Решение № 3268 от 03.06.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 5473/2023
- Вид
- Решение № 3268
- Подписан
- 03.06.2024
- В сила
- 03.06.2024
- Състав
- Анелия Маркова, Василена Дранчовска, Пепа Маринова-Тонева
Цитирани разпоредби
- чл.127 · Граждански процесуален кодекс
- чл.128 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 143, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.214 · Граждански процесуален кодекс
- чл.214, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.7, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 100 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 2, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл.34 · Закон за задълженията и договорите
- чл.36, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.75,ал.2,изр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.99, ал.4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл.143, ал.2,т.3 и т.15 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143, ал. 2, т. 3, т. 15 и т. 19 · Закон за защита на потребителите
- чл.143, ал.2,т.3 и т.15 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 2, ал. 2, т. 12 · Закон за кредитните институции
- чл. 3а · Закон за кредитните институции
- чл. 10а · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.301 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 3268 гр. София, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове:
Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100505473 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 20084573 от 22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 15470 по описа за 2021 г. на СРС, Второ ГО, 164 състав, се: ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД да заплати на „Т.К.“ ООД, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предлл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД сума та от 1840,27 лева, представляваща предадена без основание сума /сбор от платено възнаграждение за пакет допълнителни услуги от 1770,27 лева и начислева такса по Тарифа в размер на 70 лева/ от Н.Ф.Т. на ответника "П.К.Б.“ ЕООД в периода от 01.12.2015 г. до 11.02.2020 г. въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит № 30036009408 от 29.03.2019 г., което вземане е било цедирано на ищеца „Т.К.“ ООД, съгласно договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020 г., ведно със законната 1 лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 г. до окончателното изплащане.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- "П.К.Б.“ ЕООД.
Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи з а недопустимост и неправилност на така постановеното от СРС, решение. Същото било недопустимо, тъй като било постановено по искове, каквито не са били предявени. Конкретно сочи, че с разпореждане на първоинстанционния съд исковата молба е била оставена без движение и на ищеца б и л и дадени указания да отстрани нередовностите в нея. Ищецът депозирал уточнителна молба, в която не твърдял предадените на ответника суми да са за плащания по недействителни договори за потребителски кредити или въз основа на нищожни клаузи. След разделянето на производството по общо подадената искова молба, от страна на ищеца се сочело, че са предадени на ответника суми, които били получени без основание, при липса на договорен източник, обуславяш направените плащания, т.е. при пълна грешка в изпълнението. В доклада по делото СРС изрично бил посочил, че платените по грешка суми не се основават на неравноправни клаузи по договора или на недействителни договори. Противно на това, в първото по делото о.с.з. ищецът твърдял, че сумите се претендират като платени по нищожни договори за потребителски кредити, евентуално по нищожни клаузи. Счита, че това не представлява уточнителна молба, а недопустимо изменение на иска по чл.214 ГПК. Ищецът неправилно се позовавал на съдебна практика на ВКС, която, обаче, била неотносима по спора. Ако се приемело, че е налице допустимо уточнение, респ. изменение на иска, то решението било недопустимо, защото било постановено по нередовна искова молба. Направеното изменение на иска в посока увеличение след изслушването на съдебно-счетоводната експертиза също било недопустимо, тъй като едновременно се изменяло и основанието, и размера на иска. Решението било и неправилно, защото в полза на Н.Ф.Т. срещу ответника не съществувало вземане, защото договорът за прехвърляне на вземания бил недействителен. Счита, че 2 има право да прави всякакви възражения във връзка с недействителността на договора за прехвърляне на вземанията независимо, че не е страна по него. Още повече, че не бил уведомен за това прехвърляне. Счита, че като не бил разгледал възраженията му за нищожност на договора, СРС бил допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Освен това с оглед приетото в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът следвало служебно да се произнесе относно тази недействителност. Следвало да се вземе предвид с оглед на това, че договора за цесия е сключен с потребители, то той имал характер на потребителски договор. Затова СРС следвало да се произнесе по възражението на ответника/въззивник за наличие на неравноправни клаузи в същия по арг. от чл.7, ал.3 ГПК.
Неправилно СРС приемал, че интереса на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е отпаднал след получаването на уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД. Получаването на това уведомление не санирало недействителността на договора за цесия. Освен това уведомлението било отправено от неоправомощено за това лице – адв.Д.. липсвали доказателства за това упълномощаване. Твърди, че неправилно СРС бил приел, че ответника/въззивник е уведомен за цесията; липсвало такова уведомяване и до настоящия момент. Затова договора за цесия не бил породил действие спрямо длъжника. Освен това в случая не били прехвърлени съществуващи вземания; същите не били и конкретизирани. Това означавало, че договора за цесия противоречи на закона. Той представлявал и договор с невъзможен предмет, защото касаел съвкупност от вземания. Клаузите на договора за цесия относно това дали е възмезден или не, били противоречащи една на друга, т.е. волята на страните била неясна. Договорът бил в противоречие на основание чл.143, ал.2,т.3 и т.15 от ЗЗП. А липсата на валидна уговорка относно цената го правело и нищожен поради липса на съгласие. Не бил ясен и предмета на договора. Договорът за цесия накърнявал и добрите нрави. Освен това дружеството-ищец следвало да бъде вписано в регистъра на финансовите институции по чл.3 а от ЗКИ, тъй като упражнявало дейност по занятие. В случая ищцовото дружество извършвало нерегламентирана дейност. Ищецът не бил потребител, а търговец и не можел да се позовава на потребителска защита. Такива 3 възражения можел да прави само потребителя, в случая цедентът Н.Ф.Т. като се аргументира с чл.34 ЗЗД. Вземането по Споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги не било включено в договора за цесия. Освен това договора за цесия бил подписан и от лице без представителна власт. Не било доказано и, че сумата в размер на 1840,27 лв. е платена от цедента. Следвало да се вземе предвид и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Затова намира за недоказани предпоставките на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Неправилно СРС бил приел клаузите по договора за потребителски кредит и тези по Споразумението, за нищожни. Неправилно се приемало, че допълнителните услуги са свързани с договора за потребителски кредит.
Затова неприложимо било правилото на чл.10 а, ал.2 ЗПК. Спазено било изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК. Неправилни били изводите на СРС за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.2,т.3 и т.15 от ЗЗП, както и на чл.145, ал.2 ЗПК. Предлаганите от въззивника допълнителни услуги не представлявали изменение на кредитното правоотношение по чл.20 а от ЗЗД, както бил приел СРС и от тук, че клаузата за определеното възнаграждение е нищожна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК. Неправилно СРС приемал, че правилата за предоставяне на кредит били тромави и тежки. Следвало да се вземе предвид, че за услугата приоритетно разглеждане на искането за кредит не била предвидена никаква процедура. Правилата за услугата отлагане на вноски също не предвиждали процедура. Същото важало и за услугата намаляване на погасителни вноски и промяна на падеж, както и за услугата улеснена процедура за получаване на парични средства.
Неправилно СРС приемал, че след като кредитополучателя не бил ползвал тези услуги, то клаузите по същите били нищожни. В случая кредитополучателят се бил възползвал от тези услуги и за това бил сключен анекс. Неправилно СРС приемал, че възнаграждението за допълнителни услуги противоречало на принципите за добросъвестност и справедливост. Сочи, че противно на приетото от СРС, ясно било какви услуги включва пакета „Бонус“. Неправилен бил и извода на СРС, че на ответника/въззивник не се следва такса в размер на 70 лв. Същата не представлявала такава за управление на кредита, а за събиране на вземанията. Неправилно било прието и, че клаузата за определяне на 4
ГЛП е нищожна. Неправилно се приемало, че тази лихва противоречи на добрите нрави или е прекомерна. Следвало да се има предвид и, че ищеца не претендирал връщане на суми, платени за възнаградителна лихва поради което по този въпрос съдът изобщо не следвало да се поризнася.
Още повече, че в случая не било допуснато нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК.
Освен това законната лихва не можела да е критерий за това дали възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Неправилно СРС приемал, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги следва да се включи в ГПР. Следвало да се вземе предвид, че тези допълнителни услуги не били задължителни; позовава се на съдебна практика по адм.дела. Неправилно било прието за неоснователно и възражението за погасяване на вземанията по давност.
Иска се от настоящата инстанция да обезсили обжалваното решение и да прекрати производството или да го върне на СРС със задължителни указания по прилагане на процесуалния закон или да го отмени като се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли в цялост.
Въззиваемата страна "Т.К." ООД депозира отговор по въззивната жалба. Счита обжалваното решение за допустимо, правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите към спора материално-правни норми. СРС бил дал правилна правна квалификация на претенцията; предявеният иск бил един. Изрично било посочено, че сумите били предадени на ответника при начална липса на основание. Налице били всички предпоставки за уважаване на ищцовата претенция. Исковата молба отговаряла на изискванията по чл. 127 от ГПК, като нередовностите на същата били отстранени в срок и в съответствие с дадените от първоинстанционния съд указания. Освен това намира исковата молба за редовно още при предявяването й. Сочи, че по същия въпрос било налице произнасяне от ВКС с определение № 60385 от 02.12.2021 г. по ч.гр.д.№ 4500 по описа на ВКС, четвърто ГО, в което се приемало, че подобна искова молба отговоря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК. Не било налице недопустимо изменение на 5 предявения иск и произнасяне по непредявен иск. Не се касаело до изменение на иска по основание и размер. Касаело се само до увеличение на иска. Сочи, че не били предявени искове за недействителност на цитираните клаузи от договора за кредит, а бил направил само възражения срещу действителността им затова не било налице свръх петитум. Поддържа, че релевираните възражения за нищожност на договора за цесия не следва да се разглеждат поради липса на правен интерес у длъжника след надлежното му уведомяване за цесията. В този смисъл било цитираното от СРС решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр.д.
№ 3590 по описа за 2020 г. на ВКС, Четвърто ГО. Приложение намирало и правилото на чл.75,ал.2,изр.1 ЗЗД. Постановеното решение отговаряло на изискванията на ТР № 1/2022 г. по тълк.д.№ 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в този смисъл СРС бил изпълнил задълженията си да провери действителността на договора за цесия. Противно на соченото от въззивника, действителността на договора за цесия не била относима към правото на ищеца да предяви иска. Освен това ответникът не бил оспорил, че е получил уведомление за цесията, а и по делото били представени доказателства в този смисъл. Следвало да се посочи и, че съгласно съдебната практика длъжникът се с ч и т а л уведомен за извършената цесия в хода на висящото производство с получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея. Уведомяването било извършено от името на цедента чрез неговия пълномощник, а не от адв.Д.. Освен това приложение намирало и правилото на чл.301 ТЗ. последната разпоредба била приложима и във връзка със сключването на договора за цесия. Сочи, че пълномощното не било оспорено пред СРС. Наред с това упълномощаване се съдържало в самият договор за цесия. Липсата на потвърждение за извършеното прехвърляне не влияело върху действителността на договора, нито било елемент от фактическия състав кто се позовава на съдебна практика на ВКС.
Поддържа, че прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата степен с посочването на основанието и страните по правоотношението, а размерът е определяем, както и правилно бил приел СРС. Развити са подробни съображения относно възникването, съществуването и изискуемостта на прехвърленото вземане, включително по съображения за неравноправни и нищожни клаузи в 6 процесния договор за потребителски кредит. Неправилно въззивника се позовавал на дефиницията „съвкупност от вземания“, която била уредена в ЗОЗ. Твърди, че цената на прехвърлените вземания е определена в процент от размера на вземането, а плащането е под условие събиране на вземането и платежоспособността на длъжника /чл.
Разпечатката съдържа 23 от 142 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ca15f76e-71ad-440f-b614-0edc8836ae81