Определение № 79 от 12.02.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 79 гр. Варна, 12.02.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно частно търговско дело № 20253001000051 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по две жалби – едната, подадена от адв.В. Н., пълномощник на ищеца Р.

Г., а другата, подадена от „Юробанк България“АД, двете срещу определение №588/13.11.2024 година, постановено по гр. дело №259/2023 година на Окръжен съд – Разград, в което е направено произнасяне по искания за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

В жалбата си адв.Вл.Н., пълномощник на ищеца, излага подробни съображения по въпроса за приложимостта на Наредба №1/2004г. при определяне дължимия размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Претендира, че съобразно материалния интерес по спора, нему се следва възнагаржедние в размер поне 17 060 лева, наместо присъдените от съда 2000 лева. Обосновава теза, че размерът на възнаграждението следва да се съобрази с предвидените в подзаконовия акт минимуми. Акцентира на извършените по делото фактически и правни действия от страна на пълномощника както и интереса по делото, който е над 300 000 лева. Твърди, че обжалваното определение по чл.248 ГПК не съдържа мотиви относно определения от съда размер на адв.възнаграждение. Иска се отмяна на определениено и вместо това съобразяване на размера с положения от адвоката труд. Претендира се заплащане на сторените разноски за заплатена по частната жалба държавна такса.

В срока за отговор Юробанк България АД, чрез адв.Д.Еленков оспорва основателността на жалбата. Счита, че искането за присъждане на разноски за това производство също е неоснователно. Твърди се, че дейността на адвоката по делото е 1 сведена до подаване на искова молба, след което насрещната страна е признала иска. Поради изложеното се твърди, че са налице основанията по чл.78,ал.2 ГПК за възлагане изцяло разноските на ищеца.

От друга страна, съдът е сезиран и с частна жалба на Юробанк България АД, с която се претендира изменение на определението на ОС-Разград, по отношение нормата на чл.78, ал.2 ГПК. Твърди, че исковото производство е било образувано след рекратяване на изп.дело на ЧСИ Д., пради което не следва да се счита, че банката е дала повод за образуване на исковото производство. Не са били ангажирани никакви доказателства, че в хода на изпълнителното производство, след изтичане на погасателната давност относно вземането, банката е предприела някакви изпълнителни или обезпечителни действия спрямо ищеца.

Твърди, че такива не са извършени и след прекратяване на изпълнителното производство.

Банката е направила признание на иска и не е оспорвала по никакъв начин погасяването по давност на вземането си срещу ищеца. Поради изложеното жалбоподателят счита, че разноските следва да бъдат възложени върху Р. Г.. Цитирано е становище по приложението на нормата по ВЧТД №230/2024г. на АС-Варна и ВЧГД №382/2023г. на АС-В.Търново.

Срещу частната жаба е депозиран отговор от страна на ищеца Р. Н. Г., чрез адв.Вл.Н., със становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилно възлагане на разноските в полза на ищеца. Страната е цитирала и постановена практика на ВКС – определения по ч.гр.дело №2062/2018г. на IV г.о.; по чт.дело №1809/2023г. на Второ т.о. на ВКС; по ч.гр.дело №3618/2023г. на Трето гр.отделение на ВКС и др. Претендира отхвърляне на частната жалба и потвърждаване на определението на РОС в частта, в която искането на ответното дружество за възлагане разноските на ищеца съгласно чл.78, ал.2 ГПК, е оставено без уважение.

Настоящият състав намира, че е валидно сезиран с допустими и редовни частни жалби на двете страни – същите са депозирани в срок,, от легитимирани страни, при интерес от обжалването.

Разгледани по същество съставът на АС намира жалбите за неоснователни по следните съображения:

Производството по настоящото дело е инициирано по искова молба с правна квалификация чл.439 ГПК, предявена от Р. Н. Г. против „Юробанк България“АД, за приемане за установено между страните, че ищецът не дължи на банката вземането по договор за кредит за сумата 41 301,79лв., главница по договора и 257 132,82лв. -законна лихва за забава върху главницата, считано от 09.08.2011г. до 11.09.2023г., при твърдения, че за същото е било образувано и не е прекратено към датата на предявяване на иска изп.дело №20168580400973 на ЧСИ У. Д. въз основа на изп.лист от 08.11.2011г., издаден по ЧГД №34416/2011г. по описа на СРС ведно със заповед за изпълнение по чл.418 ГПК, поради погасяването му по давност.

С постъпилия своевременно отговор на исковата молба банката-кредитор е направила изрично признание на иска като е заявила, че не оспорва същия. Реципрочно, ищецът е заявил, че желае съдът да постанови решението си при признание на иска съгл.чл.237 ГПК.

2

Решение по делото е постановено по този ред.

Ищецът Р. Н.Г. е представляван в производството от адвокат, предоставил безплатна правна помощ по чл.38 ЗАдв. По делото са представени доказателства за учредена му процесуална власт при уговорка за безплатно за страната представителство. И двете страни са направили искане за присъждане на сторените в производството разноски като ответникът Юробанк България АД е претендирал спрямо ищеца да бъде приложена разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, поради извършеното признание на иска и прекратяване на съдебното дирене.

С постановеното решение по спора съдът е приел, че в полза на ищеца се следват сторени в производството разноски -съдебни разноски и адв.възнаграждение, определено служебно съобразно чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 2 000 лева. Съдът е мотивирал акта си както с извършеното реално процесуално представителство на ищеца по делото, така и с преценка на правната и фактическа сложност на спора, а така и със съдебната практика, постановявана в аналогични казуси. Въз основа на изрично сезиране от двете страни, с обжалваното определение от 13.11.2024г., съдът е оставил без уважение молбите и на двете страни с правно основание чл.248 ГПК, за изменение на решението в частта за разноските.

Счел е, че не са налице основания за присъждане на минимума по НМРАВ на пълномощника на ищеца както, че не са налице двете кумулативни предпоставки по чл.78, ал.2 ГПК.

Настоящият състав намира следното:

Производството е образувано по предявен от Р. Г. срещу Юробанк България АД иск за установяване, че в полза на ответното дружество не съществува право на принудително изпълнение на вземането, за което по ЧГД №34416/2011г., 61-ви състав на СРС е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу солидарно задължените П.М. и Р. Г.. По този лист е било образувано изпълнително дело №973/2016г. на ЧСИ Ул.Д., което към датата на предявяване на иска не е било прекратено по почин на кредитора. /липсват такива доказателства по делото/ С исковата молба ищецът е предс. тавил Удостоверение за размера на дълга, издадено от ЧСИ на 05.09.2023г. по отношение и на ищеца Р. Н. Г.. С отговора на исковата молба ответникът е направил признание на иска като е заявил, че по отношение на вземането е изтекла петгодишната погасителна давност и същият няма вземане по отношение на ищеца. Твърди, че изпълнението не е било насочвано спрямо ищеца след изтичане на давностния срок. /по твърдения на ищеца давността е започнала да тече считано от 11.07.2016г./

По жалбата в частта по чл.38, ал.2 ЗАдв.:

Съгласно чл.38, ал.2 ЗА, в случаите по ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не понисък от предвидения в наредбата и осъжда другата страна да го заплати. По делото се установява уговарянето и предоставянето на безплатна правна помощ на ищеца от адв.Вл.Н.

3 именно по този ред. Поради това, в полза на последния се дължи служебно определяне на възнаграждение за предоставеното безплатно за страната процесуално представителство.

В тази връзка съдът следва да съобрази практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22г., обективирана в множество актове на ВКС, съгласно която член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реални пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на решението на СЕС е формирана и практика на ВКС - в определение № 350/15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 474/28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., според която при преценка размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/2024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Посочената практика на СЕС и ВКС намира приложение и към нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв. при определяне размера на адвокатското възнаграждение.

Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, предмета на производството, извършените от пълномощника на ищеца реално процесуални действия по делото, настоящият състав счита, че възнаграждението по чл.38 ЗАдв., определено от съда до размера от 2000 лева, макар да не съответства на материалния интерес по делото, респ. в посочените в Наредбата минимални размери, е справедливо и обосновано. Производството е приключило в едно съдебно заседание, в което е било прекратено съдебното дирене и постановено решение по чл.237 ГПК. Ищецът не се е явил в съдебно заседание, а е представил писмена молба за постановяване на решение съгласно признанието на насрещната страна, съгласно чл.237 ГПК. С оглед вида на предявения иск, не се явява обуславящ материалния интерес по спора – същият касае не съществуването на вземането, а погасяване правото на кредитора да се удовлетвори в/чрез принудителното изпълнение.

Постановената многобройна съдебна практика по приложение на НМРАВ, към която препраща и чл.36, ал.2 ЗАдв, счита, че Наредбата не е обвързваща за съда и за страната, 4 която е задължена за разноски, с оглед тълкуването, дадено с решение по дело С-438/22 от 25.01.2024г. на СЕС, задължително за националните съдилища, а посочените в нея минимални размери могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията на процесуалните представители. Съдът съобразява произнасянето с и по разноските в полза на адвоката на ищеца с вида и размера на защитавания интерес, действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на извършената работа и други относими обстоятелства. Настоящият състав намира, че сравнението с размерите по НМРАВ, които са привързани към защитаван материален интерес, не следва да са определящи за възнаграждението по чл.38 ЗАдв. /още повече с оглед вида на иска/ Те служат за сравнение единствено относно пазарните нива на предлаганите адвокатски услуги, но при всеки случаи съдът извършва конкретна преценка на обема и сложността на спора както и следи възнаграждението да отговаря на изискването в чл.36, ал.2 ЗАдв. Именно по този начин е определено и процесното възнаграждение на адв.Н., което настоящият състав не намира основание да измени в посока увеличаването му.