 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 11/03.07.2001 г., "неделим товар" e товар, който не може да се дели на две и повече части с оглед на неговото превозване, тъй като това деление би довело до излишни разходи или би породило риск от нанасяне на вреди, и който поради своите размери или маса не може да бъде превозван от моторно превозно средство, ремарке, автовлак или съчленено ППС, което да отговаря изцяло на изискванията на наредбата; очевидно е, че превозваният товар – сол, може да бъде характеризиран по всякакъв друг начин, но не и като неделим, т.е. той може да бъде разглобен/разделен на части (чл.8 ал.1 от Наредба № 11/2001г. ). Обобщено казано в случая, предвид делимостта на товара, не са били налице основанията за издаване на разрешение за преминаването на процесното МПС по път, отворен за обществено ползване, посредством издаване на разрешително или заплащане само на пътна такса за осъществяване на движение в рамките на специалното ползване на пътищата съгласно чл. 8, ал. 2 във вр. с ал. 4, ал. 5 и ал. 7, във вр. с Раздел IV от Наредба № 11/2001г. и чл. 26, ал. 2, т. 1, б. "а" от Закона за пътищата. В тази връзка следва да се посочи, че издаването на разрешение за превоз по пътищата, отворени за обществено ползване на извънгабаритни и/или тежки ППС е изключение и е допустимо само в краен случаи при посочените по-горе законови предпоставки; да се приеме обратното би означавало на практика да се достигне до закономерно и изначално разрушаване на пътната мрежа срещу заплащане, което е абсурдно. Въз основа на изложеното съдът намира, че АНО законосъобразно е ангажирал отговорността на жалбоподателя за нарушение по чл.139 ал.1 т.2 пр.2 от ЗДвП вр. чл.6 ал.1 т.3 б.“а“ от Наредба № 11/2001г., което се санкционира от нормата на чл.177 ал.3 т.1 пр.2 от ЗДвП и в този смисъл няма нарушение на материалния закон, което да води до отмяна на наказателното постановление на това основание.

Съдът намира, че наказанието следва да бъде намалено, т.е. основателно е възражението на защитата, че наказанието следва да бъде намалено към минимума по чл.177 ал.3 т.1 от ЗДвП, тъй като същото не е съобразено с критериите по чл.27 ал.2 от ЗАНН.

Съгласно чл.177 ал.3 т.1 пр.2 от ЗДвП наказанието за извършеното нарушение е глоба в размер от 500 лв. до 3 000 лв. Претоварването е със 7 720 кг., което действително представлява под 20 % надвишаване на максимално допустимата маса и попада в т. 4 от Приложение № 1 "Категория на тежестта на нарушенията от Регламент (ЕС) 2016/403 на Комисията от 18 март 2016 година за допълнение на Регламент (ЕО) № 1071/2009 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на класификацията на тежките нарушения на правилата на Съюза, които могат да доведат до загуба на добрата репутация 4 на автомобилния превозвач, и за изменение на приложение III към Директива 2006/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Всъщност претоварването е съвсем непосредствено под 20 % (18,3 %), поради което би било незаконосъобразно само на това основание наказанието да се намали към минимума, защото и подобно претоварване много сериозно уврежда пътната инфраструктура с всички произтичащи от това рискове за безопасността на движението. По този начин нарушението се квалифицира, като много тежко нарушение, в границите на претоварване от 10 % до 20 % и в този смисъл наказанието следва да бъде намалено от 3 000 лв. на 2 000 лв.