Определение № 56 от 26.01.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 56 гр. Пазарджик, 26.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Димитрова

Николинка Н. Попова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно частно гражданско дело № 20265200500034 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК. С определение № 3167/06.11.2025 г., постановено по гр.д. № 1196/25 г. Пазарджишкият районен съд е оставил без уважение искането да измени решение № 1196 от 07.10.2025 г. по гр. д. № 1196/2025 г. по описа на РС – Пазарджик в частта за разноските, както следва:

Против така постановеното определение в законния срок е постъпила въззивна частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД ЕИК 175074752, чрез юрк. Г. С. – К. с изложени оплаквания за незаконосъобразност. На първо място се твърди, че адвокатското възнаграждение не трябва да бъде изчислявано за всеки един от обективно съединените искове поотделно, а интересът, въз основа на който следва да се изчисли неговият размер е сборът от всички искове. В тази връзка се позовава на определение № 29/20.01.2020 г. на ВКС.

Отделно от това претендира, че присъденият размер е необосновано висок, защото по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което процесуалният пълномощник на ответника дори не се е явил. Освен това поддържа, че отделно възнаграждение за заповедното производство не следва да бъде присъждано, като се позовава на практика на СГС и ОС-Разград в този смисъл.

Наред с това се поддържа становище, че възнаграждението на адвоката не може да надвишава това на юрисконсулта. Изложени са доводи за равностойност на труда на юрисконсулта с този на адвоката, както и възражения относно позоваването на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за 1 минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед практиката на СЕС по този въпрос. Искането е обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, вместо което да бъде постановено ново, с което да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в значително по-нисък размер.

В законния срок не е постъпил писмен отговор от ответника И. С. С..

Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени в частната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

За да постанови обжалваното определение, районният съд е приел, че с една искова молба ищецът „Профи кредит България“ ЕООД е предявил установителен иск по чл.422 ГПК с материалноправна квалификация по чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за съществуване на вземането по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 4959/2024 г. по описа на РС - Пазарджик в размер на 1027.48 лв., от които 569.84 лв. главница на задължение по договор за потребителски кредит; 149.08 лв. – договорно възнаграждение за периода 15.03.2023 г. – 15.02.2024 г.; 179.44 лв. – лихва за забава за периода 16.06.2022 г. /датата на изпадане на длъжника в забава/ – 15.02.2024 г. /крайната датата на кредита/; 129.12 лв. – лихва за забава за периода 15.02.2024 г. /крайната датата на кредита/ – 27.11.2024 г.

/деня преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда/, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 28.11.2024 г. до плащането. Общият сбор от сумите, за които са предявени и разгледани тези искове, е 1158.22 лв.

Районният съд е приел още, че при условията на обективно кумулативно съединяване с иска по чл.422 ГПК ищецът е предявил и осъдителен иск по чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.10а, ал.1 ЗПК за заплащане на сумата 496.40 лв.

– дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“ в размер на 176.04 лв. и „Флекси“ в размер на 293.36 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението в съда – 28.11.2024 г. до плащането. Общият сбор от претендираните суми възлиза на 965.80 лв.

Съдът е уважил частично установителния иск и изцяло е отхвърлил осъдителния. В съответствие с чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2001 г. за възнаграждения за адвокатска работа е определил отделно минимално възнаграждение за всеки от двата иска, след което го е присъдил съразмерно с отхвърлената част от установителния иск и в пълен размер за защитата на ответника по осъдителния иск. Районният съд е посочил в 2 мотивите на своето определение, че този подход на съда е съобразен с практиката на ВКС, обективирана в определение № 388/16.08.2022 г. по ч. т. д.

№ 1840/2021 г. на ВКС, II т.о., в което се приема, че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. се има предвид цената на всеки обективно съединен иск по отделно, като се определя отделно минимално възнаграждение за всеки от така съединените искове, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. Същото разбиране е застъпено в определение № 146/04.04.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 358/2022 г., II т.о.

Установява се от приложеното гр.д. № 1196/2025 г. по описа на ПРС, че по него е проведено едно открито съдебно заседание, в което не са се явили нито страните, нито техните процесуални пълномощници. Както от юрисконсулта на ищеца, така и от процесуалния пълномощник на ответника са постъпили писмени молби с искане делото да се гледа в тяхно отсъствие и изразено становище по съществото на спора. Адв. Р. е депозирал подробен писмен отговор, в който е направил възражения за нищожност на договорни клаузи и подробен анализ на спорното правоотношение, като е изразил становище по отношение на крайния изход от спора и се е позовал на обилна съдебна практика.

При тези данни въззивният съд намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

Разгледана по същество частната жалба е частично основателна по следните съображения:

Съдът споделя изразеното от жалбоподателя становище, че Наредба № 1 от 09.07.2001 г. за възнагражденията за адвокатска работа (старо заглавие Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения) не може да бъде единствено основание за определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт със задължителен характер, изготвен от съсловна организация, което според СЕС по дело С-438/2022 г. следва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, §1 от ДФЕС във връзка с чл.4, §3 от ДФЕС, поради което и настоящият съдебен състав няма да се ръководи от определените в Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.). При наличие на възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът е длъжен да извърши преценка дали то се явява прекомерно спрямо извършената работа. За целта е необходимо да се прецени фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и спецификата на предоставената процесуална защита и очакваните усилия, 3 труд и време, които адвокатът предстои да положи при осъществяването й.

Макар, че заповедното производство не се отличава с фактическа сложност, в конкретния случай правната му сложност в никакъв случай не може да бъде определена като ниска. Воденето на такова дело изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с нормативната уредба, уреждаща тези отношения както в европейското, така и в националното законодателство, ведно с актуалната практика на ВКС и на СЕС, която сама по себе си е обилна, а материята, разглеждана в съдебните решения – сложна.

От друга страна не може да бъде пренебрегнат фактът, че производството пред първоинстанционния съд е приключило само в едно открито съдебно заседание, в което адв. Р. не се е явил, съответно не е пледирал по съществото на спора и не е представил писмена защита.

Постановеното решение е връчено на адв. Р. на 14.10.2025 г., то не е обжалвано в двуседмичния срок и е влязло в сила, което означава, че очакваните усилия, труд и време, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на поетата с договора правна защита се заключават само в предварителната подготовка по делото във връзка с изготвения и депозиран писмен отговор.

Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че материалният интерес по двата обективно съединени иска е съответно 1158.22 лв. и 965.80 лв.

При тези данни въззивният съд приема, че възражението за прекомерност на определения от районния съд размер на адвокатското възнаграждение спрямо извършената работа е основателно и то следва да бъде намалено. При отчитане на фактическата сложност като ниска, правната сложност – като умерена, както и осъществената правна защита по делото от страна на адв. Р., детайлно описана по-горе, въззивният съд приема, че адекватното на положения труд възнаграждение е в размер на общо 500 лв.

Що се отнася до твърдението, че заплащането за труда на адвоката и юрисконсулта не трябва да се различава много, защото имат еднакво образование и са положили сходен труд по един и същи казус, въззивният съд намира за необходимо да отбележи следното:

Не се касае за подценяване на труда на юрисконсулта и надценяване на труда на адвоката, а противопоставянето и сравняването на заплащането им в случая е неуместно. Следва да се посочи, че юрисконсултът извършва действията по процесуална защита в исковото производство на основание сключен с работодателя си трудов договор и получава законово гарантирана заплата за престираната дейност независимо от крайния резултат по делата, като наред с това законът допуска допълнително да му бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение по всяко дело. За разлика от юрисконсулта 4 адвокатът се договаря с доверителя на пазарен принцип и размерът на договореното и платено адвокатско възнаграждение зависи както от фактическата и правна сложност на казуса, така и от очакваните усилия, труд и време, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на процесуалната защита. Именно тези специфики е имал предвид и законодателят, за да предложи различно разрешение на въпроса за разноските, дължими на адвокат и юрисконсулт, регулирайки тези правоотношения в ГПК.

Що се отнася до позоваването на решения на други съдилища, различни от ВКС, настоящият въззивен състав намира за необходимо да посочи, че не е обвързан тяхната практика, а разрешава възложените му дела единствено въз основа на доказателствата по делото и задължителната практика на ВКС.

По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 3167/06.11.2025 г., постановено по гр.д. № 1196/25 г. по описа на Пазарджишкия районен съд за разликата над 500 лв. до присъдените 912.73 лв.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 3167/06.11.2025 г., постановено по гр. д. № 1196/25 г. по описа на Пазарджишкия районен съд в останалата му част.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5