Решение № 158 от 29.05.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. Варна, 29.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20253001000005 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приети са за разглеждане въззивни жалби на насрещни страни срещу решение № 195/28.10.2024 г. по електронно дело 20243300100027(ТД 27/2024 г. по описа на Окръжен съд – Р), в съответните части, с които е отхвърлена претенцията на солидарен длъжник А. Ф. К. за отричане на дължимостта на вземания на взискател цесионер "ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК 131001375, събирани принудително по изп.дело №162/2022г. по описа на ЧСИ Г.С с район на действие ОС-Р, рег.№761 за главница в размер на 32 168,37 лв., разноски в размер на 100 лв. и такси от 179,00 лв., и е установено погасяването по давност само на сума от 37 520,59 лева, представляваща изтекли лихви върху присъдената главница, за които вземания на праводателя е бил издаден изпълнителен лист от 07.10.2016г. по гр.дело №220/2015г. по описа на РОС.

Предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е разгледал в определение № 29/21.01.2025 г., наред с доклада по оплакванията на страните.

Въззивницата-ищца А. Ф. К., действаща чрез адв. С., излага оплаквания за необоснованост и неправилност на отхвърлителната част от атакуваното решение. Позовава се на пропуснато обсъждане на всички възражения, включително по допустимостта на процеса и легитимацията на взискателя, като сочи, че съдът е игнорирал неизпълненото задължение на ответника да представи оригинали на оспорени документи и неправилно 1 изключване от спорния предмет на въпросите относно съобщаването на поредицата от цесии на ищцата като длъжник. Бланкетно е оплакването за неправилно установяване на факти с доказателства, налични в изпълнителното дело и съответно за неправилен извод по основното възражение за погасяване по давност на всички вземания на взискателя.

В отговора си по жалбата като въззиваема страна, цесионерът, упражняващ права на взискател, чрез юрисконсулт излага становище за неоснователност на оплакванията по установяването както на уведомяването на длъжницата за поредицата от цесии, така и по извършените множество действия, прекъсващи давността през 2017г. и подновяване на изпълнението от цесионера през 2022г., като последното действие по новото изпълнително дело е извършено на 03.05.2022г. Посочени са доводи за прилагане на закона в съответствие със съдебната практика при отчитане на спиране по време на извънредното положение през 2020г. и прекъсване с всяко поискано от взискателя прилагане на изпълнителен способ.

К а т о въззивник-ответникът "ЕОС МАТРИКС" ЕООД излага оплаквания за неправилно приложен закон, като сочи, че първата инстанция не е отчела правилото на чл. 117 ал.2 ГПК, предвиждащо прилагане на обща петгодишна давност за всички вземания, които са били установени като изпълняеми със съдебно решение.

Насрещната страна не е ползвала право на отговор по тази жалба.

Пълномощникът на ищцата е представил бланкетна писмена пледоария по съществото на спора, като с препращане към доводите в своята жалба, поддържа искане за потвърждаване на уважаването на установителната претенция на длъжника, оспорил надлежно изпълняемостта на цялото погасено по давност материално право на взискателя, респективно отмяна на отхвърлителната част от решението и допълнително установяване на погасяването и на главницата и разноските, наред с вземането за лихвите.

Становище по същество ответникът не е излагал пред въззивния съд, като при размяна на книжата, юрисконсултът е заявил предварително искане за потвърждаване на отхвърлителната част от решението по неоснователната претенция и допълнително отхвърляне и на искането за отричане на вземането за лихвите, след отмяна на акта в тази обжалвана част.

Претенции за определяне на разноски за въззивна инстанция са заявили и двете насрещни страни, като пълномощник на ищцата е обявил безплатно предоставена услуга и е поискал присъждане на хонорар в размер, определен с наредба, а насрещната страна е оспорила адекватността на този размер с позоваване на по-ниска фактическа и правна сложност на казуса и от своя страна е поискала присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното:

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС). Произнасянето съответства на предявен отрицателен иск на длъжник, претендиращ за установяване на недължимост на сборен дълг, за който се провежда принудително изпълнение изп.дело 2

№162/2022г. по описа на ЧСИ рег.№761(съдебен район на действие Окръжен съд Р).

Предпоставка за възникване на право за такова отрицателно установяване, предвидено в чл. 439 ГПК като специална искова защита за преодоляване на легитимация по издаден изпълнителен лист, е настъпването на нов факт, който да обоснове ново (непреклудирано в процеса по издаване на изпълнителното основание) възражение за погасяване на дълга, с което се очертава и нов спор за материалното право на кредитора. Ищецът е посочил като такъв правопогасяващ нов факт изтичането на давност след влизането в сила на осъдително решение по гр.д. 220/2015 на РОС, но отделно е оспорил и правото на ответника да се ползва от издаден в полза на друго лице изпълнителен титул (с посочване на липса на доказателства за връзка между различните дружества и за липса на уведомяването му за евентуална цесия).

Тези твърдения съответстват на исканата защита по чл. 439 ГПК, тъй като и двете възражения не са преклудирани от сила на присъдено нещо.

Произнесеното съдебно решение по отрицателен установителен иск е допустимо за дълга, формиран от сумите: 32 168,37 лв. лихвоносна главница, със съответно начислена лихва върху нея в хода на изпълнението от 03.05.22 до 04.10.2022г(непосочена изрично по размер в отхвърлителния диспозитив, но разглеждана като предявена в размер на 5132.12лв) и сбора от присъдени неолихвяеми задължения 37 520,59 лв(лихви и обезщетения). Наред с тези установени в изпълнителния титул задължения обаче, длъжникът е посочил като оспорени и суми от 100 лв. разноски по изпълнението и и такси на съдебния изпълнител в размер на 5381.30лв, които не са били присъждани и чието възникване е последица от упражненото процесуално право и затова не могат да бъдат предмет на установяване по чл. 439 от ГПК(Решение № 58 от 20.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 309/2021 г., I т. о., ТК). За тази част от иска, липсва интерес като положителна процесуална предпоставка да оспорване на материално право и затова сезирането на съда е недопустимо. В рамките на служебните си правомощия въззивният съд следва да обезсили акта в тази част и да прекрати производството за тези суми. Този резултат изключва необходимостта от отстраняване на констатираната фактическа грешка при посочването на размера на таксите като 179лв, вместо оспорваните 5381.30лв.

Неоснователно е оплакването на въззивницата за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд при попълването на делото с доказателства, определящи допустимост на оспорването на легитимацията на кредитора.

На първо място, самото оспорване на приложени към исковата молба документи не може да се отнесе към проверка за допустимост на процеса. За да е надлежно упражнено правото на ищеца, достатъчно е да се установи, че принудата спрямо ищеца се прилага по искане на ответника, а дали и на какво основание той упражнява това право е въпрос по съществото на спора по чл.

439 ГПК. Позоваването на липса на доказателства за качеството на взискателя e несъвместимо с насочването на иска срещу посочения от ищеца ответник, доколкото интересът на длъжника възниква само, ако органът на принудително изпълнение е сезиран от това лице. Затова за установяване на такава процесуална легитимация е достатъчно да се потвърдят данните, 3 възпроизведени в посоченото от ищеца съобщение за образуване на ново изпълнително дело, за които между страните спор няма.

На второ място, оплакването на въззивницата се свързва с процедирането по оспорване на документите, посочени от ответника за доказване на правоприемството в правата на взискателя, т.е. по легитимацията му със спорното материално право, а това е въпрос по съществото на делото.

Самото оспорване, предприето от името на ищцата в първо заседание, е обосновано с бланкетно позоваване на неистинност, без конкретно оспорване на авторство на изявления, които са направени от лица, различни от самата ищца. Подобно оспорване не налага проверка по чл. 193 ГПК на документ с обвързваща страната доказателствена сила, за да са нужни оригинали. Общото оспорване на пълномощни и договори за цесии всъщност се свързва с довод за непротивопоставимост на осъдената длъжница на изявления, различни от тези на кредитора по облигационното отношение, водил процеса, приключен с изпълняемия съдебен акт. Същевременно, оспорените копия от документи, удостоверяващи поредица от прехвърляния на дълга от първоначален кредитор до ответното дружество, са били приобщени по делото и като част от официално изготвени копия от изпълнителните дела, водени от 2014г. до предявяване на иска. Тези, ползващи се с доказателствената стойност на официален препис(чл.179 ГПК) книжа, представени пред органа на принудително изпълнение от всеки от участниците в поредицата от цесии, изключват нужда от допълнително представяне на оригинали за целите на съдебната проверка на материалното право (чл.183 ал.1 ГПК). Затова е изцяло без значение дали приложенията към отговора ще се изключат от доказателствения материал. Оплакването за обосноваване на изводи факти, които е следвало да се отрекат на осн. чл.161 ГПК поради неизпълнено задължение за представяне на допустими доказателства не е основателно.

Само по себе си позоваването на непълнота на мотивите на първоинстанционен акт е безпредметно, доколкото в рамките на въззивния контрол втората инстанция дължи самостоятелна преценка на фактите, доколкото е посочено неправилното им установяване. Контролът по приложението на закона се извършва също, доколкото е обоснован от въззивника с доводи за нарушенията му или налага служебно съобразяване на императивна правна норма. В случая от конкретното съдържание на жалбата може да се изведе само оплакване за неправилно установен факт на съобщаване на цесиите и фактите, преценени като действия, прекъсващи течаща давност, както и за неправилно приложение на правилата за рефлексно действие спрямо цедирания длъжник на договорено прехвърляне на вземания (чл. 99 ЗЗД) и правилата за спиране и прекъсване на законоустановените срокове за погасяване по давност на съдебно установен дълг в хода на принудително изпълнение (чл.116 – 119 ЗЗД). В тези рамки ще се произнесе и въззивния съд, доколкото други императивни правила не са приложими в този казус, а и оплакванията на насрещната страна визират същите законови норми.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено по същество следното от фактическа и правна страна:

Няма спор между страните по фактите относно пораждането и 4 удостоверяването на изпълняемото право в съдебно решение (потвърден от втора инстанция осъдителен акт по гр.дело №220/2015г. по описа на РОС), въз основа на което е издаден изпълнителен лист на 07.10.2016г., в полза на кредитора „ УниКредит Булбанк“АД за солидарно дължими от А. Ф. К. и бившия й съпруг С А Р изискуеми вземания в размер на 65 823,29 лв. главница по обявен за предсрочно изискуем банков кредит от 25.02.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.03.2015г. до окончателно плащане; 9 655,59 лв. дължима възнаградителна лихва по същия договор, както и разноски в съдебно производство в размер на 6 804,18 лв.